автор: LIANIK

Годежът мина като по вода. Любо успя да зърне Траяна само два пъти преди да дойде деня на сватбата. Първият път, докато даваха даровете-вторият, отдалеко на мегдана на неделната свирня. Онази вечер, когато отидоха да се уговарят за нея, тя стоеше в ъгъла на малката стая скръстила ръце на престилката, навела глава и скрила хубавите си черни очи под капаците на дългите клепки.
Нищо не можа да и продума, да и спомене, а и тя гледаше все в земята. Поп Ганчо, също беше там.Двамата със Станчо приказваха наперено, уж по мъжки, вдигаха наздраве чашите с ракия и братски се потупваха по рамото един друг. Цялата вечер деверът не спираше да се кланя и да целува ръка, ту на попа, ту на баща му,благодарен, че го отървават от още едно гърло за хранене. А и, на всичкото отгоре и дарове му се даваха – със себе си бяха донесли дамаджана с ракия, няколко метра дебело сукно от най-хубавото за дрехи и златни монети в кесия. Съгласие имаше и от двете страни и венчавката щеше да се състои ден, преди началото на Великденския пост.
Не мина и ден и се разчу из селото. Кой ли не мина от тогава през дома на Любчо, уж да ги види и да ги поздрави, а всъщност да се ослуша, поогледа, нещо повече да измъкне и после да сплетничи с други, че има нещо нередно в тази работа. А баба му Стайка, като че ли с десет години по-млада беше станала. Сутрин хрипкаше,като младо яре от леглото, даже преди него, шеташе, че и песни си припяваше, като че ли нея щяха да женят.
Вечерта преди сватбата Любчо не можеше място да си намери. Ставаше, лягаше, покриваше се със завивката, пак се изправяше,сядаше,като стреснат в леглото и се откриваше. После, като не го свърташе на едно място излизаше в двора да пообиколи, да нагледа добитъка и погали кучето, и да му каже да не лае новата си стопанка. Любчовото сърце сега туптеше ли туптеше, блъскаше се бясно в гърдите му, като че ли беше водите на пълноводна река излязла от коритото си и не можеща вече обратно да се намести. Мъжката му душа се вледеняваше от страха, че може нещо да се обърка, да не стане както трябва, после изведнъж някак си пак се стопляше подзета от сладките мисли на влюбеното му сърце.
Най-после настъпи сутринта. По стар семеен обичай баща му, като глава на семейството беше натъкмил всичко що е нужно, и свирачи, и зяпачи беше осигурил за сватбата. Не му се свидеше на Наню, всичко искаше да е както му е реда, пък хората нека си приказват. Ожениха ги. Скромно, но пищно беше тържеството. Сега Любо седеше до невестата си на голямата маса, препълнена с недоизядена храна. Сватбарите, къде понапили се, къде уморени от дългата веселба започваха да се разотиват един по едни по домовете си.
Траяна мълчеше. Свита на пейката под красиво червенеещата се сватбена премяна покрита от дългото везано със сърма було. През целият ден не посмя да се обади, внимаваше да не обърка нещо и само кимаше с глава на поздравленията . Не знаеше тя откъде дойде тази радост, след всичките трудни и мъчни години. Бог и бе изпълнил най-свидната и скрита тъга,това най-мило нейно желание – да обича и да бъде жена на Любчо Нанев. Още тогава, когато за пръв път го видя на една седянка, преди повече от девет години, очите и вече само него виждаха, сърцето и само за него пееше, ама пустата и съдба да е куца и бедна, дори за миг не и даваше надежда, че може да помечтае в себе си за взаимност.”Искаш да пратя дума за теб, да се годяваш за Любчо Нанев, на Хаджиите за сина, да не са те обладали дяволи ма, Траяно?!” – и каза майка и, когато веднъж и спомена. Знаеше Траяна, че няма надежда, но все пак и се искаше някой да утеши женското и сърце, да я погали по главата, да и каже:”Ще пробваме, ако стане?”. Дори, когато стана мома за женене за нея не идваха да питат, нито хабер пращаха. Не искаха те куца снаха, мислеха си, че с недъга и идва и липсата на акъл в главата. Много идваха да думат за Лалка и Дорето –нейните по-малки сестри. Всеки път, като им идваха гости сърцето и се свиваше в черна надежда, че може и за нея, някой да попита.
