автор: tvoiapoznata

Чувственият му, дълбок глас беше като магнит за изтощеното и тяло.
Тя се извърна отново към него и отново попадна на сантиметри от лицето му.
Погледът му я изгаряше.
Очите му бяха като разтопено злато. Светли, невероятно светли и топли. Искряха от страст. Роуз се уплаши. Тази страст можеше да я погълне. Не само очите на Владимир бяха топли. Роуз беше сгушена в горещото му тяло, а той чакаше.
Роуз не смееше да мръдне, не смееше да диша. Мъжът я гледаше дълго и мълчаливо, накрая се наведе към нея, към устните и. Целуна я, толкова нежно, че и се доплака.
Умората, психическото изтощение, ужасът от последните години, нищо не можеше да се сравни с усещането, че отново си е у дома.
Владимир засили целувката си, тя му отвърна. С едно движение се премести върху нея. Пазейки я. Закриляйки я.
Тя беше толкова крехка под завивките и под мощното му тяло...
Роуз не усети как сатенената нощница, която носеше се озова на метри от нея. Владимир внимаваше. Беше невероятно нежен и търпелив, тя беше на път да изгуби контрол, но той не бързаше. Прокара нежно ръка по белезите и. Целуваше я отново и отново, даваше и да разбере, че я обича.
Тази негова нежност, търпението му, нищо друго не можеше да и даде по-голяма сигурност. Владимир я обичаше и беше неин. Роуз беше негова с цялото си сърце.
След два часа той се изправи, все така мълчалив, и се упъти към банята. Роуз също мълчеше. Беше изтощена, беше доволна, беше объркана. Тези нови чувства поставяха на изпитание досегашните и теории.
През всичкото това време и беше много лесно да обвинява Владимир за своята мъка. Сега спокойно можеше да прехвърли вината върху себе си. За това, че се е подала на чара му. за това, че се е предала...
И щеше да е огромна глупост.
Сякаш можеше да се бори с чувствата си към Владимир.
Роуз се измъкна набързо от спалнята. Владимир не и обърна внимание. Тя знаеше много добре от какво има нужда. Спусна се към спортната зала и свали горнището на анурака си. Жената се огледа за някаква течност, взе си сок от хладилника и го изпи замислено.
Да, нещата се бяха объркали тотално. Не беше готова за нова любов, пък било то и със собствения и съпруг.
След половин час вече блъскаше жестоко тренировъчната круша. Изключила сетивата си, беше се превърнала в машина.
Роуз не помнеше от колко време блъска крушата, но се чувстваше добре. Спря, когато усети нечие присъствие. Обърна се рязко. Владимир беше зад гърба и и я наблюдаваше спокойно, облегнат на стената до входната врата. Тя удари за последен път крушата и се отправи към хавлиената си кърпа, беше плувнала в пот.
- От кога ме гледаш?
- От известно време.
- Така ли? И каква е присъдата?
- Имаш техника, нямаш инстинкт.
- Защото не те усетих?
- Защото не ме усети.
- Бях вглъбена.
- Беше повече от това. – Владимир я доближи бавно и и подаде шише с вода. – Лесна мишена си, скъпа. Това е присъдата.
- Е, да разчитаме, че горилите ти ще ме пазят добре. – Владимир се усмихна на очевидния и сарказъм.
- Ядосана си.
- Малко.
- Защо? – Роуз хвърли бесен поглед на Владимир, но гласът и остана овладян.
- Объркана съм от поведението ти тази сутрин. Ще ми трябва време да се успокоя. Ако не възразяваш. – Владимир продължаваше да се усмихва доволно.
- Изкарах Роуз от прословутото и спокойствие.
- Да. Доволен ли си?
- Дали съм доволен? – Владимир погледна многозначително момичето. Роуз се изчерви.
- Да. Доволен съм. – Е, поне някой беше доволен от цялата ситуация. Роуз остави думите му без коментар и се отправи отново към боксовата круша.
- Роуз! – Роуз се спря по средата на пътя. – Искам да обсъдим тренировките ти.
- Какво за тях?
- Не трябва да допускаш разсейване. Искам инстинктите ти да заработят. - тя си замълча. – И още нещо. - Владимир я погледна сериозно. - Вчера ти го обещах. Ще те тренирам, Роуз. Само аз. Докато се убедя, че си готова да се върнеш в България.
