Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Ventura
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13943

Онлайн са:
Анонимни: 425
ХуЛитери: 4
Всичко: 429

Онлайн сега:
:: vlakant
:: svdonchev
:: steelsoul
:: LATINKA-ZLATNA

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКантата за Камий Клодел
раздел: Разкази
автор: radi_radev19441944

Една вечер отново се появи В и каза, че не бърза да си ходи, защото времето е спряло и няма кой да премахне онова огромно пълнолуние на ръба на вселената. По-късно бе уточнено, че не е сън, но отложих умирането за неопределено време; вероятно всичко ще се изясни след поредното пробуждане, макар че по време на пълнолуние, спя буден.
Понякога си мисля за онази „Малка молеща се”*, оцеляла по чудо, когато Камий Клодел разбиваше скулптурите с големия чук още преди Пилат да си измие ръцете, за всеобща радост на книжници и фарисеи. От известно време тази сцена ме преследва неотстъпно, защото трудно различавам Хемера от Нюкта** и непрекъснато виждам умиращата Камий в очите на В. Особено е забележимо, когато завива зад ъгъла след всяко поредно отдалечаване. Сетих се защо е така, макар че успявам да огранича тъгата в предела на околните съзвездия. Очите на В са същите като на споменатата „Малка молеща се” и се опитвам да имитирам клоунади, защото не мога да си представя нищо по-тъжно от една оцеляла скулптура. Истината е, че ми е направена магия /така каза онази циганка на другия тротоар/, но не искам да я развалям, защото това би ме лишило от лудата амбиция да видя насън разбитите скулптури на Камий. Именно така е решено и вероятно ще съм единствения, който е успял да го осъществи. Понякога се ядосвам, че съм закъснял с появата си на този свят или, че може би, Камий е избързала, тъй като със сигурност бих могъл, ако не да я спася от магията на Роден, то поне да копая глина вместо нея; мисля, че поне за това ме бива. Бих се радвал, ако беше възможно; дори не смея да си представя нещо различно и тръгвам бос по ръба на галактиката. Това, разбира се, е смешно, тъй като няма как да се върна толкова назад /казват, че времето е еднопосочно/, но затова пък В е някъде съвсем близо. Странно, че в някаква съвсем налудничава асоциация, си я представям като преродена Камий.
Трябва да отбележа, че много обичам да спя и тази способност ми е предоставена свише, за да мога да се скривам от себе си. Когато се появи жената в бяло, веднага се сетих, че е сън, но отложих събуждането по понятни причини. Бях попаднал в едно необятно гробище с безброй скитащи камъни и не можех да направя връзка със себе си. Нямах обяснение къде изчезна малката безименна улица, по която преди малко простирах отражения. Тук улиците притежават способността да изчезват или се преобразяват в гробища, а силуетите – в паметници. После светлината стана ослепителна, защото вселената отново се раждаше, поради грешка в константата на Хъбъл*** и веднага се сетих, че това е така, понеже продължавам да търся гроба на Камий Клодел. Откровено си признавам, че съм влюбен; винаги нещо ме хваща за гърлото, когато през облаците надникне лицето на някоя много тъжна грешница и протегне ръце към небитието, просейки надежда. Изпитвам неистово желание да я докосна и изтрия сълзите, но после се сещам, че това са каменни сълзи, защото Камий отдавна я няма, а очите на старата фотография излъчват непоносима болка. Забелязвам, че всички монитори притежават такава особеност, може би, поради напредъка на технологиите, а може би, защото съм забравил да си изпия хапчетата.
Те казват, че Камий е луда и би било странно, ако не беше така, тъй като никой не може да накара камъка да плаче, а тя може. Веднага след раждането на вселената всички камъни плачеха и светлината също се вкамени, но не мога да докосна лицето на онази „Малка молеща се”, поради вродено безсилие. Протегната ми ръка е непреодолимо тежка, за да се случи.
Не успявам да преценя колко време продължи това пътуване, но имам представа за вечност и за никъде не бързам. Когато между надгробните плочи забелязах въпросния силует, не се изненадах особено; историята има навик да се повтаря. Оставам с усещането, че съм очаквал подобен резултат отдавна; сега нямам обяснение защо е така, но и не е нужно. Непрекъснато си въобразявах, че се намирам не на същото място, а някъде другаде, където не ми е познато нищо и понякога съвсем смътно се промъкваше внезапната приумица, че сънувам или, може би, съм в друго измерение, където още не се знае как съм попаднал. Онзи странен текст на латински: „Мисля, значи съществувам” ми подсказваше, че съм жив, а то значи, сценарият си има продължение. Когато осъзнах, че вървя след нея, отново беше нещо познато, тъй като и този епизод го има в сценария. Жената в бяло съвсем очевидно беше дошла тук заради мен /допуска се и този вариант/, но това също вероятно беше указано от някой, който стои зад ъгъла и наблюдава. Разбира се, няма как да е възможно участието на други персонажи; това сам си го измислих, защото не успявам да си обясня как се случи и как е попаднала тази жена на това място по това време. Пълнолунията имат странната нагласа да разсипват бисери; откривам ги понякога във вировете, а понякога в стиховете, особено в такава необятна нощ, когато всички сомнамбули са влюбени и пристъпят с протегнати ръце по ръба на безвремието. И близка ми е някак историята със скачащите извори на Заратустра ****; иска ми се да си нарисувам нощ.
Вървях след нея като омагьосан, но вече се досещах за последствията. Спомням си, че бях прочел някъде една крайпътна табела с надпис на френски: ”Моntdevergues” ***** и това бе достатъчно, за да добия представа къде, кога и какво се случва. Само че аз никога не съм ходил в Монтдеверж и единственото, което зная е, че някъде там – в задушаващата тишина на своето безумие, малко преди да се родя, умира прекрасната Камий Клодел. Умира сама и забравена. Но може би ми беше завещала част от своята лудост, защото когато ме погледне от монитора онова лице – събрало цялата болка на вселената, разбирам, че е възможно да се влюбиш в собствената си илюзия. Може би смъртта и зачатието са свързани с прераждане, но това няма как да бъде уточнено в пределите на Алфа и Омега. Напълно ми се изясни онази красива приказка за влюбения в собственото си творение Пигмалион, макар че не притежавам дарбата да вая образи. И мъчно ми е някакси за Франция, макар че заслужава презрение не по-малко от всички останали палачи на таланти.
