автор: anonimapokrifoff

Пое си дъх и се взря в огледалото. Сблъска се с уплашените си очи. „Вземи се в ръце, Мелек – каза си. – Няма страшно, момиче, той вече не е такъв…”
От толкова много години носеше името Мила, но когато сама си даваше кураж, винаги се наричаше с рожденото си Мелек. То ѝ беше късметът, с него някога беше щастлива. Ангел – това означаваше. И когато го произнесеше, сякаш че викаше небесния си закрилник. Всъщност не знаеше дали мюсюлманите имат ангел пазител. Половин туркиня, половин българка, не беше чела нито Корана, нито Библията. А Мила… Някога Мила ѝ казваше само майка ѝ, от която ѝ беше останал спомен за копринени ръце и тъмнокестеняви коси с аромат на индрише.
Миналата седмица зълва ѝ изстреля притеснено: „Како, много те моля, облечете се малко по-така. Кажи и на брат ми. Нали ме разбираш, дъщеря си женя, и то за германец. Не искам да ме излагате”.
Младата учителка от детската градина ѝ даде списание с кройки, даже и директорката изгуби сума ти време, за да реши кой модел е най-подходящ. Всички се спряха на разкошна дълга рокля, богато разкроена от кръста надолу. Много плат трябваше за нея, а колко получава една лелка, която по цял ден чисти подове и мие наакани дупета?
Намери едно преоценено черно парче метър и двайсет, един и десет широко. Слаба е, ще ѝ стигне. Просна плата на пода, наложи кройката на корсажа и провери дали е спазила правата нишка. От кръста надолу щеше да бъде скосена пола, нямаше материал за друго.
Не посмя да каже на Асен, че ще си купува плат. Ще го изненада – като види резултата, ще преглътне десетте лева. Така не се беше вълнувала от абитуриентския си бал. Тогава, цялата в червено, беше красива, но Сашо го нямаше до нея – беше в казармата. После я приеха в института – щеше да учи за детска учителка, това ѝ бе мечтата.
Беше 14 август, в квартирата ѝ дойде съученичката ѝ Соня и я заврънка да ходят на дискотека. Мила не излизаше никъде, нали приятелят ѝ е войник? „Какво толкова – каза Соня. – Няма да сме сами, братовчед ми Асен ще е с нас. Сержант е в поделението. Той те е виждал…”
Наблъсканите в дискотеката тела и адският шум я измориха. Доспа ѝ се неистово, но Соня не искаше да си ходят. Тръгна сама. „Къде така? – настигна я Асен. – Ще те закарам.” Отби колата в някаква горичка. Мелек хукна, но той я настигна и я повали с един удар в главата. После я закара при родителите си. Щом отключи вратата, и двамата изскочиха в коридора. „Водя ви булка – каза. – Сега лягайте, утре ще се запознавате.” Мила трепереше от страх и срам – роклята ѝ беше с кърваво петно.
Той я насилва дотогава, докато прозорецът не просветля. След това заспа. Мелек се раздвижи предпазливо. Стана и видя локвата кръв на чаршафа. Облече се в коридора.
След три часа Асен заблъска по вратата и прозорчето на приземната ѝ квартира, накрая хазайката излезе и го заплаши, че ще извика милиция. Щом той си тръгна, тя замоли Мелек да ѝ отвори: „Миле, детето ми, какво става, леля?!”. Остави ме, лельо Венче, искам да умра – проплака Мелек. Посред нощ се почука на вратата ѝ и тя чу гласа на баща си: „Мелек, ач капъъ!”. Отвори му, не можеше да не му отвори. Той плъзна поглед по изпохапаните ѝ устни и по моравите петна по шията ѝ и засрамено го вкопа в пода. „Дойде Асен с майка си и баща си да те иска. Каза, че вече си му жена. Стягай си багажа, сватбата е след две седмици.”
Сватбата… Не помнеше нито как са я обличали и как са я извели от къщи, нито какво е било в ресторанта. Върнеше ли се към тая сватба, я връхлиташе леден ужас, че пропада в бездънен кладенец, от който излизане няма.
За първи път мъжът ѝ я преби до смърт, когато синът им беше на година, а тя – бременна с второ дете в третия месец. Бяха излезли по изключение семейно. Отидоха в парка. Асен отиде да купи пуканки. Малкият се изтръгна от Мелек – едва проходил, хукна и се препъна. Тя се втурна, но я изпревари някакъв мъж. Наведе се, хвана детето и когато се изправи, Мелек се смали под синия взор на Сашо. „Твоят син ли е – каза той. – Добре ли живееш, Мелек?” Асен се зададе. Лицето му беше червено, а юмруците му – свити. Прибраха се. Смля я. Каза ѝ: „Ако пак те видя да говориш с него, ще убия и двама ви”.
Синът ѝ сигурно е плакал с часове, за да се осмелят съседите да разбият вратата. Успяла е да им каже да не викат лекар, а да я закарат на село. Баща ѝ заклал две овце и с баба ѝ я увили в прясно одраните им кожи. Пометнала детето.