Годявките на сестрите и бяха уговорени, а след сватбите им, нея я чакаше тежка съдба. ”Стара мома ще остане, Трайчо!-припяваше майка и през нощта, докато мислеха, че всички вече спят - Какво ще да я правим? Как ще да я гледаме? А като се загубим,какво?” Баща и почваше нещо тихо да говори, да я утешава,но мина се не мина време, този разговор пак се повтаряше. Затова накрая Трайчо Кюмюра склони и като послуша жена си отиде да се уговаря за зет, който да е лика прилика на неговата голяма дъщеря. Така я ожениха за Малчо Лудото. Не стана тя наистина негова жена. Първата брачна нощ деверът влезе до тях, скара и се, че се налагало да се намеси, а вън хората чакали благата ракия. Брат му, като не разбирал, какво трябва да прави един съпруг, трябвало тя да му помогне и сама да се намести. А, Малчо си мислеше, че това е игра и както гони кравите из баира, така и с Траяна може да се отнася. След първата брачна нощ, не жена, а добиче му беше тя - галеше я по главата, дърпаше плитката и, скубеше я, когато беше за нещо сърдит. В една стая спяха, ала нищо друго не деляха.Така минаваха нейните дни – в игра с мъжа и, в грижа за дом, който никога нямаше да почувства своя топла свидна стряха.
Откъде бе заслужила тази радост сега, това боже помазване, тя не знаеше, но с наведена глава, нейните очи следяха жадно и мило всяко потрепване на пръстите на силната мъжка ръка, допряна сега до нейната.”Кой би повярвал, мале, – си помисли Траяна, - че до него ще стоя, облякла сърмена премяна, натъкмена с огърлица пендари и позлатени пафти с жар птица?!” Дните преди сватбата тя се люшкаше между безмерното щастие и незнайната скръб. „Защо той? Защо сега? Няма ли мома за него да се намери?Няма ли да е по-щастлив с каматна млада невеста?” Задаваше си подобни въпроси, а отговор не можеше да им намери. Накрая изморена от терзания, просто се примири и реши, че каквото и да идеше, ще е по-добре от сегашното и положение.
Цял ден я води Любо за ръка, топлата му мазолеста длан нежно се триеше в нейната и Траяна се чувстваше така, като че диви пеперуди с разперени чудни крилца затрептяваха в тялото и. Той беше висок и як като скала с живи сиви очи и светло кестенява коса, начупена на охлювчета по тила му.Топла усмивка, като лъч светлина цял ден огряваше устните му, само от време на време, облак преминаваше през погледа му, но после пак се проясняваше.Така бе изминал денят, нощта настъпи, като надипли своите звездни пухени завивки на селото.
Бай Наню изпрати последният гост-кумът и затвори портичката. Позамисли се той, над това, колко малко му трябва да е щастлив човек, стига всичко да си дойде на мястото.”Е, задомих сина ,Пено!Да му е халал меракът!Където сърцето има намеса хората не трябва да се месят.- и се запъти да влиза в къщата.
Останали сами Любо и Траяна мълчаха – и двамата се притесняваха,какво сега да кажат.Когато Бай Наню влезе в стаята, Траяна се надигна и тихо каза:
-Да махна булото и ще раздигам масите.
