автор: LIANIK

Ръцете и трепереха от стискането на въжето. Конопът, усукан здраво няколко ката, раняваше нейните длани, но козата продължаваше да се опъва и чрез постоянното си блеене, показваше инатливото си несъгласие да се прибере. Катето въздъхна уморено, не и се разправяше с животното, но все пак, спря да го опъва и се обърна, да пробва пак с добро:
- Хайде де, Белке! Хайде миличка, ще ми се карат, че навреме не съм те издоила!
Козата, като че ли се почувства гузна и помръдна с метър напред, но отново спря и се застопори на място, а белите и уши се раздвижиха в различни посоки. Друг начин нямаше, девойката нави въжето на ръката си и като хвана дългите рога, задърпа козата надолу по пътя.
В последните минути на деня Слънцето нежно галеше с лъчите си и даряваше топлина, за да имат живинките и за през нощта. Вечерникът се заиграваше с листата по дърветата, замиташе прахоляка от хълма над селото и го посипваше,като снежец по улиците. Палитрата от различни шумове – гласовете на селяните, подкарали добитъка да го приберат в оборите, какафонията звуци от протеста на животните, че ги затварят; подвикването на момците по момите, дето се връщаха от кладенеца, пратени умишлено от своите майки, да напълнят бистра вода менците. Хубава вечер бе в това китно подбалканско местенце, където някога, някой бе ръсил светената вода с пълни шепи, щото красотите му нямаха край.На където и да се огледат очите ти, все плодородни земи,а наблизо до селото горите, ширнали се от иглолистни и широколистни дървета,бяха обградени от хълмистите ливади постлани с дъхави билки. Попаднеше ли човек на това място, веднага се поддаваше на неустоимото му очарование и нежна прелест.И тази картина, един път видяна, оставаше да гори в сърцето, дълбоко издълбала спомена за безкрайната божественост на нещата.
Само един човек бе свидетел на опитите на момичето да прибере инатливото животно.Тази коза беше особен характер, такава опака, рядко имаше, но пък случеше ли се, идеше ти да съжалиш стопанина що я е отгледал. Георги тихо въздъхна, като се сети и той какъв зор видя да я свали от хълма, и да я притика до ъгъла на пътя преди селото.
Имаше Катето да я гони, че да замръкне по полята, както се беше случило преди време. Онзи миг на отчаяние той никога нямаше да забрави! Сега кръвта му истина,като си припомни за тогава. Онази вечер, когато разбра, че девойката още не се е прибрала у дома, изведнъж нещо му стана, като че ли с шило бе прободена душата му. Пена, нейната мащехата, вдигна врява из цялата махала, че чак в кръчмата влезе, да избута от там леко пийналият си мъж, че да си търси щерката, кой вятър я е завардил,че не се е прибрала да свърши работата.
На Георги, тогава сърцето му изхвръкна, като пиленце се сви то, и така го стегнаха гърдите, че едвам дъх си пое. Прибра набързо животните, хлопна портата и като остави децата у съседката се хукна по баира да я търси. Хубаво, че не беше пуснал едната крава с другите на паша, вързал я бе покрай пътя, дето води към хълма в края на селото. Затова, като отвърза добичето го задърпа нагоре, уж, че е тичал да го търси. Откри Катето от другата страна, козата се бе закачила в един трънак и не щеше да мръдне ни на вън, ни на вътре.
Помогна и, да извадят проклетото животно и после я изпрати до тях - той дърпаше козата, тя водеше кротката му кравичка. Оттогава всеки ден, преди да прибере животните си, той се качваше на хълма да провери дали Белка не се е завряла някъде. И тази вечер, избута козата до началото на селото и едвам свари да се прикрие зад едни храсталаци, когато Катето се зададе откъм ъгъла.
„ Глупав си ти, глупав! На дърт козел, младо яре му се приискало! Та и ти сега – старец, за млада мома ли си?” – си помисли мъжът. Кога стана така, че в сърцето му се беше намърдало девойчето, той не знаеше! Вече четири години откакто вдовец беше, но от грижи и работа за жена не се сещаше. Трудно му беше и с децата, откакто Стойка се беше загубила.Ама с покойната си булка, той такова не беше чувствал. И хоп, ей така изведнъж, миналата есен Катето му влезе в сърцето. Знаеше я той от дете, но някак изведнъж порасна тя и от момиченце се превърна в красиво девойче.А той обичаше да я гледа, как тича по баирите да прибира животните,развяла хубавите си слънчеви коси!Превиваше гръб, тя и переше на реката с другите жени, кърпеше дрехите на братята и сестрите си, а когато си мислеше, че никой не я гледа се дивеше на природните красоти, пееше песни с нежният си глас, смееше се с ритмите на ръченицата - така буйно и прекрасно звучеше смехът и,че човек нямаше как да не му откликне. Каква радост бе тя за очите му и каква мъка на сърцето му! Ей, така я почувства той близка, своя си, и в душата му оттогава мира нямаше. Често мислеше за нея и трудно заспиваше вечер в притихналата си къща, която се бе превърнала сега в бездушен храм на едно мъжко съществуване. Георги Бакалина, както му викаха в селото, щото негова бе магазията на хорището, бавно се запъти по пътя надолу, след своята мъка и радост, да се прибира.

