автор: liakada

Колата с приятно приглушен шум се плъзгаше и както казват в книгите , гълташе лакомо километрите. Слънцето огряваше тополите бягащи от двете страни на пътя.
Природата се възраждаше по малко от отиващата си зима и се усещаше как фееричните поли на пролетта разстилат поляните с живителния дъх на зараждащият се живот наново, за пореден стотен или хиляден път.
Слънцето я прегръщаше през раменете и тя усещаше меката му топлинка. Връщаше се от посещение при семейството на сина и снахата. Бяха купили къщичка в едно малко и красиво село, където да отиват всеки свободен ден. Не можеше да откаже поканата им. Признаваше , че главното изкушение да направи визитата беше факта, че ще види любимия си внук - будно, сладко и умно момченце, покрай което не можеше да останеш дълго време без усмивка.
Препълнена с впечатления и обич към децата, беше поела обратния път към своята къща, защото нали хората са го казали толкова добре онова за жабата и гьола. Усмихна се на мислите си и продължи да кормува спокойно. Пътя беше пуст защото се намираше далеко от главните артерии. Кормуваше от сутринта, а вече наближаваше обед и усетила умора, реши да спре в крайпътно заведение. Докато пиеше едно двойно еспресо за да се ободри, загледа ръцете си. На едната се беше появило малко бледо бежово петънце. Знаеше какво е това. С времето то щеше да стане по-голямо и по-тъмно. После щяха да се появят и други . Това петънце беше като първата лястовичка предвестник на пролетта. В нейния случай обаче предвестник за времето, което неумолимо си изтича. Въздъхна, изпи последната глътка кафе и в себе си отбеляза, че в крайпътните заведения винаги кафето е много хубаво. Ободрена и отпочинала, потегли .
Минало беше около час, когато разбра че май е сбъркала пътя. Имаше карта, но лошото беше , че не знаеше къде се намира. Започна да чете внимателно табелите по пътя с изписаните имена на селищата, покрай които минаваше. Караше бавно и внимателно, но за съжаление нямаше дори една кола да попита за пътя. Почна да се надсмива на себе си. Ситуацията беше и комична разбира се. Изведнъж усмивката се смъкна от лицето й като залязващо слънце и закова колата пред табелата на селище, чието име тя нямаше как да забрави.
Кой прави тези смешки понякога с хората от които не само не можеш да се усмихнеш, а и боли. Как така когато всичко е вече с мъка подредено в дъното на съзнанието и добре опаковано, за да не излезе и да напомни за себе си, то изведнъж нахално застава на пътя ти? Това не беше честно, който и да уреждаше тези жестоки игри. Това, че беше опаковала мислите си, не значи, че беше спряла да обича. Означаваше само, че беше направила крачка напред и беше избрала да се освободи от болката. Бяха минали доста години от това й решение, от оня момент когато научи по болезнен начин, че мъжете остават деца в душите си и лесно биха могли да бъдат заблудени и да не усетят ако по пътя си срещнат жена. Под жена тя не разбираше всичко онова, което тя не беше успяла да стане- хитра, лавираща и полезно интуитивна. Остана и до сега в оная възторжена и незряла възраст , в която човек обича света и няма очи за грозното. Прояви наивитет в отношенията си с него, в момент в който на пътя му застана жена, от ония които тя не беше. И всичко си дойде по местата. Той повярва на истинската жена, не на нея и всичко приключи. Беше безполезно да се бори, почти толкова безнадеждно, колкото на слепец да описваш цветовете на дъгата. Дълго боледува от тази несправедливост и от своята безпомошност и накрая помисли, че се е успяла да забрави. Днес разбра , колко много се е заблуждавала, стоейки пред табелата , защото знаеше какво ще направи.
Когато след малко сложи ключа в стартера на колата, ръката й с онова петънце вещаещо старост трепереше, а на сърцето въобще не му пукаше за този предвестник. Не можеше да мисли, можеше само да усеща. Чувстваше се като риба в аквариум, с бавни движения и без мисъл в главата. Като че ли въздуха беще сгъстен и пречеше да се движи нормално. Същевременно беше като режисьор на самата себе си и сякаш се гледаше през окуляра на камерата как пътува с порозовели от вълнение страни. Някой друг я управляваше, някой вместо нея въртеше волана и натискаше педалите ...боже мой ! Истина ли е това , което става ????
Лесно намери улицата и номера. Не би могла да ги забрави, нищо че не беше идвала нито веднъж тук, освен в мечтите си. Открехна градинската врата , зад която се виждаше двор с малко поизбуяла трева. Плахо надникна , а сърцето й препускаше с най-лудия галоп заобиколено от ония пеперуди, за които говорят младите. Да има да вземат , да дойдат да видят сега какво значи пеперуден световъртеж !
След третата крачка го видя ... ! Седеше на стол загледан някъде и излъчващ едно тихо примирение , както става с хората които усещат че пътя пред тях е много къс. Приближи , а той бавно обърна глава и я погледна. Остана поразена от очите му ! В тях не бе останала и следа от тъмния , остър като шпага поглед , нито черната , дълбока тъга в която можеше да потънеш безвъзвратно . Това бяха други очи, на дете , на добро дете , което още нищо не знае за света и сега се учи на великата тайна да живее. Погледна я леко усмихнат с притеснение и детски свян, идващ от съзнанието, че вече не познава никого . Излъчването му беше точно като на детенце – леко смутено и притеснено дали няма да стане смешно с нещо или дали ще може да се представи добре пред гостите. Мило, любезно и неуверено я запита :”Коя си ти ?”
Потискайки лавината от тъга и обич, която явно само се е заблуждавала че вече не е в нея , тя му отговори тихо :”Някой, който те обича...” и притисна до устните си скъпото чело покрито с побелели коси.
Той стоеше послушно и се усмихваше по детски смутено и учтиво...