автор: milyovelchev

Откъс от повестта „Приказка за жабата”

15. ВЪЛЧИЦАТА

Първо се чу вик, човешки глас, събрал целия ужас на земята. Крещеше и викаше с думи, които не се разбираха. После станаха по-ясни, по-разбираеми. Някой викаше за помощ. И двамата познаха гласа на Жената. Лодкаря скочи, засуети се и се втурна, но не към мястото откъдето идваха виковете, а надолу, към реката. Стигна до брега, загреба с шепи вода, плисна я в лицето си, на врата си... Вдигна глава към небето и изрева с пълно гърло:

– Уааа!
Пак се засуети, закърши ръце, стисна юмруци и като се реши, с няколко скока изкачи пътеката и се втурна към гората.

Вълчицата беше стиснала овцата за врата и нямаше намерение да я пуска. Две гладни вълчета стояха уплашени в края на поляната и не знаеха да бягат ли, или да чакат майка си. Тази овца им беше последна надежда да се нахранят. Вълчицата беше вече позастаряла. Побелялата ù муцуна, проскубаната козина, стърчащите кости издаваха, че силите вече я напускат. Още малко им трябваше на вълчетата, за да заякнат, още малко майчини грижи, погадки... Усетила топла кръв в устата си, вълчицата изпита прилив на сили. Затича се към гората, без да отпуска захапка, но Човека продължаваше да крещи, да я удря, да я спира. Овцата вече се беше отпуснала, не подтичваше и това още повече я затрудняваше. Трябваше да я мъкне с цялата ù тежест. Задъхваше се, нямаше сили. Видя вълчетата как се щурат, скимтят... Защо този Човек не я остави?! Той сега ще посегне и на децата ù. При мисълта за опасността, която грози вълчетата, майката пусна агонизиращата овца, обърна се към Човека и оголи зъби.
Лодкаря видя този момент, в който вълчицата остави овцата и се спусна към Жената. Жената се опита да се предпази с тоягата, но отстъпи назад, спъна се в нещо и падна на гръб. Инстинктивно вдигна ръце към главата и успя да предпази гърлото си. Зъбите на вълчицата се впиха в ръката ù. Ръмжеше и тресеше глава, а наоколо запръска кръв.
– Уааа! – тичаше и ревеше като обезумял Лодкаря. – Уааа!
Хвърли се върху вълчицата и стисна с две ръце гърлото ù.
Хищникът за миг се стъписа и разтвори челюсти. Жената се изтърколи настрани и се сви на кълбо с длани около врата си.
Сега врагът беше друг, по-силен. Очите му я гледаха отблизо, така както гледат очите на другите вълци. Тази игра тя я знаеше. Толкова години я играеше. Завъртя муцуна около ръцете, които я стискаха, и мигом се освободи. Сега беше неин ред да захапе. Захапа го за крака, месото поддаде, костта изхрущя и напълни устата ù с кръв и плът.
– Уааа!
Страх, болка, гняв, омраза, любов, жажда за живот...
– Уааа!
Изви се като наранена змия, промуши първо едната ръка между раздробения си крак и муцуната на вълчицата, хвана я за гръкляна и впи пръсти в гъстата козина. Успя да промуши и другата ръка, стисна и този път нямаше сила, която да разтвори пръстите му.
– Уааа!
Пред очите му премина детството.
Мама маже филийки: една за него, една за бате. Промива им раните, облича им пижамките, завива ги, целува ги нежно...
– Уааа!
Тате е горд, че има такива силни момчета. Дръж здраво въжето, бате! Тегли! Няма да го изпусна, бате! Държа, стискам! Няма да те предам! Няма да те предам!
– Уааа!
Къде си? Къде си, да те взема на ръце и да те понеса... Този път няма да те изпусна! Ще те нося през камъни и тръни, през реки и планини... Ще те нося, няма да те изпусна. Може да опра коляно, ако кръвта ми изтича, но ще стана! Ще стана и ще те нося. Дори кръвта да изтича... Кръвта... изтича...

