автор: Anabell

Рисувам те...
Аз, устните твои рисувам
с цвят на зора срамежлива.
Рисувам те...
Косите ти рисувам
с цвят на неугаснал вятър,
който вечер дълго те сънува
събудил малко стари въглени.
Връщам се. Онези кичури
повтарям, които още никой,
зад белите воали на съмнението
не успял е да целуне.

Рисувам те...
Очите ти рисувам
с цвят на крайпътна нива,
в която маковете още са на пъпки,
а вълните непригалено зелени
честичко преливат.
В зениците се връщам
и със причудливи бистри сенки
летните треви допълвам.
Ала, когато съм готов,
аз, все някак си разбирам, че
парченце шоколад им липсва...

Рисувам те...
Аз, устните твои рисувам
с цвят на зора срамежлива.
В нея вятърът жасминово топъл
сгушва птичките още сънливи.
Връщам се там... при тях
и добавям капчица обич в средата
там, където се хапеш,
когато говориш си тайно с тъгата.

Рисувам те...