автор: milyovelchev

Дъските на сайванта пак проскърцаха. Седеше в инвалидна количка, краката му – завити с тънко одеало, в скута – книга.
Млад мъж... момче. Шапка с дълга козирка прикриваше половината приведено лице. Завъртя колелата, плъзна се по рампата, по плочника на двора и стигна до герана. До каменното корито – маса с две пейки, а над тях висока вековна круша хвърляше дебела сянка. Момчето вдигна глава, видя къде е слънцето, завъртя се с гръб, да не му свети в очите, и разтвори книгата.
Позна го веднага. Не беше на онази възраст, когато се разделиха... когато се случи онова злощастие! По-млад, юноша, на годините, когато се срещнаха за първи път и се харесаха. Сърцето ù биеше до пръсване. Не искаше, изтръгна се не от гърлото, а от сърцето ù, от гърдите ù, където пърхаха радостно пеперуди:
– Принце!
Момчето трепна. Огледа се, не видя никого, но затвори книгата и зачака. Жабата слезе от дървото, покатери се на ниския зид и скочи в цветната леха. Промуши се покрай една туфа цъфнали лилави астри, качи се на бордюра и погледна момчето в очите:
– Тук съм, принце!
Момчето видя Жабата и се удиви:
– Ха, жаба!
– Какво чудно има? – сконфузи се Жабата.
– Нищо. Не очаквах такъв гост. Обикновено сутрин идва Черньо, котаракът, да ми разказва за нощните си подвизи. С жаба до сега не съм разговарял.
– Ако ти е неприятно, мога да си вървя.
– Не, не! Не си отивай, много ми е приятно! Само не се плаши, ако дойде един черен котарак, с бяло петно на челото. Напълно е безобиден, дори мишките не гони. Добре че мама го храни редовно. А ти откъде идваш? Защо не съм те виждал до сега?
Жабата не знаеше какво да отговори. Истината ли да му каже? А тя, истината, коя е? Ами ако всичко е било сън? Или сега сънува?... Не, сега не сънува! Това чувство не може да е измамно. Ако може да докосне раменете му! Знае всяка извивка, меките му коси, топченцата на ушите... И ръцете му не може да сгреши. Само да я погали! И това не е нужно. Стига ù да го слуша. Този глас! И да мълчи ще го познае! Някаква сила като магнит я влече, размеква я, няма сили да се противи... Ох, да му каже ли?!
– От другия бряг дойдохме. Един лодкар ни превози – успя да измисли.
– С кого си? Кажи им да дойдат!
– С тази птичка съм – посочи към гърдите си Жабата, – но тя е мъничка, лесно ранима. За нея е по-безопасно да си стои в клетката. А ти... откога си тук? От кога живееш в тази къща?
– Тук съм се родил. Тук си живея с мама и татко.
– На друго място не си ли живял? Друг живот не си ли имал?
– Не. Защо питаш? – озадачи се Момчето.
– Понякога не сънуваш ли, че си принц?
– Да, сънувам. Откъде знаеш?
– Живееш в дворец. Млад си, силен. Имаш дорест жребец, червен като огън. И характера му такъв, буен. Никой не може да ви настигне. Само на принцесата се оставяш да те догони. Нейната кобила е бяла, кротка. Имате си любима поляна високо под скалите. От там се вижда цялата долина. Спъвате конете да пасат, а вие се прегръщате, целувате...
– Спри! – ръцете на Момчето видимо трепереха, книгата падна от скута му. – Това сънувам, но с никого не съм го споделял. Дори с котарака...
– Принцесата е малко своенравна – продължи Жабата, – разглезена, мързелива... Но ти ù казваш, че я обичаш. Казваш ù: „Когато обичаш някого, го обичаш не заради неговите добродетели”...
– „... а въпреки недостатъците му.” – на един дъх продължи Момчето.
– Защо я обичаш?
– Не знам.
– Кара те да страдаш.
– Да. Много!
