автор: zika

Усещах ги в тъмното. Миришеха на кожа, метал и сила. Да! На сила. Бяха здрави туристически обувки. От Австрия. Подарък от вуйчо ми. За да успокои мама, че най –после ще съм обут в нещо, което няма да мога да скъсам.
Не знам на какво повече се зарадвах - дали, че краката ми ще са на топло, или, че никой нямаше такива обувки.
Вуйчо и мама дойдоха в интерната една студена есенна сутрин. Постояха малко, колкото да ми връчат тези здрави, топли, туристически обувки с метални върхове. Настояха да ги обуя веднага. Краката ми в скъсаните платненки бяха ледени. От тогава имам чувството, че никога няма да ги стопля.
Платненките изхвърлиха в боклука.
Обух ги. Станах по-висок. И силен, и голям, и смел…Даже не обърнах внимание на мама, която се появяваше рядко, и на вуйчо, който идваше два пъти в годината от Виена. Сбогувахме се набързо и аз полетях към училището.
Подметките бяха твърди, кожата скърцаше …
През целия ден бях номер едно. Очите на другите бяха все в обувките. А когато тарторите в училището решиха да ме сритат по обувките и изреваха от болка, бях приет в редиците им за пълноправен член, нищо, че нямах четиринадесет години.Този ден и учителите не ме закачаха.
Вечерта ги прибрах в спалното помещение. Скупчиха се около мен и всеки ги подържа в ръцете си. Никой не посмя да ги обуе.
Скрих ги под леглото, но ги усещах дори в съня си на краката. Тази нощ краката ми бяха топли все едно ги бях мушнал между краката на момиче. А под леглото ми имаше нещо, което миришеше и познато, и странно, и чувствено. Идваше ми да ги погаля, както ми се искаше да погаля кичура непокорна коса на Галя – най-развитото момиче в класа. И това нещо бе мъжко, бе мое.
Да, понякога всичко, което искаме е чифт обувки и някой да те забележи.
Притежавах ги два дни. На третия изчезнаха. Безследно. Дали бях съкрушен? Не помня. Знам само, че стоях в спалното и не можех да отида до училището на другия край на двора, защото нямах никакви обувки, а навън прехвърчаха първите снежинки.
Смили се над мен домакинът на интерната. Намери отнякъде гумени галоши и аз отидох на следобедна занималня.
В стаята бяхме само аз и Галя. Краката ми бяха вкочанени. Седнах срещу нея на масата, събух галошите и заврях краката си между нейните. Точно там където трябва.
Бузите й пламнаха. На мен ушите. Колко сме стояли така не помня. Но, цялата седмица не усетих студа, въпреки гумените галоши.
Мама дойде пак и ми донесе старите таткови обувки.
Боже! Не бях се сещал за това от почти петдесет години.
Знаеш ли защо ти разказвам това? Защото, защото …ми е студено на душата…