автор: tvoiapoznata

Роуз беше тотално изнервена. Не продумваше нищо. Слушаше и изпълняваше нарежданията на Владимир като робот.
Сърцето и кървеше.
Той я познаваше достатъчно добре, за да се съобразява с настроението и. Не и пречеше, не я притискаше, не разрешаваше и на Буба да я дразни.
Тя се беше превърнала в призрак.
Беше цяло облекчение, че след по-малко от седмица хората на Буба все пак докараха Майк в имението. Роуз беше на входната врата, когато видя четирите черни бронирани джипа да влизат в парка. Владимир и Буба вече бяха на входа и ги чакаха. Роуз не смееше да се доближи. Ръцете и бяха студени, беше скована от ужас. Изведнъж Владимир се обърна към нея и я подкани сериозно.
- Роуз. Слез при нас.
Тя се подчини. Без да влага логика и чувства. Направи го като войник. Както беше възпитавана толкова много години до сега. Не си даваше сметка колко бледо е лицето и. Но Владимир и Буба следяха всяка нейна стъпка. Какво очакваха? Да избяга? Да се строполи на земята? Не е като да не е правила и двете неща. Но не сега. Не беше време за мекошавост. Майк имаше нужда от нея.
Мъжете и направиха път и тя се приближи до носилката във втория джип. Усети, че е заобиколена от цял отряд от главорези, пренебрегна ги. Очите и бяха приковани в носилката и мъжът, който се събуждаше в нея.
- Майк. – гласът и беше нежен и мил. Нямаше нищо общо с отчаянието, което я завладяваше. Майк я погледна с ясните си почти черни очи. Разплака се, Роуз не се сдържа, все още се усмихваше, когато скочи при него и го прегърна нежно. И нейните очи бяха мокри. – Как си, приятелю?
- Роуз. Добре ли си? – Роуз не се сдържа и прихна да се смее.
- Ти си на легло, глупако. Аз съм добре.
- Да. – гласът му беше тих, но ясен. Тя хвана здраво ръцете му в своите и не преставаше да се усмихва. Той продължи невероятно отчаяно.
- Съжалявам, Роуз.
- Какво? – тя се обърка. – За какво, мили?
- Съжалявам за всичко. Съжалявам, че не можахме да те опазим. Дори и в Турция.
- Майк. Недей! Никой не може да ме опази от Владимир. Но аз съм добре. Виж ме. Не те лъжа.
- Да. – Майк въздъхна.
- И сега искам и ти да се оправиш. По-бързо.
- Да. – Майк се съгласи отново.
- Отиваме в Турция. Заедно. Ще те настаним в санаториум. И ще укрепнеш. Майк. Трябва да ми обещаеш.
- Да, скъпа. Разбира се. – Владимир докосна рамото на Роуз. Тя се огледа. Бяха ги оставили сами. Всички мъже се бяха отдръпнали тактично от джипа и си говореха тихо. Боже, в такива моменти обичаше мъжа си, наистина. Тя се обърна към болния.
- Майк. Сега ще те преместят в къщата. Ще ги оставя, мили, но пак ще дойда при теб. Веднага, когато си починеш. – Майк кимна едва и затвори очи. Роуз се отскубна от него и се спусна към парка.
Не се обърна назад към джипа. Вървеше забързано към малката борова горичка. Знаеше, че ще я оставят сама. Сега всички щяха да бъдат заети с предстоящото пътуване. Роуз вървеше механично. Без да мисли. Изведнъж се обърна рязко. Не беше сама. Владимир я беше последвал. Той...Тя не издържа. Погледна го и в следващия момент се разплака истерично. Не знаеше какво и става. Не знаеше защо се чувства толкова слаба и отчаяна. Не знаеше и не и пукаше. В следващия миг Владимир вече я стискаше в прегръдката си. Тих. Без да каже нищо. Без да я упрекне, или да и нареди да се стегне. А тя не можеше да спре да плаче. Тресеше се цялата. Беше се сринала психически и как можеше да не се срине? Майк не приличаше на човек. Боецът, силен и страшен, як като бик, упорит, като скала. Беше изчезнал. Гледаше сянка, на прага на смъртта.
Майк не беше дипломатичен като Боян, не беше забавен като Бранко и Олег. Не. В момента, в който започна работа в граничните войски и му повериха защитата на Роуз, той се промени. Винаги сериозен и готов за бой, безкомпромисен и решителен. Малкото слабо момче от детството и се беше превърнало в машина. На Роуз винаги и беше първа грижа да се пребори с него за всяко свое решение. И знаеше, че той е особено пристрастен и загрижен за нейния живот.
Да, беше лоялен човек.
Сега всичко това се беше стопило. И тя не можеше да го превъзмогне.
