автор: zika

Телефонът звънеше. Даже не знаеше, че още работи. Беше стар апарат, забравен във времето.
Даде си сметка, че звъни от дълго време. Поколеба се, но вдигна слушалката.
- Ало – каза треперещ глас. – Има ли някой?
Тя мълчеше изненадана. Не бе разговаряла от месеци, години … Не си спомняше ясно от колко време не бе чувала друг глас.
- Търся някой да говори с мен – каза гласът.
- Ало – каза тя. – Момент да проверя.
Огледа се наоколо и попита:
- Има ли някой тук?
Никой не отговори, нищо не видя.
- Не – каза тя.
- Не! – каза гласът.
- Тук няма Някой – каза тя убедено. – А ти кой си?
- Дете – каза гласът.
- Съжалявам – каза тя. – Сама съм. Твоят някой не е при мен. За какво ти е?
- И аз съм сама. Страх ме е от бурята навън – каза гласът. – Реших някой да ми помогне.
- А може ли да не е Някой и пак да ти помогне?
- О-о-о! Всеки може да ми помогне.
- Как?
- Като говори с мен и така няма да съм сама в тъмното.
- А какво трябва да говори с теб? – попита тя.
- Не знам! Мислех, че този някой ще знае – каза гласът колебливо.
- Момент да помисля – каза тя и остави слушалката на масата.
Опита да си спомни какво се говори на изплашен глас, но не можа. Мина и мисъл, че и тя е сама и би трябвало също да се изплаши, но бързо забрави това.
- Хей, там ли си? – попита тя.
- Да.
- От къде знаеш, че като говориш с Някой, страхът ще изчезне?
- Мама ми каза.
- Ти имаш мама! – удиви се тя.
Думата докосна някакви спомени в нея, но те бързо се стопиха.
- Да – каза гласът учудено. – А ти нямаш ли?
- Мисля, че нямам.
- Не може да нямаш. Всички имат майки. Някои майки са на Земята, други на небето, но ги има – каза тихо гласът.
- Вярвам ти. Къде е твоята?
- На небето – каза гласът.
- Ти какво каза, че си? – попита тя.
- Дете, момиченце. А ти?
- Не знам, не помня…
- Как така? Звучиш като жена, млада жена.
- Защо мислиш така?
- Гласът ти е като камбанка. Като маминия.
- Защо си сама? – попита тя.
- Защото съм болна. Всички други са на работа – тате, баба, дядо.
- Имаш Всички, Други! Защо са на работа?
- Не знам! Големите ходят на работа, децата - на училище. Така е устроен света – да се ходи на нещо – каза гласът.
- Кажи ми какво още ти е казала майката ти преди да отиде на небето – помоли тя.
- Тя каза, че ако ми е тъжно, ако съм сама и ме е страх, да намеря някой да си говорим. Каза също, че като споделяш и радост, и мъка с някой ще станеш по-силен и смел.
- Добре. Аз съм готова. Какво трябва да направя за това споделяне? – каза тя решително.
- Мисля, че първо трябва да направим този миг тържествен – отговори гласът. – Аз ще си сложа новата шапка и ръкавици.
- Аз нямам шапка и ръкавици, но мога да си сложа диадема в косата. Така става ли? – попита тя.
- Става. Ще сме красиви за споделянето – каза доволен гласът.
- Аз съм готова! И какво следва?
- И аз! Сега аз ще кажа нещо важно за себе си, после ти.
- Тайни може ли?
- Те са задължителни.
- Как се казваш?
- Маргарита. Мама ми казваше тайно пчеличка. А ти?
- Аз, аз…не знам, не помня…Понякога чувам глас, който вика: „Марги, Марги…къде си…”
- Името ти е като моето. Тъжно! Защо не помниш? И ти ли си болна? Защо си сама? Ало, ало…нищо не чувам…Къде си Марги? Ало! Пчеличке там ли си….
Тя се сепна от отварянето на вратата на нейната стая. Огледа се. Остави на масата телефонната слушалка. Отрязаният кабел леко се поклащаше. Обичаше да си играе с него. И с телефона – стар апарат забравен от времето. Дежурната сестра я сложи в леглото, махна диадемата от косата й, зави я и намали светлината. Преди да затвори вратата чу песента на възрастната жена, която отдавна не знаеше ни коя е, ни къде е. Но помнеше песента от детството си:
„Когато си самотен – сподели.
Когато те е страх – кажи.
И някой друг ще те подкрепи.
Двама ли сте никаква беда няма да ви сполети…”