– Така ù казваш, питаш я, не я укоряваш: „Защо най-голямо страдание ни причиняват тези, които най-много обичаме?” А после? Какво се случи после?
– Не знаеш ли? Щом можеш да надзърташ в чужди сънища, би трябвало да знаеш.
– Знам.
– Паднах от коня.
– През един дъждовен ден отиде да я търсиш.
– Валеше проливен дъжд. Препусках в галоп към нашата поляна. На пътеката излезе мечка с мече. Конят се подплаши, изправи се на задните си крака, но се подхлъзна, падна и ме затисна.
– След това?
– Няма след това. Винаги се събуждам в този момент.
– Но това е само сън – прошепна Жабата. – Просто сън. Не е истина. Не е това...
– Не е... не е това. Сънувам този сън откакто се разболях. Вирусна инфекция на гръбначния стълб. Краката ми се парализираха. Водят ме при най добрите лекари, тровят ме с какви ли не лекарства. Казват, че можело и по-лошо... Гледат да не ме плашат, но чувам мама и татко като си говорят... Мама само плаче, татко пуши.
– Когато се върна през онзи дъждовен ден – унесено продължи Жабата, – аз те нагрубих. Аз съм виновна! Упрекна ме, че съм те излъгала.
– Какво говориш?! – учуди се Момчето. – И ти ли сънуваш този сън?
– Вече не знам. Мисля, че не е сън. Твоето е сън, а моето не е. Спомени са. Така ми се струва – страшни, но истински. Трябва да ти кажа! Не си длъжен да ми вярваш, но аз трябва да ти кажа! Искаш ли?
Момчето кимна утвърдително с глава, преглътна трудно и каза с пресъхнало гърло:
– Да.
– Бях принцеса, твоята принцеса, а се превърнах в това, което виждаш – малка, зелена, пъпчива, грозна жаба. Случи се през онзи злощастен ден. Върна се мокър, кален, от шапката ти се стичаше вода на килима. Влезе с ботушите, подпираше се с две ръце на една тояга. Бяхме с братовчед ти. Аз лежах на дивана и се смеех, а той ми пускаше зърна от грозде в устата. Дори се направих, че не те виждам. Дойде до мен и ми каза: „Защо ми причиняваш това?” „Кое?” – попитах. Разказа как си ме търсил, колко си бил уплашен, какво ти се е случило. А аз продължавах да се смея и да се забавлявам. Помоли братовчед си да ни остави сами. Трябва да си бил много нещастен и обиден, защото ме запита: „Не ме ли обичаш вече?”
Жабата не можа да продължи. Буцата от мъка, която я стискаше за гърлото, напълно я задуши и остави без дъх.
Един черен като катран котарак, с бяло петно на главата, незабелязано се беше промъкнал до каменното корито, лежеше и слушаше. При трогателния разказ на Жабата, той също не се сдържа, очите му плувнаха в сълзи, но успя с една лапичка навреме да ги прикрие. Силата на жените е в тяхната слабост, но мъжете не бива да плачат.
Жабата се поуспокои, пое няколко пъти дълбоко въздух и продължи:
– Попита ме: „Не ме ли обичаш вече?”, а аз те излъгах. От глупава гордост ти казах, че само глупаците се измъчват с това чувство, че и ти си такъв, щом в този дъжд си тръгнал да ме търсиш в гората. Можело е мечката да те убие, от студения дъжд да се разболееш... „Това няма значение.” Така ми каза: „Това няма значение. Все някой ден ще разбереш, че когато обичаш някого, когато си влюбен, всичко друго няма значение.” Последните ти думи бяха: „Това и жабите от блатото го знаят.”
– Значи аз съм виновен?! – промълви Момчето. – Аз съм те превърнал в жаба?!
– Никой не е виновен – отговори му Жабата. – Всеки е такъв, какъвто е. Какъвто се е родил или както са го възпитали.
– Аз не съм се родил такъв. Бях здрав, силен...
