автор: apostola

Надеждата ми е утеха,
с която ходя по ръба...
И тя е новата ми дреха,
която нося на гърба.

От ден на ден да се надявам
късмет да падне във капан.
В иглата си конец да вдявам,
да стане охлювът рапан.

На рамо гълъбче да кацне
във ранна утрин без мъгла.
По буза слънце да ме бацне,
да стихнат новите тегла.

Звезда по тъмно да ме галне
И в тъмното да лумне ден.
А слънцето с мерак да палне
небесен огън и във мен.