-Недей, булка, и утре е ден!-топло и отвърна свекърът, -То баба ти Стайка вече си легна и вие си лягайте с Любчо. Уморихте се днеска и за утре работа ще има.Това и сутринта ще го раздигаме.Айде лек да Ви е съня!- той се запъти към стаичката,на където вече го дърпаше дрямката.Любо се изправи и като я хвана за ръка я прикани:
-Хайде, ела да лягаме.Печката сигурно е изгоряла, ама ще и сложа един кютук да се разтлее и да не ти е студено.
Добре,че беше още с булото,че Траяниното лице пламна обагрило се от момински свян.Влезнаха в стаята, а то стая ли беше – седем крачки дълга и пет широка, белосана,наредена с голям скрин до стената и още един по-малък до прозорчето,върху който бе поставена малка газена лампа хвърляща шарени сенки по тавана. Имаше още сковано легло поставено до едната стена – голямо и широко, виждаше се, че беше направено специално за размера на стопанина си, а до малкото огнище тлеещо още бе поставена дървена щайга с дърва. Любо пусна ръката и,приклекна да сложи дърво в жарта,а Траяна преметна на две булото,че да го свали от главата си.
-Чакай, ще ти помогна! – каза и Любо и като се пресегна от първият път успя да го свали.
С треперещи ръце Траяна взе да сваля накитите по себе си,престилката и горната дреха. Любчо се обърна с гръб към нея загледан към затворената врата.Когато остана по риза, тя взе гердана с пендарите и позлатените пафти и като го доближи каза:
-Ето, прибери ги да не им стане нещо!
Любо се обърна, погледна я кротко и тихо продума:
-Те са си твои Траянке!Ако искаш сложи ги сега до лампата на сандъка, а утре ще ги прибереш, където решиш.
Траяна направи каквото и каза,после бавно вдигна завивката и се мушна в леглото.Любо изгаси газеника, нещо прошумоля в тъмнината и като проскърца дървото той легна до нея в леглото.Сега тишината беше още по напрегната от преди.След малко Любо въздъхна и рече:
-Ти само, кажи ми,съгласна ли беше?-гласът му звучеше глухо и напрегнато.
-Съгласна!-тихо отвърна невестата му.
-Хубаво, сега спи спокойно Траянке!Не се притеснявай,като му дойде времето, всичко ще стане.- и Любо леко се пресегна през нея,провери дали е добре покрита и се отпусна до нея на одъра.
На сутринта Траяна първа се събуди,топло и беше, някак хубаво.Две здрави ръце обгръщаха снагата и, едно сърце тихо туптеше до ухото и.През нощта тя се бе обърнала с лице към него и Любо я беше придърпал към себе си.Сега не смееше да помръдне,даже да диша,но не издържа и отвори очи, за да погледне свидното му лице.Очите и срещнаха двете му бистри сиви очи.
-Добро ти утро,невесто!- тихо и каза.Тя сведе отново очи,страните и пламнаха от свян.Той разхлаби прегръдката и измъкна изпод нея ръката си.Седна в леглото и каза:
-Аз ще ставам, ти се по разсъни и когато си готова ела да хапнем.
Любо се облече набързо и излезе от стаята.Баба му вече шеташе,беше раздигала масите,поприбрала каквото беше останало от храната, а на огнището къкреше булгурена чорба.
-Добро ти утро бабке!-поздрави я Любчо- Да прощаваш, що има и ако съм сгрешил нещо!-поиска и прошка той.Празник беше и по традиция прошка се искаше.
-Да ти е простено баба и аз каквото съм сгрешила, да не ми се сърдиш!-каза баба Стайка и се позасмя, загледана във внука си.
-Ти пак ли правиш булгурена чорба?-усмихнато запита Любо.
-Че какво и има на тази манджа?Сърбате я и не мога смогна да ви изхраня!-закачливо му отвърна старата жена и продължи- То животът баба е като тази чорба,като и туриш това онова,каквото човек има под ръка, и като сипеш булгура, бъркаш с лъжицата, а то виж,като вземеш да разсипваш от нея,взела че станала по сладка и от меда.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...