- Ами ако стана по-добра от Буба и Николай? Кой ще ме пази тогава? – Владимир се усмихна чаровно. Не. Въпросът и съвсем не беше безобиден, въпреки невинния тон, който използваше. И двамата бяха наясно с това.
- Както неведнъж ми заяви, скъпа, те могат да се грижат сами за себе си. – Владимир не се подаде на провокацията. Продължи съвсем делово.
- И сега, след като си загряла толкова добре. Ела, да изпием по едно кафе и да започваме сериозната тренировка.
..........................................................................................................................................
Тренировки.
Владимир имаше собствена теория за възможностите на човешката физика. Започна да тренира Роуз усърдно и методично. Всеки ден. По 12 часа. Жената бързо си даде сметка, че това с Нейтън е било само началото. Сега, след като беше възвърнала изцяло физическата си форма, Владимир се съсредоточи върху техниката и.
Той беше машина.
Роуз се наслаждаваше на познатия му стил. Усещаше колко по-различен е от нейния. Да, тя беше ученичка предимно на Андрю и Дея, на техния академичен и изцяло дефанзивен стил. Беше ловка и пъргава в измъкванията.
Владимир?
Той беше хищник.
Нападаше агресивно, винаги бързо, неочаквано и със сила. Да, този стил също и беше познат. Беше го изпитала с майка си, Нейтън, Сергей...
Владимир беше прав. Тези хора бяха убийци. От най-опасните.
Роуз скоро започна да напада треньора си по-агресивно и по-успешно. В хода на тренировките, Владимир често заемаше дефанзивна позиция. Осигуряваше и поле на действие. Но дори и в защитна позиция той беше опасен. Роуз се съобразяваше с това. съобразяваше се с изящната му техника и малките хитринки, които и прилагаше.
Тренираха всеки ден, по цял ден. Редуваха боеве с бягане. Бягаха с километри. Роуз нямаше свободно време за себе си. Владимир следеше хранителния и режим, следеше съня и, следеше времето в което разпускаше.
След вечеря, Роуз се чувстваше като разбита. Успяваше да се изкъпе и буквално припадаше в спалнята.
Всяка сутрин се събуждаше в прегръдките на Владимир и всичко започваше отново.
...................................................................................................................................
Тренираха повече от два месеца, когато Буба се появи на входа. Беше десет сутринта и Роуз стоеше в зимната градина с чаша кафе в ръка. Облечена в обичайния си спортен екип, блажено облегната на удобния стол, тя се радваше на едночасовата почивка, която Владимир и бе дал.
Буба я изгледа с прословутото си кисело изражение. Роуз се зарадва. Не показа никаква емоция но наистина имаше нужда да се позаяжда с него. Владимир беше винаги толкова сериозен.
- Я, кученцето се завърна! – Буба не обърна внимание на шегата, хвърли и преценяващ поглед.
- Напълняла си.
- И съм станала по-силна.
- Това заплаха ли е?
- Обещание. – Буба се усмихна злобно.
- Веднага, когато шефа склони.
- Буба, остави я! – суровият глас на Владимир прекъсна закачката им. Буба повдигна само рамене и подмина Роуз, като последва шефа си. Роуз се усмихна на себе си и продължи да пие кафето.
...........................................................................................................................................
Владимир се стовари тежко на президентския стол в кабинета си и изчака Буба да затвори вратата. След това започна без да губи време.
- Какво ново?
- Нищо. Ти се чуваш с Николай.
- Буба!
- Бизнесът с оръжия върви добре. Виждаш отчетите ми всеки ден. Няма опасност за сделките. Поне не съм надушил такава. Нямам проблеми с конкуренцията за сега. – Буба се замисли. – Кога заминавате?
- До месец.
- Много рано.
- Да. Не ми се чака повече.
- Вярваш ли, че ще те оставят да изместиш Николай от България?
- Не. Николай е умен и проницателен, и не е агресивен. Смятат го за безобиден. Аз? Прекалено съм опасен за техния вкус.
- Да, страхуват се от теб.
- И така трябва.
- Ще приложиш ли сила?
- Ако се наложи.
- Това вече е опасно. – Владимир се подсмихна на коментара на Буба.
- Страх те е от малко екшън?
- Да бе. – Буба го изгледа обидено. – Страх ме е за теб, старче. – Владимир продължи да се усмихва.
- В началото на април ще ходя в Турция. Искам да се разберем преди да заведа Роуз в България.
