автор: Symbol

Градината беше долу в ниското, край коритото на малката рекичка, точно зад воденицата на бай Марко. Това беше една от най-специалните градини на мама, защото там се раждаха картофи, ,,като тикви”, както тя обичаше да я хвали.
Всеки път, когато мама казваше, че отиваме там, аз изпадах в еуфория. Нещо в мен силно трепваше и изгарях от нетърпение по-скоро да тръгнем. Обичах онази тясна пътечка, която се виеше надолу между храстите под зелените сенчести буки. Беше някак си особено това място, създаваше у мен чувство на прохлада и утолена жажда. Мама водеше магарето за юздите, задянала братчето ми на гърба си, а аз отгоре му, вдишвах кристално чистия въздух и се взирах с интерес в огромните коренища на буките. Всяко от тях имаше специфични форми, някои от които оприличавах на човеци с широко разтворени за прегръдка ръце. Така веднъж, взирайки се, забелязах странен котарак да ни наблюдава, леко прикрит зад едно дебело дърво.От изненада изкрещях към мама: - Виж, изгубена котка! Подплашена от гласа ми, котката хукна нагоре между дърветата със светкавична бързина. Мама поспря и каза: - Дива е, но и тя е много красива! - след което продължи спокойно надолу по пътечката.
- А какво яде?- попитах аз.

-Каквото намери. Тя е добър ловец! Не се безпокой, гладна няма да остане!

Всеки път щом наближехме рекичката и дочуехме тътена на воденицата, аз скачах от магарето и хуквах по малкото дървено мостче. Само след минута се озовавах вътре във воденицата на бай Марко (така го наричаха всички, дори и аз, което винаги предизвикваше усмивка на лицето му). Много често го сварвах там да пресипва зърно от чувалите в един огромен кош и щом ме забележеше на лицето му грейваше широка добродушна усмивка:

-Аа, тук ли си? Ще поливате ли днес или ще копаете? - питаше той.

-Не знам! Мама знае.

-Ела, ела да погледаш! - подканваше ме той. Тогава аз се приближавах и с часове наблюдавах въртенето на огромните воденични камъни, които поемаха зърното под тежестта си и от другата страна то излизаше във вид на готово брашно. Когато ми омръзнеше да гледам, хуквах към мама, за да ѝ съобщя, че ще отида при Марковица. Тогава пресичах малкото каменно дворче на голямата плевня и се озовавах от горната ѝ страна. Пред мен се разтватяше обширна гледка със зелената ливада на бай Марко. Най-отгоре, като нарисувана, се белееше малката къщурка на Маркови. Отстрани беше кошарата, но по това време на деня стадото отдавна пладнуваше под сянката на някое кичесто дърво. После хуквах нагоре по пътечката край ливадата и не след дълго се озовавах в малкото оградено с дръвчета дворче. Марковица беше винаги там и винаги биеше млякото. Тя беше възпълничка жена, около шейсетте, винаги усмихната. Забележеше ли ме махаше ми с ръка и се провикваше:

-Ехеей, тук ли сте?! Ела тук! Искаш ли малко мътеница? И без да изчака моя отговор, тя се втурваше пъргаво навътре и донасяше една малка бяла паничка и подавайки я, питаше: - Хляб искаш ли? Нямаше как да откажа нейният невероятно вкусен хляб и поклащах бързо глава, съгласявайки се. Когато беше готова с млякото тя пъргаво отбираше маслото с една дървена лъжица и го слагаше в едно гърне, после се обръщаше към мен и казваше усмихната: - Няма ли да извикаш майка си? Обяд стана! Да дойде да похапнем и да поодъхнем, че тя, работата край нема! Тогава аз пъргаво хуквах надолу по пътечката и щом стигнех до плевнята се провиквах със всичка сила: - Хайде, мамооо, Марковица те чака!” Ехото отсреща отговаряше - а-а-а. Не след дълго мама се показваше зад плевнята, прегърнала братчето ми в двете си ръце, а шарената торба с обяда беше наметнала през рамо.

-Как си , Марковице? Пак работиш! Не се спираш!- казваше мама малко закачливо.

-Ти ли ми го казваш, булка?! - отвръщаше Марковица с широката си усмивка. - Хайде, ела! Ела да поседнем малко, да се подкрепим и да поодъхнем! Той, Марко днес долу ще хапне, че много зърно са му докарали.

Мама приготвяше първо люлката за братчето ми под големия орех, после се настанявахме и трите под дебелата сянка. Докато се хранехме двете дълго приказваха. Марковица често съветваше мама как да претопява маслото и в какви съдове да го съхранява, че да не гранясва.

Привечер, когато слънцето се спуснеше ниско зад хълма, мама спираше работа и набързо стъкмяше съчки , които връзваше от двете страни за самара на магарето и потегляхме за вкъщи. Аз тичах отпред и щом забележех някое красиво цветенце край пътя бързо се втурвах да го откъсна за моя букет. Мама ме поглеждаше малко сърдито и ми казваше: - Ти знаеш ли, че го боли и може дори да плаче? Само че ние не можем да го чуем. Ние, хората твърде често сме глухи и слепи за чуждата болка.

Поглеждах я гузно, после поглеждах със съжаление към букета в ръката си и се замислях: ,,Също, като нас, ли ги боли, когато се порежем и тече кръв? Как ли плачат? Сигурно е много тихо, след като ние не можем да ги чуем"...
После се спусках надолу по прашната пътечка и съобщавах на мама, че повече никога няма да късам цветенцата, а само ще ги милвам. Мама се усмихваше доволно и подканваше магарето да върви по-бързо.

Symbol