автор: LIANIK

Денят почти преваляше, уморен от сивотата на дъждовните облаци, които от време на време отърсваха своя воден товар върху людете, що се мотаха по кривите улички. Капризен и променлив беше този мартенски ден, изискващи и непредвидливи бяха мислите в главите на селяните.
Богдан Търговеца, или Бого, както му викаха всички, що го познаваха, разтовари и последният пакет в бакалията на селото, крайна негова спирка, преди да си иде у дома. Разплати се с бакалина и понечи да излиза, че да подкара колата за своето си село. Само, че току пред вратата го изпревари един момък, миришещ на сапун с оголени и зачервени бузи.
- Бре, бе, че ще ме бутнеш! – избоботи Богдан след него. Бакалинът като видя какво се случи се обади зад тезгяха:
- То, Ванката, все така си тича. Наскоро се задоми и неговата мира не му дава! Не беше идвал да си удари бръснач от две недели, та одеве чак сколаса, и сега бърза пак при женорята да се прибере.
- Ми, че то, де ви е бръснарницата? - запита бай Богдан.
- Ей тука, от входа между магазията и кръчмето. Оставихме го това складче, че да има къде да се обръсне и подкастри народа. – позасмя се бакалина.
Бого се замисли и се повърна от пътя. И той имаше нужда да забели бузи, че да стане по хубав. На другият ден щеше у щерката и зетя да ходи в града. А, внучетата, като го видеха такъв брадясал, като избуял малинак на нива, щяха да избягат от страх.
- То, и я бива да се обръсна. – промърмори той и се вмъкна в стаичката отсреща.
Вътре в дългото и тясно помещение, горе-долу две крачки разстояние от дувар до дувар, имаше сега само двама души. На тясната продълговата маса, изсечена от стар и отдавна незнаещ времето си дънер, до която бяха поставени две пейки, се беше подпрял дядо Петьо Зюмбюла. Така му викаха хората от селото още от младини. Тогава го бяха назначили да е селски наместник и винаги ходеше чист и полят от миризливата течност, що си правеха жените да ухаят на чисто. Оттогава Зюмбюла все чист и спретнат ходеше, а около него се носеше мириса на цветя. Другият човек в стаичката беше Милан, който тъкмо почистваше ножовете и посудите от последното бръснене, като ги киснеше в топла вода, бълбукаща върху печката.
- Брех, не бързай бе Миланчо, че имаш клиентела! – каза дядо Петър.
Милан вдигна глава и като видя човека, отново извади инструментите от съда с водата:
- Ще се стрижем или бръснем? – зададе той въпроса на другоселецът.
- Само да ми свалиш брадата. – отвърна му Богдан и се намести на дървеният стол срещу печката. Милан се засуети, постави на едно малко столче наблизо ножовката, избърса ръце в престилката дето беше опънал от преде си и каза:
- Да ме почакаш малко, че да не залостят бакалията. Обещах да взема на бабата шекер, а цял ден не ми остана време от хора.
- Ще почакам, не бързам толкоз. – кратко му отвърна Богдан.
- Ех, и неговата не е лесна! Да се чуди човека, как да зарадва булката си е най-трудното, що е писано на мъжа да пати на тази земя. – някак на себе си, като че ли замърмори дядо Петьо Зюмбюла. После старецът се понамести на пейката и пребърса с ръкав своя нос, изглеждащ повече на един средно голям набразден и увесил се стар картоф, отколкото на полезна част от лицето. Богдан, като го чу, се подсмихна па рече:
- То, дядо, булките искат внимание, топла ръка и от време на време да им носиш по нещо по-хубаво, че да продължават и те да ти красят дома.
Старецът вдигна глава и погледна към Бого с воднистите си от старостта мътни очи, в които още светеше акъл:
- Де, де! То това го знаем я! Ама неговото по-трудно е!
- Какво толкова иска тя, че го мъчи човека?
- Чедо, що иска една жена, а и мъж на какво се радва? – и като видя, че Богдан мълчи, Зюмбюла продължи, - На челяд бе! А, то само това, не можеш го купи! Трябва да чакаш Господ да се смили, че да ти пусне някоя душа отгоре, че да ти се зарадва тогава сърцето.
- Ми, че да си вземат едно. – някак изведнъж отвърна му Търговеца.
- Я, пък гледай го ти, мискинина! Те хората да не са толкоз гламави, че да не се сетят от по преди! Ма, кой ще си даде чадото, а и без документи, не става. Ще те затворят и за по-малко в зандана! А, иначе, добри хора са, заможни. Ама нейсе, то всеки на тази земя си имал кръст да си носи!
Бого се позамисли, мина му през главата една такава странна мисъл и като кълн се заби в душата му, па реши да разпита още малко стареца:
- Казваш, заможни, ама не могат да си вземат дете?
- Не могат. То трябва да имаш човек в Околията, а те, кого да познават хората, че да ги оправи. От работа селяка няма време да се мотае из Големото село, че да моли чужди, да му помагат.
- А добри хора, казваш ?
- Добри. Миката и тя, булката му де, - от ней по майка няма. Къщата им, като майчина стряха е станала на цяло село чедата търчат все натам, че да им се даде, това, що немат. Цяла зима са хранили по - несретните селяци и никой на студ и глад не са оставили. Ама, нещо, не стига им доброто пред сметките на Свети Петър, че да ги прати на Господ, да им пусне отгоре поне една душица, да им се порадват сърцата, преди пак горе да се приберат всичките.
Дядо Петьо Зюмбюла изведнъж замлъкна, щото в този момент, през входа за бакалията се върна Младен. Той остави пакета, що беше купил встрани, запретна ръкави и застърга четината на своя клиент.
Богдан седеше спокоен, усещаше той сигурната ръка на бръснаря. Нежно пипаше този човек, с някаква топлина гладеше страните му, прокарваше бръснача, като че ли рисуваше картина по рибешки люспи – я си натиснал в повече, я са изхвръкнали надалече. Дори и в града не беше попадал на по - добър бръснар от този. Докато го почистваше с кърпата, Бого си мислеше, дали можеше нещо да се направи за тези хора.Не му се вярваше, така нещо да са съгрешили, че да не им дава Господ чеда.Значи, друго им беше писал в книгата си там горе!
Когато се качи и подкара коня по пътя за селото си, из главата на Богдан продължаваха да се въртят едни такива интересни неща, че чак и на него му ставаше страшно. За първи път от толкова години, търговецът не говореше на кончето си, не му подсвирваше в такт, макар че животинката си знаеше пътя, и припкаше с празната каручка, защото у дома, в обора на Богдан Търговеца, го чакаха неговата кобилка и жребчето му, що се бе появило само преди месец.

