автор: hristam

Ето ме, пак съм будна,
броя овцете в небесната нива.
Опитах да бъда другата,
но не смогнах да съм щастлива.
Тая любов я крих
толкова дълго и надълбоко,
че я обезкървих,
а пък тя ме изпи до кокал.
Ясна съм й до край,
тъй както в нея се свивам,
сякаш е пухен юрган,
а не море от коприва.
Сякаш е топъл чай,
специално за мен запарен,
сякаш начало, а не край е,
във който да те заравям.
Твърда като юмрук,
молитвена като икона,
толкова пъти не беше тук,
колкото да я запомня.
Късам я миг по миг -
белег да й оставя.
Толкова много да я боли,
колкото да я забравя.