Продължавам нататък по алеята и очаквам да се състои нещо или може би – нищо. Вече почти я настигнах, въпреки че я виждам съвсем ефирна, вероятно поради пълнолунието, и не може да се разбере от чия безсъница е надникнала феята с мъглата. Както предполагах, тя се спря пред същия гроб, който ми се представя винаги по един и същи начин, когато изпиша познатото име на клавиатурата и в монитора се завърти отражението на онзи необятен „Бронзов валс”****** или покапят сълзи от очите на „Малката молеща се”; той е същият и тя е същата. На камъка прочетох скромния надпис: “Camille Claudel” – точно, което очаквах да видя.
Пред самия гроб тя се спря и вдигна очи към мен – ето че нещо предстои, а може би отдавна е предстояло. Разбира се, няма как да бъда изненадан, защото всички сънища ми се представят по познатия стереотип. Жената в бяло беше самата Камий Клодел – застанала пред собствения си гроб, но нямам спомен за това умиране. Обикновено мъртвите участват в сценария по един и същи начин, въпреки че някога „Госпожица вещицата” на Величка Настрадинова вървеше след собственото си погребение, а аз я наблюдавах от страни, съвсем като втресен. В подобна ситуация сигурно са щастливи всички сомнамбули и е безсмислено събуждането, защото тъгата винаги е будна.
Първото ми предчувствие беше, че ако я докосна, ще се разпадне и още – може би ще се събудя, след което не се случва нищо. Особено се страхувам от такова докосване; то е като да прегърнеш облак, макар че няма никакви облаци и луната е съвсем кръгла, с едно съвсем жълто лице – почти блуждаещо в чернилката на Нюкта. Освен това беше толкова изящна и толкова далечна, че веднага си обясних защо е невъзможно да получа достъп. Тогава осъзнах, че наоколо липсват сенките на дърветата; странно, че всички сенки са се изпокрили, което означава, че наистина вселената е празна или не съм там, където съм. Особено е виолетово да проумееш, че те няма наоколо. Отбелязвам го, защото притежавам навик да прегръщам сенки.
Диалогът се оказа съвсем лаконичен и после се чудех дали изобщо се е състоял:
- Чаках те – каза тя и това беше началото. В последвалата пауза проумях, че илюзията продължава, но е опасно да се събудиш на ръба на някой облак, когато луната е на една ръка разстояние.
- Чаках, но идваш много късно – повтори тя.
- Късно е – потвърждавам аз. – Зная, че е късно и всичките ми сънища са белязани с истории за нощ. Не мога да повярвам, че те няма тук.
- Така е. И този надпис на камъка го потвърждава – възрази тя, сочейки нататък. – Трябвало е да дойдеш много по-отдавна.
- Дори и тогава едва ли щеше да е възможно да получа каквото искам. Не бих могъл да се конкурирам с Огюст Роден. Сърцето има свои аргументи.
- Чаках те – настоя тя. – Някой трябваше да ме избави от сянката на Огюст Роден. Някой, който има чувство за участ. Помниш ли Сдислава Шимборска?*******
- Помня – отговарям веднага. – Луда беше и се опитваше да отвори вратата на камъка, за да се включи в някакво каменно шествие. Само че камъкът няма врата. Познато ми е състоянието на безтегловност.
- Има врата – възрази тя. – Всеки камък притежава своя врата, свои празни коридори и свои кънтящи зали. Трябваше да се родиш един век по-рано, за да чуеш ехото от мълчанията на камъните.
- Боли ме – казах аз. – Не мога да прежаля онези натрошени скулптури.
- Скулптурите?
- Имам предвид твоите скулптури. Опитвам се да ги сглобя в мислите си и събирам парчета от задния двор на историята. Ръката ти е толкова слаба и изящна; как си могла да го направиш?
- Не зная – отговори тя с безкрайна тъга. – Аз също не зная. Те бяха живи и аз ги убих, но нямам обяснение защо го направих. Може би, за да не убия Огюст Роден или да не натроша иконите на Нотър Дам. Понеже Господ ми обърна гръб, навярно разговарях с дявола. Навярно е така...
- Обикнах те много отдавна – казах аз. – Много преди да те видя в сънищата си. Споделих това с В.
- В е същата онази „Малка молеща се”. – Тя има нужда от любов.
- Опитвам се да ги сглобя – повторих аз отчаяно. – Това е някаква особена лудост, но жълтата сграда е зад пределите на вечността. Струва ми се, че ги виждам в една друга вселена и чувам, когато плачат. Това е като плача на неродените.
- Плача на неродените... – повтори като ехо тя и в очите и полепна мъгла. – Моето дете се роди мъртво. Няма да простя това на Огюст Роден.
- И аз – също. Но не е нужно да се прощава, защото продължавам да те търся. Зная, че си някъде оттатък, но къде?
- Същото се случва с мен – уточни тя. – Опитвам се да си представя, че те има. Ти присъстваш неизменно в душата на камъка и бронза. Ти си навсякъде – много преди да се родиш. В изящната тъга на този бронзов танц е вместена светлината от всички несбъднати зачатия.
- Казват, че вселената се случва в друго измерение. Но не успявам да прекрача границата. Там някой е поставил катинари с непонятни кодове и захвърлил всички ключове. А стражите са занемели зад пределите на времето. – Много, много вкаменени стражи и много захвърлени ключове. В главата ми кънтят хекатомби от захлопнати врати. Едва ли ще открия себе си отсам радиуса на Шварцшилд********. Сбогувам се с несподелените си празници и тръгвам след сънливото тиктакане на всички посивели делници.
- Ти вече си намерил онова, което търсеше – каза тя и пристъпи с протегнати ръце. – Понякога се появявам есенно и ме има в усмивката на В.
- Зная – потвърждавам аз. – Забелязах го отдавна и си правя колекция от усмивки. Случва се В да заспива усмихната.
- Ела – продължава тя. – Безсмислено е да разговаряш с камъка. Той е онемял отдавна.
- Не мога – обяснявам аз. – По камъка е нарисуван сън от танца на Плеядите*********. Събирам ехото на споделените мълчания.
- Ела – настоява тя! – Безсмислено е да събуждаш пълнолуния и няма нищо ново в полета на совите.
- Не мога – отговарям аз. – Пълнолунията кацат на прозореца и пеят във съня на сомнамбулите. Всеки сам във своята вселена, жадувайки взаимност. Близко ми е чувството за участ в тази дълга нощ без метеори и паузите нагнетяват тишина.
- Ела! Не е възможно да измислиш стряха за самотници. Ще ти направя дом от светлина. Събуди се и погледни!
- Не мога – казвам примирено. – Не ми е позволено да прекрачвам оттатък. Забраната важи за всички оцелели след потопа.
- Събуди се, събуди се – вика тя! – Не можеш да затоплиш всички вледенени делници.
- Не мога – съгласявам се аз. – Те легнаха до мен и ледено ми се усмихват. Някой там зад облака търкаля айсберги.
- Събуди се, събуди се! Аз съм...
Събуждам се внезапно и чувам отчетливо тази дълга пауза на миокарда в последвалия хаос от аритмии. После успявам да си поема дъх и отеква отново експлозията на подновения ми пулс. Някой бавно разлюлява тишината. Настана някакво безпаметно безвремие и сърцето започна да възстановява своя ритъм. Наоколо се разлетяха прилепи и по стената се плъзна усмивката на В.


