автор: ivliter

Приклекнали в тишината на полето, къщите са приютили под покривите си настоящето и миналото. От заравнената пред тях земя, в прозорците им с любопитство гледат няколко къртичини, в очакването на какво!? На нещо необикновено или на тривиалното да надникне иззад пердетата? Но нищо не се случва. Стоят си къщите изпаднали на безвремието в топлата летаргия и покрай тях лениво се източват безплодните минути на мига. Няколко горски върби са се облегнали на покривите им в очакване да дойде полъхът на вятъра и да им направи нови прически.
Една врана долетява отнякъде и окачва скуката си в клоните на най-високата от тях. После се опитва да запее, но разбрала, че не се получава добре, смутено замълчава. Убедила се, че не може да привлече ничие внимание тя се издига в небето с намерението да нарисува с полет нещо в него, но и това ѝ начинание завършва с неуспех – отнася го мъртвото течение на безцветната небесна река. Иззад върбите стърчи гъстият гребен на боровите върхове от далечната гора, който разчесва раздърпаните гриви на няколко появили се от нищото облака. Неспокойната линия на горския контур разкрива плахо някакви необясними обстоятелства, в които можеш само да загубиш себе си и нищо друго. И нито път, нито пътека води към тези къщи тук, усамотени в меката длан на равнината.
В пустинята на небето се появява реактивен самолет, който завързва с оставената в синевата следа погледа ми и го повлича след себе си, сякаш горе пейзажът може да ти предложи нещо по-интересно. Срязвам следата с острието на въображението си и прибирам погледа си обратно. Обръщам го навътре в мен с надеждата да съзре перспективата за нещо по-вълнуващо.
Така, в ленивите води на времето бавно се носи лодката на моята скука сред безинтересния пейзаж. Но аз съм убеден, че това все някога и някак ще свърши и всичко ще се промени, че светът ще стане по-различен и вълнуващ.