- Той ще е добре, Роуз. – Владимир. Говореше Владимир. Той все още я притискаше в прегръдката си. Беше усетил, че тя започва да се успокоява и вече е в състояние да слуша. Вече не плачеше. – Ти си му достатъчна, за да се почувства по-добре. Даде му причина да се бори за живота си. – Роуз се отдръпна малко от Владимир, за да го погледне в очите.
- Аз? – беше объркана. – Съжалявам.
- Недей. Имаше нужда да излееш мъката си, Роуз. За да не се сринеш. Нали разбираш? – Роуз пак се разплака. Владимир не трябваше да и говори така. Отдавна не беше получавала от него толкова човечност. За момент, той се бе превърнал в човека, който обичаше, в човека, който познаваше от детството си. Не можеше да стане по-зле.
- Той ще се оправи, нали?
- Да. Ще се оправи. – Владимир не я изпускаше от прегръдката си. Тръгна с нея към къщата. Не. Нямаше да я остави сама. Не и в това състояние.
До края на деня не я допусна до Майк. Буба стоеше на пост пред пристройката, в която обикновено спеше. Сега бяха настанили болния там. Роуз не настояваше. Беше достатъчно уплашена от вида и състоянието на Майк. Чакаше невероятно примирена. Но след като се успокои окончателно под грижите на Владимир, просто не можеше да остане затворена в къщата. Стоеше на пейката до входа, хванала бутилка с натурален сок и дори не се сещаше да отпие. Наблюдаваше движението около постройката търпеливо и тихо. Хората на Буба си бяха отишли. Тук бе останала обичайната охрана. Владимир не се виждаше никъде.
Буба беше излязъл за поредната цигара. Роуз вече знаеше, че при Майк има лекар и медицинска сестра, защото ги видя да влизат. Трябваше да го стабилизират, преди да го качат в самолета. А Владимир напоследък не беше от най-търпеливите.
Буба се приближи до Роуз и седна до нея на пейката. Тя дори и не го погледна.
- Как е той, Буба?
- Добре е. Ще се оправи. Не трябва да се тревожиш за него. – И Буба беше заприличал на човек. Роуз го погледна недоумяващо. Той се намуси.
- Какво? Какво ме гледаш така?
- Пука ти за него.
- Пука ми за теб, неблагодарнице. Заприличала си на парцал. – Роуз не възрази. Преглътна трудно. Буба имаше право. Чувстваше се толкова слаба и уязвима.
- Владимир беше прав.
- За какво?
- На теб не ти пука толкова за теб самата, колкото за близките ти.
- Е, това очевидно е голям недостатък.
- Не. Не е. Започвам да те разбирам все по-добре.
- Какво искаш да кажеш? – Роуз беше забила поглед в земята.
- Започвам да разбирам защо си скочила срещу Владимир. Дори не ми трябва и да познавам Сергей Водняев.
- Но ти го познаваш, нали? Той е велик човек.
- Роуз! – Буба поклати глава. – Величието е надценявано. Това, което правиш ти за близките си?
- Какво?
- Пазиш ги?
- Не го ли твърдя откакто се познаваме?
- Твърдиш го. Но е друго да го видя с очите си. Да го разбера. Твоите хора са силни мъже. И ти им отдаваш нужното уважение. – Роуз въздъхна тежко.
- И до какво доведе това? Нейтън беше прав. Закопах себе си и не свърших до там. Въвлякох всички към пропастта.
- Те са живи, нали?
- Да.
- Не смяташ ли, че си им спасила живота? – Роуз го погледна странно. Не се беше замисляла до сега за този вариант. Буба се усмихна развеселено. – Да, Роуз. Всички са живи само и единствено заради теб, и заради любовта на Владимир към теб!
- Не е вярно.
- Вярно е. Аз исках лично да ги убия. Николай беше на моето мнение. Когато попитах Владимир защо рискува да пощади толкова опасни врагове, той каза, че ти бил обещал да не ги наранява. Не знам какъв живот сте имали преди, но за него трябва да е бил безценен. Владимир беше готов да пречупи теб, но не и да нарани хората ти.
- Така щеше да ме унищожи най-бързо.
- Ти до скоро вярваше, че са мъртви.
- За това ми беше толкова трудно да се възстановя.
- Не си вярвала, че той може да прояви милост?
- Не заслужавах такава милост.
- Защо?
- Не мога да си простя, че посегнах на живота му. – каза го толкова просто, че Буба я зяпна невярващо. Мълчеше и я гледаше. Роуз усещаше погледа му но продължаваше да си зяпа земята разсеяно. Буба промърмори накрая.
- Защо го направи тогава?
- За да защитя Сергей.
- Разбира се. – Тя повтаряше това постоянно и не и пукаше, че за мъжете около нея това не беше достатъчно. Буба, обаче, вече започваше да я разбира.
- Кажи ми нещо, Роуз
- Какво?