* Скулптура на Камий Клодел в музея на Роден
** гр. Богините на деня и нощта
*** Американски астроном
**** Град във Франция
***** Ницше - „Тъй рече Заратустра”.
****** Знаменита скулптура на Камий Клодел
******* Полска поетеса – Нобелов лауреат
******** Немски астроном; непреодолима гравитационна преграда в пространството, характеризираща „черните дупки”.
********* астр. Разсеян звезден куп с големи, сини звезди; дъщерите на Атлас в гръцката митология: Алциона, Електра, Мая, Меропа, Тайгета, Келена, Астеропа.


Публикувано от anonimapokrifoff на 03.02.2018 @ 08:14:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

27.10.2021 год. / 22:42:48 часа

добави твой текст
"Кантата за Камий Клодел" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Кантата за Камий Клодел
от shrike на 03.02.2018 @ 11:15:20
(Профил | Изпрати бележка)
Хубава композиция. Прави ми пълно. Радвам се, че си се завърнал. И че си бил. Има много близост. Аз - Леонора Карингтън, не като аналогия, усещания главно.


RE: Кантата за Камий Клодел
от Markoni55 на 04.02.2018 @ 10:54:12
(Профил | Изпрати бележка)
Странно пътуване, дори не намирам думи. Но исках да споделя преживяването.