Тогава тънеше в безкраен сън, нарушаван само от намаза на баба ѝ, коленичила на молитвеното си килимче. Нощта, преди Мелек да се надигне от постелята, нахлу с пълна луна и църкането на щурци. Тя спеше. Сънуваше как мъжът ѝ е убил Сашо и я гони. Бягаше, но лепкава кал беше засмукала краката ѝ. Успя да се изтръгне, стигна до висок зид. Катереше се по него, той беше трънен и от кръвта ѝ разцъфваха рози. Знаеше, че е кошмар, и извика три пъти „Бисмиллях!”. Не изплува от съня. Асен я застигаше, чуваше яростното му дишане. Тя се изкатери до края на стената, но не можеше да се прехвърли през нея. Тогава се появи благ мъж с дълга коса и брада – беше го виждала и преди. Помнеше – много е малка, майка ѝ я държи, в другата си ръка стиска свещ и плаче пред образа на млад дългобрад мъж. Същият беше, но очите му сега бяха Сашовите. Не се бой, каза ѝ той, и я прехвърли през стената.
На следващия ден Мелек, обута в шалварите на баба си, отиде до съседното село – беше българско и имаше черква. Прости ми, Аллах, прости ми, прошепна и прекрачи прага. Старицата, която продаваше свещите, я изгледа изумено, но нищо не каза. Мелек застана пред иконата на Христос. Пламъчето пареше ръцете ѝ. Нещо в гърдите ѝ се спука като мехур, препълнен с черна кръв, и за първи път от толкова време насам сълзите рукнаха.
Шиеше на старата крачна машина пердета за кухнята и не беше чула колата на Асен. Баба ѝ влезе при нея, хвърли с погнуса на пода нова забрадка, зелена с пембени гюлове, и каза на Мелек, че баща ѝ я вика. Асен стоеше с наведена глава, на масата имаше шише „Плиска” – любимото питие на баща ѝ, и кутия „Черноморец” – нейните любими бонбони. Детето се радваше на новото си камионче.
Когато тръгваха, мъжът ѝ целуна ръка на баба ѝ и на баща ѝ. Исмаил каза на дъщеря си: „Нерде коджа, орда ханъм”. Където е мъжът, там е и жената. Така Мелек разбра, че в бащиния ѝ дом няма място за нея.
Повече не забременя. Не отиде да учи, Асен отсече да си наляга парцалите. Намери си работа по заместване в детска градина. Където и да се местеше, Сашо винаги я откриваше. Видя го и днес. Пушеше до оградата. Тя не посмя да излезе на двора цял час, но работното ѝ време свършваше, а имаше боклук за изхвърляне. Сашо я погледа, погледа, обърна се и замина.
Мелек тропоса роклята и я облече. Налагаше се да повдигне малко пенсовете – бюстът ѝ беше висок, и да задълбае свивките в талията. Измина на машината шевовете. Пак сложи роклята. Деколтето беше по врата – Асен щеше да я убие, ако е дълбоко. Дължината на роклята покриваше коляното, малка цепка разкриваше десет сантиметра от лявото ѝ бедро – мъжът ѝ ще побеснее, затова почти ще я затвори. Трябваше бързо да прибере всичко, той скоро щеше да се върне, но тя не се стърпя. Изрови от гардероба червените си абитуриентски обувки на висок ток, други официални нямаше. Прасците ѝ грейнаха в цялата си прелест. Глезените ѝ бяха непокътнати въпреки възрастта. Вдигна косите си на хлабав кок и шията ѝ се източи беззащитна.
Отварянето на вратата я втрещи. „Какво е това?! – изкрещя Асен. – Сватба ли, сватба ли?! Кой ти е казал, че ще ходиш? Тя е за бели хора, ма, не за мангасарки!”
Острият звук на съдраната рокля поряза сърцето ѝ. Асен я повали и я зарита с кубинките си.

Тя се насили да отвори очите си. Не можа. Беше тихо. Когато я пребиеше, Асен винаги отиваше при майка си и слушаше вайканията ѝ, че оная кадъна му е зачернила живота. Мелек се опита да се раздвижи, но ръцете и краката ѝ не я слушаха. Сигурно беше паднала в коридора. Трябваше да пропълзи до хола, там беше телефонът ѝ. Този път ще се обади на Бърза помощ. Не помръдна и сантиметър, внезапно потъна някъде – беше нещо засмукващо и дълбоко.
Свести се. Не виждаше, не можеше да се движи. И тогава я заля ужасът – преди да замине за Англия, синът ѝ каза на баща си: „Удариш ли пак майка ми, ще се върна и ще те убия”.
Напрегна силата, която вече нямаше. Пак ѝ прилоша. Помоли се и на мюсюлманския, и на християнския бог. „Аллах, помогни ми! Исусе, помогни ми! Исусе, спаси ме! Аллах, спаси ме!” Тогава усети коприната на майчините си ръце и аромата на индрише от косите ѝ. Последното, което чу Мелек и смири душата ѝ, беше „Нани, Миле, нани на, сладка рожбо мамина!”.