автор: gfstoilov

Не казвай нищо –
ни едничка забравена дума.
Не е и нужно,
нали със дъжда без „Сбогом” ти си замина.
Не искай и нищо -
дори да те мисля вече не мога.
За всичко е късно,
любовта ти изтече и след пороя просто отмина.

Ако човек някога потърси място, в което да намери няколко минути спокойстви и тишина, кафе „Соледад”* му предлагаше точно това със своята готовност да го приюти в обятията си. Да го излуша, ако иска да сподели някоя тайна или да помълчи с него, ако просто не му се говори.
Хуана го бе разбрала преди няколко месеца, когато дойде за първи път – и тогава, както и сега, криейки се от разразилата се буря. Отвън небето се раздиряше от тежки гръмотевици и току биваше разсичано от мощни светкавици, но под покрива на „Соледад” намери някаква сигурност и защита.
Поседя докато дъжда се укроти и понамалее, времето бе достатъчно, за да усети атмосферата и да се слее с нея. Липсата на натоварващ мислите ѝ шум, липсата на ярка светлина, също и липсата на прекалено много посетители. Успя да чуе гласът на мислите си не като вой, а като шепот – това ѝ хареса. Нещо тук заглушаваше болката, с която бе дошла.
След това разбра и за името и започна да го посещава често.
Идваше за да бъде сама в „Соледад”.

*****
Витрината на заведението имаше няколко декоративни ивици от цветно стъкло, през които виждаше дъжда нашарен като три разноцветни полета като на дъгата, която понякога се извиваше над града.
Както обикновено, сякаш всички знаеха, че е дошла и разумно се оттегляха. Едва ли бе заради нея, но така го усещаше. Дори персонала се стопяваше някъде из сенките – или просто тя спираше да забелязва всички.
Осташе сама, така както и желаеше да бъде - днес в компанията на дъжда, който лениво се изливаше.
Отвън града спеше и улиците дремеха безлюдни. Редиците от голи дървета блестяха студено. Тук-там някое листо се носеше по течението към пастта на най-близката шахта – попаднеше ли в нея, изчезваше завинаги.
Както всеки път, Хуана и днес си поръча дългото кафе, което нямаше да изпие. Просто ѝ харесваше да усеща аромата му как се надига. Но никога не пиеше, просто понякога държеше горещото тяло на чашата в ръцете си, за да усети топлината му. Друг път само гледаше в тъмния ореол, от който се надигаха тънки ивици пара.
Облегна глава на ръката си и се загледа към мократа витрина и стичащите се по нея хиляди и хиляди капки. Трополяха по стъклото с тих дъждовен ритъм. Заслуша се в ударите. Всеки толкова различен от другия, всяка капка различна от другата – като лица, отдалеч събрани в обща маса, но всяко със свой собствен облик.
Изливаха се на потици и пулсираха – също като живота и неговото отмерващо времето туптене.
Можеха да бъдат студени зимни виелици или да са полъха на топлото лято.
Капките падаха неизброими:
- Капка за обич, друга за болка. Една за среща, друга за раздяла. Идващи и отиващи си като мигове.
Дъжда с пролетна лекота се изливаше над сърцето или се превръщаше в най-мрачната буря за душата – раждаше настроения за онзи, потърсил тишината му..
Можеше да го събере в две шепи като море или да остави да изтече необратимо през пръстите. Да бъде всичко и просто нищо. Някоя капчица понякога заблестява на ъгълчето на усмивка или се слива с изтичаща сълза.
Хуана слушаше дъжда и си помисли, че и той като живота се изливаше еднопосочно, без право да се върне назад, веднъж преминал облака.

*****
Когато изгуби любовта си, небето пропадна и я погълна тъмната пропаст на нищото. Дълго се въртя, удряйки се в стените, навлизайки все повече и повече в мрака, докато чакаше тежестта на болката да поутихне. Прие, че ще живее с нея завинаги, поне докато завинаги не срещнеше своят край.
След това започна просто да съществува – денем успяваше да избегне безпомощността си залисвайки се с работа, но след като свършеше работното време Хуана оставаше сама... съвсем сама, най-често с тъмнината.
В тези часове смазващата болка я караше да се свива и да стене от задушаващата я ръка, секваща дъха ѝ. Падаше и нямаше сили да се изправи. Протягаше ръка, която нямаше кой да поеме и без глас се молеше...
Но на кого можеше да се помоли за помощ в тези мигове – на ангел или демон?
Имаше ли на небето някой, който да чуе тихият ѝ вопъл.
Имаше мигове, когато бе готова да приеме помощ в замяна на душата си. Или поне на това, което бе останало от нея. Не да върне времето, а просто да премине усещането за празнотата ѝ в живота.
Но небето безстрастно мълчеше... винаги мълчеше.

