автор: mamontovo_dyrvo

Тя беше добър художник. Наемаше едно помещение в театралната академия, на пъпа на София. Беше го превърнала в най-уютната галерия на света. Многообразието караше посетителите да изпитват наслада докато багрите упражняваха своята естетичска инвазия върху сетивата им. И все пак се усещаше коя е любимата и тема. Онези красиви, горди и достолепни животни с искрящи и добри очи! Конете! Във всякакви разновидности те придаваха динамика на застиналата красота в залата.
Той беше режисьор. Добър режисьор. Някога беше работил за родното кино, но отдавна се изявяваше в Холивуд.Там плащат добре когато си добър. Взе участие в екипите на няколко филма с номинации за Оскар и достгна до непознати за нашите представи висоти.
Не знаеше носталгия ли изпитва или не, но с една непонятна за него настървеност вече втори месец се разхождаше из България. Всичко му харесваше. В София беше запленен от две картини в малка галерия която му се изпречи случайно на пътя. Препускащи коне като олицетворение на космическата философия на вселената! Мощни и същеременно елегантни като ангелите на съвършенството! Така поне той почувства посланието. Купи ги без да коментира цената. Те я заслужаваха. Сега красяха стените на апартамента му в Лос Анджелис и събираха зависта на рояка гости който често го посещаваше
Днес тя седеше на канапето и уверено скицираше нещо върху белия лист. Когато я осенеше добра идея, мозъкът и изпращаше неудържими като препускащи конски копита импулси към дясната ръка. Тогава в галерията отново влезе той. Забеляза го чак когато се прокашля деликатно, за да не я стресне. Наясно беше какво е творчески порив. Тя не разбра колко време е наблюдавал движенията на молива и.
Ръкуваха се като стари познати. Седнаха, направи кафе. След малко той и подаде един таблет. На екрана имаше снимка на малък игрив водопад който се спускаше от високо и плющеше върху красиви скали разстилащи се в по-малки отломъци. Сред невероятна палитра от зеленина примесена с пастелните багри на запъхтяно идващата есен. Прокрадналите се слънчеви лъчи превръщаха водните пръски във фрагменти от феерична дъга.
- Уловен миг! – тихичко промълви художничката – може никога да не се повтори...
- Аз съм ловец на мигове – отговори режисьорът – можеш ли да нарисуваш това?
- Аз мога всичко да нарисувам, стига да ме развълнува. Това мога...
- Мислех да ангажирам Фред Джошуа, хуливудски художник, много е добър... Притежавам няколко негови работи. Но в последния момент открих, че е загубил душата си... И се сетих за теб.
- Благодаря! В какъв размер да бъде картината?
- Не картина. Стенопис. Около десет на четири метра, грубо... На две ъглови стени, без прекъсване, с малко препятствия по пътя...
- Ехааа! Къде е това? Холивуд ми е далече.
- Построих си къща, в Бояна. Върху едни красиви скали. Оказаха се в частен имот, купих го. Сградата е вече готова. Наподобява „Къщата с водопада” на Франк Лойд Райт, по-скоро като разположение. Ти тябва да нарисуваш водопада. Моят ще е отвътрешната страна.
Заведе я в красива, просторна и функционална къща. Стените в хола бяха огромни и тя вътрешно потръпна от обзелата я възбуда. Потри нетърпеливо ръце като касоразбивач пред действие. Уточниха условията от финансов характер. После и тези от функционален. Никой няма да влиза докато е на скелето. Ключът на помещението ще виси на врата и. Добре, този Мюмюн, може. Турчето да си шпаклова и да си мълчи. И никой да не и пречи да слуша нейната музика докато рисува. Да дойде да види работата и след трийсет дни.
Когато на следващия ден влезе скелето около стените беше монтирано. В салона силно зучеше „Малка нощна музичка”. Мюмюн клечеше в далечния ъгъл и сякаш в такт с моцартовите ноти шпаклата му стържеше върху един участък от стената.
Мощно хард соло заглуши веселите звуци и взривния текст на AC/DC изпълни пространството непоколебимо като внезапно нахлул конквистадорски отряд.
- Това е моето място за месец напред – надвика шумната музика тя и яхна скелето.