- Тя как прие новината?
- Виждаш.
- Виждам един нов човек. Боец.
- Какво е това, Буба? Уважение ли усещам в думите ти? – Буба се нацупи, но не отмести поглед.
- Момичето си го заслужи.
- Турция. Буба. – Владимир се върна на темата безцеремонно.
- Да!
- Ще те искам с мен.
- А Николай?
- Николай трябва да присъства също. Като представител на България. Все още.
- И признат такъв.
- Именно. И тук идва проблема.
- Роуз!
- Каза, че си я пречупил.
- Не можеш да пречупиш Роуз. Тя заспива като змия и хапе, когато най-малко очакваш.
- Щом ти го казваш. А Нейтън?
- Ще го убие.
- Какво?
- Чу ме.
- Ами, ако той не може да се справи с нея, защо реши, че някой друг може.
- Трябва да я взема със себе си в Турция.
- Не думай! – Буба изкара въздухът от дробовете си. – По-добре я остави в България. Там поне има достатъчно наши хора. В Турция сме с ограничен капацитет. Знаеш, заради неутралитета.
- Знам. – Буба погледна подозрително Владимир.
- Какво си намислил, шефе?
- Има начин да си гарантирам, че ще стои мирно.
- Какъв?
- Тя има слабо място, Буба. Обича много Майк. Като брат. Израснали са заедно.
- Ще използваш Майк, за да я укротиш?
- Ще пристъпя обещанието, което и дадох. Обещах и никога повече да не види хората си. И, да, ще използвам Майк.
- Не може ли просто да я заплашиш с него, без да я водиш в Сибир?
- Аз не искам да я заплашвам. Искам да разбере сериозността на ситуацията. – Владимир въздъхна. Освен това имам друга причина да постъпя така.
- Каква?
- Майк е много болен.
- Какво?
- Развил е белодробна инфекция. Трябва да го преместим на по-топъл климат.
- В Турция?
- Най-вероятно.
- Добре ще е.
- Да, той е отслабнал изключително много. Не представлява заплаха за нас.
- Ще е жестоко спрямо момичето.
- Да. Роуз го обича повече от собствената си майка. Ще е пореден шок, с който трябва да се бори.
- Дали ще успее?
- О, да. Повярвай ми.
- Значи оставам тук.
- Да, до края на седмицата ще го доведем в имението.
- Кой?
- Твоите хора. Ти няма д мърдаш от тук.
- Слушам.
- Сега ме остави. Трябва да проведа важен разговор. – Буба кимна и излезе от кабинета. Роуз чакаше настръхнала в трапезарията. Проследи криво Буба и промърмори.
- Какво е намислил този път? – Буба и хвърли крив поглед.
- Питай Влад.
- Майната ти, Буба.
- Майната ти на теб.
- Роуз! – Гласът на Владимир проехтя в помещението. Буба се измъкна навън без повече коментар. Роуз влезе колебливо в кабинета.
- Какво има?
- Имам новина, Роуз.
- Какво? – гласът на момичето беше глух. Тя вече знаеше, че новината няма да и хареса.
- Обещах ти никога да не видиш хората си вече.
- Знам.
- Е, случи се нещо.
- Какво? – Роуз вече губеше самообладание.
- Майк е болен. Ще го водим в Турция. Идваш с нас.
- Боже Господи. – думите и се бяха превърнали в шепот. Странно беше как можеше да е силна пред всички други, но станеше ли дума за Майк...Владимир беше наясно с чувствата и и все пак му стана неприятно. Ревнуваше. Застави се да не се поддава на това чувство. Щеше да допусне слабост и щеше да му струва много. Но нямаше как да пренебрегне Роуз. Тя се беше смалила за части от секундата. Беше бледа и разфокусирана.
- Стегни се, за Бога! – Владимир и просъска строго.
- Той – Роуз преглътна. – Той жив ли е?
- Все още.
- Все още?
- Имам белодробна инфекция. За това го местя на по-топъл климат.
- Влад! – Роуз се спусна към бюрото и застана на сантиметри от Владимир. – Влад, моля те! Каквото и да съм ти сторила, колкото и силна мислиш, че мога да бъда. Такава съм. Няма да споря с теб. Но моля те. Влад. Моля те. Искам да го видя. Само за миг. Моля те. Ще направя всичко, което искаш от мен. Всичко! – Владимир поклати разочаровано глава и се изправи бавно от стола си. Заобиколи бюрото и хвана раменете на момичето силно. Застави я да го погледне в очите и просъска.
