автор: hristina

Когато звуците полягат
в собствените си легла,
следа от сънища избухва,
разбъркваща сърце и ум.

Картина от мълчания
в розово и синьо
рисува някой непознат.
Заплетена в самия връх на четката
капвам внезапно като вик,
но съм без спомени -
изсъхнала шушулка,
потъваща в слънчев прах.
Дъга от топъл смях
прегръща през гърдите
нагарчащ и неясен щрих.
Говорим сякаш
дъхът ти не е спирал,
а аз не съм си тръгвала
в един отминал свят.
И в този хаос от сладникава нелепост
уютно е, езически примамливо …

Внезапно падам.
Падам …
в подреденост.
Разкъсвам се от вътре
от пробуждане …
Стрели пищят под клепките ми,
безразсъдно.
Задавям се
от буци като вкаменелости.
И пак понасям като гърбици
гняв и тъга.

Разбрах,
че докато не си простя
безсилието,
без прошка ще осъмвам
и за другия.
А до тогава,
ще съм празна и оголена.
Ще се линчувам
за всяка дума
минала през времето,
отекваща през двата свята
като клетва,
която сме престъпили
един към друг.
А до тогава,
ще вървя,
ще търся път и сила,
за да простя.

...
2015 г.