автор: Mariell_Desing

Небето слиза по ръцете ти -
мека стълба,
по която Слънцето
ще се търкулне нащърбено
и ще угасне завинаги.

В пролетния апокалипсис
светлината ще забрави за нас -
последно момиче с последно момче,
ще похити телата ни ледено-сини,
ще разсейва смъртта с нестройното си пеене.

Нали ти казах да не ме обичаш -
светът все още не се е състоял.
Само този, когото обичаш
може да ти подари чисто отчаяние.


Ветровете на избледнелите стремглаво мечти
не спират да нехаят
и с кикот прелитат над брега ни,
повдигайки нестройно полите си.

Понякога вечността не може да е достатъчна
за прошепването на две прости думи
и понякога, същата тази вечност
милостиво се побира в крехкостта
на една, единствена кристална сълза.

Забрави за горчивия въздух
на всички предишни разминавания -
просто сплети длани на тила ми
и в този миг животът ще коленичи
пред пиедестала на сянката ни,
омаян от обаянието
на неволната ни обща въздишка...