– Но се уплаши! Някакъв страх те е вцепенил. Страхът, че си изгубил любимия човек. Там горе си имал сила да се измъкнеш със счупен крак изпод коня и да се спасиш на близкото дърво. Видял си как мечката убива жребеца. Имал си сили след това да ме викаш, да ме търсиш и да се върнеш... „По-добре да бях останал под коня!” Така ми каза. И си останал в мислите си там, горе: смазан, осакатен...
– Но това е само сън – прошепна Момчето.
– Не знам кое е сън, но знам че вътре в нас има сили, които могат да се справят с всяка болест, с всеки вирус. Освен ако някакъв страх не ги омотае с дебели въжета и потопи в дълбокия геран.
Котаракът погледна към герана и си представи как вместо кофата, виси той, омотан и вързан с железния синджир, макарата се развива, лети надолу покрай мокрите камъни, отгоре скърца и се тресе, и се бухва в страшното! Потрепери ужасен и прилази по-надалеч.
– Страхът е полезен, когато ти дава сили да се биеш или да бягаш – продължи Жабата, – но когато е вцепеняващ или продължи по-дълго, идват лоши болести. Тези вируси са се впили в теб като кърлежи, размножават се, изяждат те отвътре, а твоите войници стоят вцепенени и бездействат.
– Лекуват ме! – възрази Момчето. – Пия лекарства, билки, всеки ден ме мажат, разтриват, мама ми готви специални гозби...
– Не се и съмнявам, че хората, които те обичат, правят всичко за теб. Но ти какво правиш?
– Всичко, което ми кажат! – отговори Момчето.
– Което ти кажат – повтори замислено Жабата. – Ще ти разкажа две случки. Готов ли си да ме изслушаш?
– Слушам те – отговори Момчето.
– Слушам – издаде се котаракът.
Чак сега забелязаха неканения гост. Жабата се присви уплашено, а Момчето му махна дружелюбно с ръка:
– Ела при мен, Черньо!
Котаракът скочи в скута му и кротко се сниши. Момчето зарови пръсти в гъстата му козина, почеса го между ушите и каза наставнически:
– Мълчи и слушай! Говори, слушам те! – обърна се към Жабата.
– Единият случай е с малко момче, на което при злополука му се откъсва пръст от ръката. Много скоро на мястото на откъснатия пръст израснал нов.
– Това е чудо! – удиви се Момчето. – Невероятно!
– Причината е, че момчето имало домашен любимец, гущер, който преди това си бил скъсал опашката и на нейно място израснала нова. Момчето било малко, не знаело, че при хората така не става. Вярвало, че и на него ще му порасне ново пръстче. Вярвало и мислено си представяло как това се случва. И се случило.
– Аз също знам подобен случай – въодушеви се Момчето. – Едно момиче от нашия клас не си харесваше носа – бил много дълъг. Освен това мечтаеше да е руса и синеока, а всъщност беше брюнетка, с кафяви очи. След ваканцията не можахме да я познаем – за едно лято, само с огромна воля и силата на мисълта, носът ù се беше скъсил, очите ù бяха станали сини, а косата – златисто руса.
– Ооо, я стига! – не се сдържа Черньо. – Направили са ù пластична операция, сложила си лещи и се изрусила.
– Мислиш ли? – разколеба се Момчето.
– Така мисля, но аз пък знам истински случай. Заклевам се! – продължи котаракът. – Бяха ми приятели и двамата, харесваха се, но старите не им дадоха да се оженят. Насила я омъжиха за един бял котарак. И тя беше снежно бяла, с дълга, пухкава козина, теменужени очи... Роди черни котета. Каза, че през цялото време си мислела за другия. А той беше черен като смола.
– С бяло петно между ушите – подхвърли шеговито Момчето.
– И така да е – не се обиди Черньо. – Заклевам се, само със силата на мисълта...
