автор: tomatroev

Различно е, откакто си замина:
посърна, залежа се, залиня,
море, но жълтосиво, с цвят на глина,
на зле отива, щом не ме позна.

Когато пак отидох да го гледам,
с лъжичка аз му дадох да яде.
Завивам го, когато пак е ледено,
до него съм сега - и нощ, и ден.

Безпомощно, морето като бебе
не помни нищо и се вдетени.
Но искам да го гледам само с тебе,
сега, в студа, в последните му дни.

Аз все се грижа, за да не изстине,
като да бях единственият син.
Но никога не чух от него: "Сине,
по-скъп си ми сега, дори от Грин!"

А колко пъти все за тебе пита,
жената гледа по-добре от мъж.
И затова понякога сърдито е,
понякога пък стихва отведнъж.

И диша ли, не диша ли - не зная,
лицето му е цялото в трева,
излиза пяна, сякаш, че е края,
така е всяка есен, все това.

Лежи до мене в болнична пижама
и пак вода, лекарство ще му дам...
И трудно е сега, но теб те няма.
И трябва да го гледам сам.