– Кръвта му изтича! Стегнете с нещо под коляното!
Опита се да отвори очи, но видя само мъгла и силуети. Топлина се разля по тялото му и лодката се понесе надолу по реката, през онзи тъмен тунел, от единия край на който се оттича деня, а от другия приижда нощта, мъглива и потайна.
– Няма пулс! Не диша! Зениците му са разширени... Мъртъв е!

Не беше в лодката. Сега той беше реката. Плъзгаше се по коритото. Бреговете се бяха извили и го обгръщаха отвсякъде. Непрогледен мрак. Само глухо бучене. Завъртя се шеметно, от водовъртежа зазвъняха чанове, гръмна тържествена музика: орган, фанфари... После утихнаха. Топлина и блаженство! Като майчина пазва – кротка и нежна, любов и закрила. Бреговете се разтвориха, клоните на дърветата оживяха, започнаха да се разплитат, просветля като на развиделяване. Проблесна мъничка светлина.
Висеше в пространството, във въздуха, току над главите на другите и над своето тяло. Два трупа: неговия и на вълчицата. Бате му натиска гърдите, а момчето поема въздух с пълни гърди, стиска му лицето, издишва му в устата... Колко е пораснало! Прилича на майка си! „Недей, момче! Бате, не се мъчете! Така ми е хубаво!” Говори им, но те не го чуват. „Не умирай!” – чува гласа на бате. „Защо, бате? Толкова ми е топло и хубаво!” „Не умирай!” „Така ми е хубаво! За какво , бате... За какво да живея?”
Ето я мама! Хубава, млада! Както в годините, когато с бате обикаляха къщата яхнали пръчки „на кончета”. Зад нея тате – усмихнат, засукал мустак... Смеят се и двамата, махат му с ръце. Викат му: „Ела с нас! Ще те водим.” Светлината расте, блести жълто-бяла и ярка. Но не тя идва към него, той се устремява към нея, привлича го, разтапя го от нежност, чувства се обичан, спокоен. Уж е облак, не е човек, а му говори: „Искаш ли да умреш?” Не чува глас, внушава му мисли: „Какво направи с живота си? Обича ли другите, както аз те обичам? Покажи ми какво си направил!” Реката застива, спира потока си. И потича брега като филмова лента. Шеметно преминават десетки, стотици картини от детството, младостта, от живота: добро, лошо, радост, страдание, успехи , несполуки, любов, омраза... Не го съди, не го упреква за грешките! Обгръща го любящо и нежно, прощава му и му внушава: ”Учи се и бъди добър!” И когато този миг, събрал всички спомени на отминалия живот, премина, брегът и реката се опряха в отвесна стена – водопад от светлина, който се издига към небето. „Животът ти беше до тук. А сега се върни! Има още да учиш, да обичаш и да бъдеш обичан.” „Не искам, тук ми е хубаво! Моля те, преведи ме оттатък!” „Не сега! Върни се, учи се и раздавай любов, тъй както аз те обичам!” „Не искам, с теб ми е хубаво!” „Върни се!” Светлината се сви, водопадът изчезна. Бреговете пак го обгърнаха, страшна сила го засмука със свистене обратно нагоре, изтегли го, блъсна го в скалите и го тръшна на студената земя.
Нямаше сили да проговори, трепереше, тресеше се, искаше да каже, че му е студено, а не можеше. Усети две силни ръце да го прегръщат, нещо влажно да дращи лицето му, да му шепне в ухото:
– Върна се! Жив си, братле! Жив си!
Не разбра кой иска да го вдигне, къде ще го носи... Защо се радва?!
Една мисъл го ядеше: да се върне по-скоро в къщи, да се качи в сеновала, да свали въженцето от гредата. Какво ще си помислят хората?!
Вече не му е така студено.
С мъка отлепи клепачи... и я видя да лежи мъртва на поляната. Струйка кръв се бе стекла и засъхнала на посивялата муцуна, устните – сини, леко усмихнати. Отново притвори клепачи и видя себе си: жив, спасен – стои коленичил до нея, с вдигната към звездите глава... и вие!