- Продаваш се прекалено лесно, Роза. Цениш се колкото последната проститутка в Русия. И напълно излишно. – Владимир я отблъсна от себе си и седна отново зад бюрото си. – Сега ме чуй много внимателно. Знам какво означава Майкъл за теб. Бях свидетел как растяхте заедно и как те пазеше през целия си живот. – Погледна я бясно и натърти. – знам добре какво ти струва да чуеш тази новина от мен. Не се сривай, за Бога. Ще го видиш! Ще му помогнеш. Ще се погрижиш за него! Ще пътуваш с него. – Роуз започваше бавно да асимилира какво и казваше Владимир. – Ще го настаня в санаториум и ти лично ще се убедиш, че за него ще бъдат положени грижи. – да, тя асимилираше какво и дава Владимир и в следващият миг застана на щрек.
- Какво ще искаш от мен? – Владимир се усмихна.
- Виждаш ли? Това е моето момиче!
- Какво, Влад? – той отново стана сериозен.
- Искам това, което искаш и ти. Да не се отделяш от Майк. И когато пристигнем в Турция, на крачка от България, искам да ме оставиш спокойно да се занимавам с бизнеса си. А ти? Ти ще стоиш мирна до болния си приятел и няма да ме саботираш по никакъв начин. Това е сделката.
- Ще уреждаш положението си в България?
- Да. И ще ми е трудно.
- Да го уредиш мирно.
- Именно.
- Защо не ме оставиш тук? – Владимир се усмихна сухо.
- Да – промърмори Роуз. – Нямаш ми доверие.
- Никакво!
- Отговори ми на един въпрос, Влад.
- Слушам те.
- Ако не трябваше да отидеш в Турция? Щеше ли да ме оставиш да видя Майк? Предвид влошеното му здравословно състояние? И като знаеш колко ми е скъп?
- Не! – Владимир беше безкомпромисен. Роуз помръкна но не възрази. Той, обаче продължи. – Но щях да го преместя в санаториум. Така или иначе. Приятелят ти заслужава уважение.
- Благодаря ти, Влад. – Тя повече не възрази. Беше изтощена и единственото, което искаше бе да се скрие някъде.
- Роуз!
- Да? - Тя го погледна разсеяно.
- Буба ще пътува с нас. До тогава ще остане в имението.
- Както кажеш.
- Преустановяваме тренировките.
- Добре.
- И Роуз. Още нещо.
- Какво?
- Не го нападай, момиче. Не ми е до двама ви точно сега.
- Слушам. – Да, и на Роуз не и беше до дразги. Излезе унило от кабинета и тръгна бавно на разходка из градината. Намери Буба веднага, като навлезе в гъстата борова част. Говореше с охраната. Той я забеляза и се приближи до нея. Роуз, обаче, не искаше да се занимава с него. Опита се да го избегне. Неуспешно. Буба тръгна с нея из парка мълчаливо.
- Е?
- Какво искаш, Буба?
- Ще има ли кървави сълзи, или няма да има?
- Ти това ли чакаше?
- Да, ще ми е интересно.
- Така ли?
- Не съм те виждал още да ревеш.
- Не е вярно...
- ...нито да се молиш...
- На теб се молих.
- Не си спомням такова нещо.
- Ти ме караше.
- Беше много непослушна.
- Гледай си работата, Буба.
- Това правя.
- Вече не можеш да ме тормозиш. Няма да ти позволя.
- Виждам, Роуз и резултата ме радва.
- Не ми пука дали те радва или не.
- Хайде, стига си се цупила. Трябва да се радваш. Отново ще пътуваме заедно. В обратната посока, разбира се. И ти няма да си толкова кротка и уплашена, колкото беше на идване. – Роуз се закова на място и изгледа Буба спокойно и прямо в очите.
- Някой ден ще те убия, Буба. Заради голямата ти оста.
- Съжалявам, усмихна се той, не мога да се сдържа.
- Е, аз се владея много по-добре.
- Виждам. Ти май си загрижена много за този мъж.
- Много повече, отколкото ще съм за някой от вас. Някога.
- Ти си една голяма мръсница, знаеш ли?
- Знам, Буба. И ми харесва. – Буба не отговори на заяждането. Беше забелязал Владимир на терасата и се насочи към него.
Роуз продължи разходката си сама.