***

Не мина се много, почти неделя, и времето взе, че се оправи. Спря то, да си прави шеги с хората, наказано, сигурно от Онзи отгоре, що решаваше кога и какво ще се стори. Пролетният вятър издуха сивите кълбета и остави небесната синева, оголена, като новородено бебе. Присламчиха се и лъчите на слънцето, да погалят и затоплят небосвода, а и да огледат има ли нещо различно по човешката земя. Зората избухна и освети сенчестите снаги на къщите. Благовещение беше – в този ден възвестена бе Богородица за сина си.
Милан избута входната врата на къщата и тръгна към обора, дето го чакаха животинките да ги нахрани. Заприпкаха и затропаха крачетата на яретата, още щом озвучиха двора неговите стъпки. Отвори се едно прозорче на къщата и оттам се чу гласът на Марийка:
- Хайде, бабке, дай да те преоблека! Може ли все така и ти, като дете да се цапаш!
- Не ти давам дрехата! – вайкаше се баба Митра. - Това ми е новото сукманче, а ти искаш да ми го земеш!
- Уф, бабо, ама и ти си една! – и Мика за съблича старицата.
В това време Милан приближи до бунара да напълни вода и като, че от някъде му заскимтя коте. Той спря да дърпа въжето и се ослуша. Звукът отново се чу, само, че по-силно отпреди.
- Че какво ще да е това? – запита се той сам. Завърза въжето да не падне кофата и се приближи към портичката, която водеше на пътя. Поспря се два-три пъти, но звукът вече ясно стигаше до ушите. „Не е май коте това?!” – си помисли мъжът и като продължи напред, отвори вратичката.
На пътя в ранни зори още никого нямаше, но Милан се бе спрял на прага и се взираше надолу, в земята пред себе си, където в плетен кош, пълен със слама, мърдаше малко дете.
- Булка-а!- провикна се той, - Ела!Бързо, че не знам, какво ще да става?
Кака Мика, остави полуоблечена бабата, щото друг път не бе чувала мъжа си така да крещи, и се завтече от посоката на гласа:
- Що? Какво стана бре, Миланчо? – но още преди да и отговори мъжа и, тя стигна до портата и погледна през неговото рамо .
И двамата се спогледаха, замлъкнали бяха устите им сега. Само сърцата им потропваха ту в такт на страха, ту в музиката на надеждата.
- Що там се кьорите? И ме оставихте тука сама? - стресна ги гласа на баба Митра, която бе закуцукала след Марийка и тя да не изпусне това, що е накарало Милан, повече и от нея да вика. - Брех, че то тука бе!Дошло първото вече!
Засмя се изведнъж бабата и като се провря само по риза между младите се наведе и грабна детето.
- Не чуете ли, че плаче горкото? Опулили се, кат га не са видели чедо! Тц-тц! – зацъка с език срещу тях баба Митра и като ги избута закрета отново по пътечката към отворената врата на къщата.
- Ще трябва да обадим на кмета! – тихо рече Милан.
- Да го нахраним първо, а? – някак милозливо му отвърна Мика.
- Върви, че Старата вече го грабна, а тя и нея си не може да оправи сама. – отвърна и той и се наведе да вдигне коша. Мика тъкмо се бе запътила по пътеката, когато гласът му я спря:
- Мико-о? – тя се обърна и той продължи, - Ей тука има една хартийка, я вземи, че я прочети!
Марийка бързо се върна, спря се пред мъжа си, погледна го, а после пое свития на две лист. Когато го разгърна и зачете по редовете, сълзите и от само себе си закапаха по лицето и.
- Що има? – тревожно и рече Милан.
Хълцайки булката му отвърна:
- Че то, наше било? Тука пише… - и думите и прекъснаха от хълцанията и подсмърчането от носа, но тя пак продължи, - Тука пише, че само името трябва да му измислим и да го впише кметя в книгата на селото.
- Ма, как така наше? – развълнуван запита Милан.
- Ей, така! – проплака Марийка насреща и обърна към него листа, - Ако не вярваш, ей го тука печата на Околията!

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...