През цялото време почти не се слезе от там. Турчето разбра за какво и беше масленозеленото одеалце когато я завари да спи една сутрин на високото. Постепенно скучният салон оживяваше изпод размаха на четките и. Те вещо нанасяха багрите и с всяка изминала минута някой нов елемент намираше своето място в композицията. Момюн, единственият свидетел на този процес гледаше как жрицата на цветовете свещенодейства и му идеше да и прави метани до безумие. Момчето беше от Родопите и тя го връщаше в първичния му свят...
На тридесетия ден сутринта той влезе. Разпъна един режисьорски стол, постави го на подходящо място и мълчалив като буца лед втренчи поглед в сътвореното. В това състояние остана около половин час.
Шумът от водните струи отекваше в съзнанието му. Пречупена вейка изпука и го върна в онзи ден когато се разхождаше из планината и откри това чудо. Жълто-бронзовите нюанси го накараха да потръпне от лекия хлад на есента. Зелената феерия го поглълна и го накара да забрави всичко! Дори себе си!
Тръсна глава като мокър ротвайлер и скочи. Беше се намерил бързо.
- Момиче! В тази зала ще има само една маса. Една много скъпа маса. Една маса за повече от седемдесет хиляди долара. Поръчана е в ателието на Антонио Бенини в Милано. За двадесет души. От един антикварен магазин, в Монмартър купих изящен резбован трон, XVIII век. За мен! Другите деветнадесет ще седят върху пънове тапицирани в крокодилска кожа и пейки от екзотични дървесни видове. Краката, увенчани с лети бронзови елементи, ще крепят четириметров орехов плот от дъска стара като света. Когато погледнеш плоскостта му откъм низвергнатия край погледът ти ще се плъзне по вековната естествена патина подобрена от великия дизайнер с таен лак който я превръща в съвършената нежност на китайската коприна. И така, докато взорът ти опре в центъра на вниманието! До мен! Господарят на „Къщата с водопада”!
И тогава какво? Едната част ще вторачат поглед в прекрасните пръски на водната ексцесия и красивата зеленина. Другата ще извърнат глави, защото тази красота ще бъде зад тях и ще се прехласват по твоето великолепно творение! И тогава какво? Къде ще отидат моите остроумни истории? Къде? На кино в Холивуд?
Те трябва да ме виждат! Не само да чуват думите ми, но да гледат гримасите ми– когато разказвам съм като поразен от нервно – паралитичен газ! Едната половина на лицето ми наблюдава, другата преживява! Трябва да четат по устните ми когато шепна! Трябва ме обожествяват!
Но те няма да го правят! Защото ти няма да им позволиш! Защото ще гледат теб!
Няма да стане! Реших.
Настана някаква нерзбираема тишина... Сякаш се чуваха пръските на водопада...
- Мюмюн! До утре да е замазано с бяла боя. После ще мисля в какъв цвят ще боядисаме стените.
На излизане процеди през рамо към слисаната художничка:
- Парите ти са в банковата сметка от сутринта.
Минаха двадесет дни. В галерията щъкаха много хора. Той влезе и се спотаи в ъгъла. Изчака така два часа, докато затворят. Тогава тя го погледна въпросително.
Той захриптя глухо:
- Не може без стенопис. Ела да го възстановиш. Само че... помисли. Трябва да е по-призрачен, по-блед, да не ангажира цялото внимание на гостите... Скелето те чака. Условията си остават непромемени.
На тридесетия ден режисьорският стол зае мястото си отново. След около половин час собственикът на „Къщата с водопада” помръдна устни прошепвайки:
- Гениално...
После мълча още половин час докато погледът му попиваше всяка подробност.
Тя го гледаше мълчаливо.
- Обаче не е същото... не! Момюн! Замажи го с бяла боя! Парите са в сметката ти от сутринта
Много време след тези събития в галерията беше празно и тихо. Тя не беше там когато той влезе. Една зелена картина с водопад, фрагменти от дъга и есенни възжделения го визираше от север.
- Каква е цената – попита той непознатата галеристка след половинчасово съзерцание.
- Не се продава – чу зад себе си художничката.
Той се обърна сконфузено.
- Подарява се... Сложи я в някой килер, на тъмно... Само за теб...