- Щом Владимир ти прощава, защо ти не можеш да си простиш? – Роуз повдигна разфокусиран поглед към Буба. Мъжът не хареса изражението и. Очите и бяха невероятно ярко виолетови. В тези странни и красиви очи имаше толкова болка и ярост, и гняв, че не беше възможно да го гледат очите на човек.
- Владимир ми прощава, защото ме обича. Аз мразя себе си за това, което му причиних. Как мога да си простя?
- Ще се унищожиш.
- Не, няма. Умея да оцелявам.
- Ще си нещастна.
- Това е обичайното ми състояние. Цял живот.
- Владимир ще излекува раните ти. – Роуз въздъхна тежко.
- Той е единствения, който може да направи това. – Роуз се изправи и се насочи към къщата. Буба остана замислен на пейката. Имаше за какво да мисли.
Едва към девет вечерта Роуз беше допусната до стаята на Майк. Владимир не се виждаше. Буба я следеше зорко, но от разстояние. Именно той я извика. Тя не чака втора покана. Влезе тихо при Майк и остана озадачена, че никой не я придружи. Оставиха ги сами, двамата. Роуз едва не се разплака отново от облекчение. Майк беше добре. Вече отпочинал от пътя и поуспокоен, беше възстановил част от силите си. Тя легна до него и го покри с едната си ръка нежно.
- Майк, промърмори, Точно ти ли? Ти ли трябваше да се разболееш? – Повдигна глава, колкото да го погледне в очите. Той се усмихваше.
- Типично в твой стил, Роуз.
- Какво?
- Месиш се в Божиите дела.
- Не си прави шега с такива сериозни работи.
- Не си правя шега. И, повярвай ми, не исках да се разболявам.
- Знам – Роуз въздъхна тежко. – Извинявай. Просто ми е трудно да те гледам такъв. Винаги си бил по-силен от мен.
- И по-разумен.
- А, това е спорен въпрос. Но виж по-страхлив...
- Всички се страхувахме за теб, скъпа.
- И вижте до къде ви доведе това.
- Да – двамата се умълчаха за известно време. Доволни да са отново заедно. В прегръдките си. Накрая Майк промърмори.
- Роуз.
- Кажи, Майк.
- Другите как са?
- Не знам, скъпи. Знам, че всички са живи и добре. Това ми подадоха като информация.
- И това е достатъчно.
- Да.
- Кажи ми още нещо.
- Каквото искаш.
- И не ме щади.
- Кажи, Майк!
- Ти как си, скъпа? Как успя да минеш през тази помия? – Роуз се усмихна, все още заровена в рамото на Майк. Как можеше да му обясни всичко. Накрая въздъхна.
- Майк. Ти познаваш Владимир. Виждаш и мен. Добре съм, Майк.
- Да, добре изглеждаш.
- Владимир ме обича и няма да ме нарани.
- Но те нарани, нали?
- Имаше причина. Не мога да го виня.
- Да но не трябваше да се изправяш пред гнева му сама.
- Майк, скъпи. Дрогираха те, нали? – Майк се опита да се засмее.
- Как ти хрумна това?
- Ами вие всички сте пръснати по затворите. До живот. Как реши, че само аз отнасям гнева на Влад?
- Ами много просто. Ти все пак живееш при него.
- Да. И той все пак това искаше.
- Да! И е много умен. Реши ли да те тормози психически, може да го прави с години.
- Майк, успокой се. Минах трапа.
- Да. Сигурно.
- Майк! – Роуз се поизправи и го погледна в очите. – Аз съм негова съпруга. По закон.
- Какво? – Майк не очакваше това.
- Оженихме се.
- Защо?
- За да е сигурен, че като негова съпруга ще съм единствен наследник на състоянието му.
- Не може да бъде.
- Може Майк. Влад се отнася добре с мен. - Майк се отпусна. Въздъхна доволно и погледна Роуз в очите.
- Значи си добре, нали?
- Добре съм.
- Това ме успокоява изключително много, нали знаеш?
- Знам. – Помълчаха отново, но Майк не беше свършил.
- Много ли те тормози? – Роуз не се сдържа и се усмихна.
- Не можеш да го пренебрегнеш, нали?
- Сама каза, че ви познавам и двамата. Та, беше ли тежко?
- Беше тежко.
- Искам да ми кажеш всичко.
- Дълбаеш в раната, Майк. Защо ти трябва да го правиш?
- Защото имам нужда от това, Роуз. Имам нужда да знам пред какво си бола изправена. Защото ако не ми кажеш истината....не ми помагаш. Имам богато въображение. – Роуз се усмихна.
- Добре. Ще ти кажа, но ако ми обещаеш нещо.
- Какво?
- Да не забравяш, че всичко е минало. И да не се съмняваш в чувствата ми към Владимир.
- Кога съм се съмнявал?
- Винаги! Никога не си го харесвал, Майк.
- Да. И имах право да го държа на разстояние от теб.
- Не! Нямаше.
- Слушам те, Роуз. Обеща ми!