автор: Marta

Не шофирам. Не че съм против удобството на бързото придвижване, спестяването на време и независимостта, която безспорно дава един личен автомобил в комплект със заслужена шофьорска книжка. Вероятно закъснях за тази авантюра. Навремето двете ми най-близки приятелки изкараха криво-ляво шофьорските курсове - на зелената около осемнайсетгодишна възраст.
Ех, какъв-такъв един разрешителен е светът, когато си на осемнайсет! Светофарът е забил на зелено. Всяка от тях си взе изпита, сдоби се с документ за управление на автомобил и досега и двете шофират. Възхищавам им се, но не им завиждам. Едната дори изкара курсове и получи документ за управление на ТИР в Холандия. Kaто ми сподели през лятото за новата си шофьорска категория, направо се облещих...Респект! Аз един любителски курс не се накарах да изкарам, пък сме почти на една дата родени, приличаме си чак визуално и винаги съм я усещала сродна душа - после ми разправяйте за зодиии. . .Изкушавала съм се и още ми се случва да се прокрадне и да ме стрелне мисълта, че бих могла, какво пък толкова...Я виж колко жени шофират! Дори в този ужасен трафик в града, забелязвам, че половината водачи на автомобили са от собствения ми пол. Дори собствената ми дъщеря междувременно порасна, навърши осемнайсет и си взе отраз изпита...Управлява си автомобилче детето. Шофира. Може би изтървах точно онзи далечен зелен момент в който единия кураж бе достатъчен, за да скоча в автомобила и ведро и безотговорно да го подкарам. Кога минаха толкова години? Сега съм живяла достатъчно дълго със себе си, за да се познавам. Поне толкова, че да не си се доверя в тази роля. С болка в сърцето признавам - не бих се качила при самата себе си да се закарам донякъде...Боя се, че до никъде не бих стигнала, а ако все пак пристигна някъде, едва ли ще е в непокътнатото първоначално състояние. Считам, че на света са му достатъчни войните, природните катаклизми, катастрофите от всякакъв род и вид, цялото това световно страдание, та да му се стоваря и аз зад волана. Знам вече достатъчно за себе си, за да се преценя като опасност за която предупреждават пътни знаци номера А12, А 19, А 21 и изобщо повечето от група А . И да стане някакво чудо, представям си само, че все пак се запиша за курсове и ми се падне някакъв оммм инструктор, който да ме изтърпи и накрая проверяващият, който е изпаднал във временно умствено затъмнение, ми даде изпита и ми е останал кураж след градското пак да седна зад волана....Ще трябва да лепя отпред и отзад на колата предупредителни лепенки - "Внимание, отдръпнете се, дайте път и запазете спокойствие, докато мина" . Предпочитам да избегна този позор. То позора как да е, ами невинните жертви на пътя...Косата ми настръхва. Ааа, не! Трая си и не се натискам да управлявам автомобил. Изобщо. Ама моя работа ли е това? Струва ми се, че част от бедите на света в последното столетие са дошли от тази, вече не толкова нова и модерна, мания на жените да управляват - мъже, деца, семейства, автомобили, трамваи, стругове, кранове, кораби, самолети, фирми, концерни, държави. Винаги съм знаела, че еманципацията ни прави лоша услуга. Еманципация - самата дума е една извъртяна, звучи като изцапана и ми оставя особен вкус в устата. Със сигурност е вредна за стомаха, с тази ципа в средата. ...Виж, ако имах под ръка една малка колица... Примерно купърче или поне форд Ка. Една мъничка, скромна, маневрена и провираща се колица, подходяща за градски условия, която да мога да паркирам на четири тротоарни плочки. Виж, тогава може би щях да се стегна, да се принудя да запомня точно кое е ляво, ако ще да трябва и сигнална лента на лявата ръка да си сложа. Да опитам поне да не спирам така рязко и ненадейно, както винаги ми се случваше при редките, изкрънкани тренировки на полигона. Да не се панирам само при мисълта, че обикновено трябва да карам в колона между два автомобила, спазвайки дистанция, и да не криволича. Да внимавам. Да се концентрирам. Да гледам в странично огледало, в огледалото за обратно виждане и да не оглеждам лицето си ( Огледалце, я кажи...), а да следя какво става на пътя. Да се напъна, да преодолея бъзливата си същност и да се сдобия с документ за управление на автомобил. За мъничък такъв автомобил, нищо и никаква колица... Но това са само временни залитания на мисълта. Зли изкушения, на които няма да се поддам. В повечето време съм убедена, че не е нужно да издевателствам над себе си като се карам да правя неприсъщи на завеяната ми натура неща. Ако трябва да съм честна, харесва ми да бъда возена. Да ме разнасят насам-натам с автомобила и да си блея през прозореца, колкото си искам. Да се обръщам назад, когато реша. Да си ровя в чантата, да си зяпам телефона, да си снимам на воля летящия пейзаж, да си пиля ноктите, да си пиша нещо, да си чета, да си пия кафето. Абе спокойно ми е така, като че всичко е на мястото си. Така по-малко ми липсва един свят, в който всеки си знае задълженията и предимствата. Онзи стар мъжки свят, за който най-вече съм чела в книги и гледала по филми. Онзи свят, в който само мъжете носят панталони, обясняват се в любов, плюят, псуват, яздят, карат файтони, управляват коли, самолети, космически кораби. Носят отговорност. Грижат се за жени, деца, семейства. Имат достойнство, бранят честта си. Водят справедливи битки. Признават грешките си. Разбират от бизнес, строят сгради и пътища, ръководят държави. Липсва ми светът, в който не би ми минало през ум, че бих могла да шофирам. Не шофирам. Поне това мога да направя за своя свят. Предимството ми е, че съм жена и не ми е работа да управлявам, пък било и автомобил.