автор: josefinne

„Това е краят…Най-после…“

Облягам се назад в огромното меко кресло и почти полягам в него. Дълбока въздишка. Затварям очи. В тъмнината на погледа си, чувам тялото си още по-добре. Бавно, но сигурно, то угасва.

„Поне това научих през двете години медицина. Да знам кога тялото ми изключва…“

„А, имаше и толкова други неща, които можех да науча. В книгите, в аудиториите, в болницата, от очите, в които плуваха страх и надежда. Къде бях аз?“

„Знаех кои лекции не са задължителни и в кои практикуми не следят строго присъствието; всяка административна вратичка, която ми позволяваше да не съм там. Бях в кафето с останалите. На кафе, с цигара, с водка. Беше весело и безсмислено…“

Тъмнина. Тишина. Угасващи малки лампички.

„Защо въобще кандидатствах медицина?“

Мълчание.

„А, да… Заради химията. Химията, която ми вървеше. Отличен резултат на изпита. Приета по първо желание. Чие желание? Листът с желанията май не го попълвах аз.“

Приглушено кикотене. Тъпа болка.

Думите прекъсват и мисълта се изпълва с неми образи.

Вече няма студентка. Трябват пари. Скъпият ресторант в центъра наема сервитьорки. Наконтени лелки вечерят с плешиви старчоци. Нося таблата и се усмихвам. Смените са по 12 часа и когато не е убийствено изморително е изморително скучно.

Не са ми оставили бакшиш. Мушвам цялата сметка в джоба си. Вълнуващо е!

Ресторантът е друг. Тук униформи няма. Правя същото.

Вкарват ме в РПУ-то. Полицаят крещи. Страх ме е. Съдят ме. Освобождават ме. Вече имам досие.

Кисна на щанда, продавам цигари. Студено е, мамка му! Какво да правя? Малко водка, че да се стопля.

Червени сигнали обаждат за края. Болка, която те омаломощава и не искаш да мърдаш, за да не мърда и тя.

„Имаше ли смисъл всичко това? Май – не. Животът беше скучен. Някак приглушен и тривиален, сам по себе си. Не ставаше за живеене, без да нарушаваш правилата, без да си малко пиян…“

„Предполагам, че винаги съм се стремяла към този момент. С всичко, което правех, разрушавах всичко останало. И най-вече себе си. Човекът явно не може да бъде без цел. Дори когато животът ти няма цел, целиш се в края.“

Просветление? Усмивка.

„Винаги съм го харесвала това кресло. Не знаех, че ще изиграе такава роля.“

„Бях щастлива… Само в книгите. Когато се загубех в думите, сливах се със страниците и всичко… Всичко беше наредено! Вълнуващо! Ново! Интересно! Ароматът на страниците е любимият ми аромат. Дъхът на нова книга. Или на стара. Допирът на буквите…“

Стрелкаща болка. Само за малко пронизва.

„Да можех… Да можех да бъда сред книгите по цял ден. Знаех ги. Не трябваше да се мъча да ги науча, те сами се вливаха в мен. Да ги подреждам, да ги разлиствам, да ги чета, да им се усмихвам. Не би ми трябвало нищо друго…“

Главата ми клюмна, не мога повече.

„Да можех да живея в библиотека…“

„Библиотека…“

Светът нахлува през отворените очи. Мисълта се изпълва само с един образ – на човек, който може да стои по цял ден в библиотека; да вдъхва аромата на книгите; да му носят нови книги всеки месец; да ги подрежда, да ги чете, да ги запомня; да говори за книги с други хора, които обичат книги. Библиотекарка.

Ръката тежи много килограми. Костта ще се счупи под собствената тежест. Телефонът. 112.

- Помощ…