***
- Хайде ма, Като! Несретнице такава! Каква си мързелива само, а искаш да взимаш и да имаш! От де ще дойде, не си мислиш, а? – кълнеше Пена заварената си щерка. Глупава и груба жена беше тя, но добре подучена от старата си майчица, че щом се задоми, така да върти нещата, че все на нея да дават, все тя да е уморена, че да я съжаляват хората. И при Маринчо правеше така, че да е наредена, ама сега при Рангел още повече се беше изучила, че да може да къта повечко за нейните си чада, без много да се напъва. Все пак, тя не случайно беше се гиздила, след като остана вдовица, в тази къща да се уреди, че да стане стопанка. Може да не бяха богати, ма гладни не оставаха, че стока и ниви имаше Рангел от жена си наследени. Само Ката и пречеше, ама Пена добре го намисли. В началото беше решила да се мазни, да е мека, че момичето само да и дава, това що и се иска. Ама много се самозабрави тази несретница, ще да и казва, че не можела да пипа дрехата на майка и. Вена беше вече там, дето и Пененият Марин отиде – под земята и двамата легнаха. За какво и беше сватбена премяна? Ама Ката я искала за себе си, когато се заженила, да я облича! „Ще взима тя, друг път!” – си мислеше Пена. Тя вече беше стопанката и каквото бе намерила в долапи и сандъци, вече го считаше свое си имане, не на някаква малка сополива дрипла. Пък и деца, Пена, имаше! А за всяко „мале” е всеизвестна истината, че за своите си ако не драпа да сдобие, ще да и се смеят и краставите кучета.Така беше учена майка и от своята майка, така и Пена беше обучена. Затова сега вадеше душата на Катето. Все и се виждаше, че не работи достатъчно. Само да усетеше, че е спряла за малко, колкото да изправи гръб и врякаше през отворената врата, която не затваряше, за да има по общ и цялостен поглед върху това, що още трябваше да се свърши. От първото си венчило Пена имаше син и щерка, с година –две по - малки от Ката, а наскоро тъкмо бе се сдобила с мъжка рожба от Рангел.Та сега пъшкаше и искаше още работа да върши заварената и щерка. Все пак братче имаше Ката, длъжна бе да го гледа и за него всичко да дава – ако ще да и поиска и душата.
Само, че Стрина ти Пена Рангеловица, живееше в тъмнината на онази вяра, че само тя е човек, и само на нея всичко и трябва, а другите… Тях краставите кучета да ги ядат! В каква заблуда живееха на земята хората, могат само такива, като кака ти Пена, да ти покаже. Нагледно тя ще ти предаде, колко е нужно да си подвил гръб, за да работиш за майчицата, дето се е съгласила да гледа чуждо отроче, а сама тя изнемогваща под тежестта на съдбата, която на врата и е окачила още два камъка, нейни си отрочета.
Катето работеше мълчаливо.От време на време се заслушваше да не би Дончо, малкото и братче да проплаче из под чардака, където бе го оставила Пена. Красивата и обагрена в огнено коса, като цвета на бащината и, но на места завита на охлювчета, като на милата и майчица, сега бе размъкната и изпадала наполовина от плитката. Високото и бяло чело бе изписано с капчици пот от задушното време и напрежението да свърши по-бързо работата. Красивите и светлокафяви очи, изпъстрени със зелени точици, дълбоко се вглеждаха в замрежената тъмнина на настъпилата нощ. Уморена беше, но докато не приспеше малкото, нямаше да има мира, че да се поизмие малко и да полегне. В къщата имаше достатъчно стаи, но когато Пена се нанесе, реши, че са малко за всички и накара Катето да си разчисти долапа, който беше по-скоро малка ниша в стената, която се използваше за складиране на каци за зеле, делви и дървени нощви. Момичето там спеше, отделена от общата стая само с една завеска. А откакто се роди Дончо го оставяха при нея, че вечер ако се събуди да не притеснява уморената си майка, а кака му да го люлее.Така минаваха дните на Катето – за нея нямаше седенки и хорища, както беше при другите моми от селото.

Не и пречеше на Катето да работи и така да живее, безлично, без да се бута сред другите. Къде ли да ходи, такава? Нейните връстнички имаха нови премени за всеки празник и в делник, кога се завиеше на мегдана хоро няколко ката.Те любеха,ходеха по седенки, момуваха и се вричаха в реката по Лазаровден, а Ката…Ех, на нея друго, освен спокойствие не и трябваше! Само от това се нуждаеше тя, не от подигравки и одумки, че вече и тази риза и е къса и носията и е така прекърпена, че не се виждат шевиците. Още като малко дете и се разби сърчицето, от онзи момент, когато осъзна, че няма да изпълни обещанието що даде на милата си майчица” Язи в твойта премяна ще се венчая, мале! – обеща момичето на изгасващата за живота жена, която от нейна майка се бе превърнала в бледа сянка, в която до последно, човек можеше да види само една красива душа. Но пък и сега беше още дете, по детски наранено остана нейното сърце и Катето го укри дълбоко в своята пазва, само понякога го пускаше волно да лети по полята, недокоснато от хорските очи.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...