автор: stambol

Защо ме гледате така?
Усмихвам се, а ми е тежко.
Посочиха ме не с ръка,
а с празен поглед. И с насмешка.

От сянката ви лъха студ.
И може всеки психиатър
да срещне в погледа ми луд
следите на безумен вятър.

Наричат ме идеалист.
Не вярвам в дявола, а в Бога.
Животът ми е смачкан лист,
захвърлен в чуждата тревога.

След пламъците на раздора,
в атомната неизвестност
ще търся болен от умора,
любов и вяра, и човечност.

Погледайте ме как се смея !
За лудостта ми няма лек.
Не в психиатрия живея,
а в двадесет и първи век.