– Напълно е възможно – намеси се Жабата, – аз също знам за такива случаи. Но нека ви разкажа и другата история. В една болнична стая лежали двама души. Лекували ги от лоша болест. След известно време контролният преглед показал, че единият вече е напълно оздравял и могат да го изпишат, а другият ще умре до няколко дни и по-добре да си е вкъщи... Изписали ги. Много скоро лекарският екип с ужас разбрал, че е станала грешка и са разменили картоните на пациентите. Трябвало незабавно да съобщят на близките, но било вече късно. Оказало се, че здравият е починал, а „безнадеждният” заминал на екскурзия в отлично здраве. Изводът е, че мисълта, вярата може да лекува, но и да убива.
– Стават всякакви чудеса. – каза Черньо. – И не само по Коледа.
– Чудо е, когато не знаеш причините – поучително отвърна Жабата. – Всъщност това са природни закони и науката ги обяснява.
– Защо ми разказваш всички това? – попита Момчето. – Искаш да повярвам, че ще се излекувам? Да си внуша, че мога да изпишкам вирусите, че лекарствата, които пия, помагат? Да повярвам, че с всеки изминал ден ставам все по-здрав? Всяка сутрин си казвам, както мама ме учи: „Днес съм по-добре! Благодаря ти, Господи!” Но не съм.
– Знаеш ли защо?
– Защо?
– Защото си хвърлил камък във вира. Страхът е лоша мисъл, която, като хвърлен във вира камък, създава вълни, лоша енергия и тази лоша енергия е причина да се скъса там, където е най-слабо. А знаеш ли как можеш да премахнеш една вълна? – запита Жабата и сама си отговори. – Като изпратиш срещу нея друга вълна, с обратен знак. Също толкова голяма, но положителна.
– Как да стане това? – неразбиращо запита Момчето. – И моля те, не ми говори за камъни и вирове! Кажи ми какво трябва да направя?
– Първо, да ми простиш и след това да ми повярваш, че те обичам с цялото си сърце. Трябва да простиш и на себе си! Твоята орис ме направи жаба, но Пътят, по който вървя, осмисля живота ми. Затвори очи и ме виж такава, каквато искаш да ме виждаш! Обичай ме, защото твоята любов е нужна и на мен! Не отваряй очи! Хвани ме за ръка и ме води през полето, гората, по стръмната пътека – до нашата полянка под скалите! Така, точна така!... Усмихни се, прегърни ме, целуни ме!... Усещаш ли как по тялото ти се разлива топлина? И аз я усещам, защото съм до теб. Защото сме едно.
Момчето стоеше с кръстосани пред гърдите ръце, леко усмихнато, със затворени очи. Птичките се бяха смълчали, котаракът го гледаше благоговейно, вятърът притихна. Само слънцето запрежуря по-силно, от радостно вълнение, защото всяка голяма любов на земята поражда енергийни потоци, които дори земното притегляне не може да удържи, те излитат нагоре, въртят се, въртят се в орбита, докато не отмалеят и се разтопят в безбрежния космически океан. Но вече животът не е същият. Станал е по-добър за всички.

– Обядът е готов, сине – показа се на прозореца майката на момчето. – Идвай!
Неусетно слънцето се бе издигнало високо над боровете и промушваше любопитни лъчи през дебелите лъскави листа на крушата. В този момент котаракът разказваше за своята злощастна любов и как вече е изпълнен с решимост да се бори за изгубеното щастие.
– Покани и приятелите си! – извика пак майката.
Момчето свали Черньо от скута си, отметна бързо одеялото, решително се изправи, направи две крачки и замръзна на място.
– Мамо! — изкрещя радостно то. – Мамо, ела бързо!
Жената уплашено изскочи от къщата.
– Мамо, аз се изправих! Мамо, аз вървя!
Майка му се затича, спря се пред него с блеснали от вълнение очи, прегърна го и занарежда объркано:
– Нали ти казах, нали ти казах?!... Не ми вярваше... Видя ли, че можеш, момчето ми?! Видя ли?! Знаех си, че Бог ще чуе молбите ни! Знаех си! Благодаря ти, Господи!... Седни сега! Седни!...Не се уморявай!

(Нататък става още по-интересно!:):):))