*****
Хуана не е нито първия, нито последния изоставен човек на света, но тя не беше нито първия, нито последния човек на света, а просто някой, който е обичал истински - затова в сърцето ѝ се разля онзи океан от празнота, в която не намираше нито един близък хоризонт на който да се облегне.
Нощем мълчеше в тъмното. Денем мълчеше със светлината.
Другите я заобикаляха или избягваха, също като клиентите и персонала на кафе „Соледад” – така ѝ се струваше, най-вече заради тишината щом минаваше край тях. Ако живееше в голям град, с лекота би се покрила с анонимността на една от всички безимени, но в малкото градче, където всеки знаеше всичко за другия, тя се превърна в онази, от която бързаха да отвърнат очи.
Правеха го може би защото не можеха да ѝ помогнат, а може би защото не искаха да го направят, приемайки, че ако си изоставен от любимия е като това да си прокълнат. И се питаше неведнъж дали не бяха прави – че е прокълната, но знаеше, че когато някой е изоставен от любовта, той е толкова страдащ и силно наранен.
Кой ли би пожелал да му помогне?
Никой...
Всеки си има своя живот, който живее със собствените радости и грижи. Един тъгуващ в болка не е нещо за което да се трогне света. А и всички, никога не обичали истински, не разбираха какво се случва в нея – нямаха представа за онази разкъсваща я пустота, която ден след ден я нараняваше с мисли, спомени, неоткрити отговори.
И трябваше да изтърпява всяка нова рана съвсем сама.
Ден след ден.

*****
Любовта е като птица, която прелита като вятър през сърцето - понякога си позволява и каца за миг-два, колкото да се усети каква е силата ѝ, понякога го разкъсва на малки парчета и просто отлита някъде надалеч, а понякога се превръща във всичко нужно за да продължи сърцето да тупти.
А щом сърцето бие, навярно ще усеща дълго, много дълго загубата – каза си Хуана и завъртя чашата с вече изстиналото си кафе. Течността се разклати и облиза ръба, оставайки мътни вади по него.
Когато любовта я напусна летеше високо, много високо към лъчите на щастието, но с рязък замах съдбата отсече крилете ѝ – просто така, без предупреждение.
Дали бе наказание или просто вид забавление?
Изплащане на грях от минал живот или наказание за някоя мечта в този?
Хуана безсилна се сгромоляса над дома си, в който вече никой не я очакваше.
Ако бъдеш обезкрилена птица, се принуждаваш да пълзиш – отново завъртя чашата и се загледа в дъжда.
Колко е трудно да пълзи, след като бе летяла.

*****
Коловозите от стичащите се капки по витрината ѝ напомниха, че в живота има безброй пътища, но дали е нужно да поискаш да ги изминеш всички или просто да намериш онзи, от който не искаш да се отклониш?
За нея да избира нов път и нов хоризонт днес бе лишено от смисъл. Къде би отишла, какво би открила – със сигурност нищо, което да оправдае пътя до там.
Дните идват и отминават, но спомените за времето, в което се е чувствала жива и на мястото си, щяха да останат все така силни от онзи изгубен блясък. Така бе избрала, не искаше да ги променя – веднъж, защото бяха незаменими, а също и защото нищо не би могло да ги заличи.
Казваха, че всяка раздяла е прага на ново начало – за нея краят е просто завършека на всичко започнало някога. Знаеше, че ще бъде неразбрана, но се примири дори и с това.
Кафе „Соледад” бе единственото място, където чувстваше някакво съчувствие. Може би и други някога са идвали за да поседят като нея сред тишината на дъжда - и те като нея скитащи се без посока, изгубени насред нищото, което за всички останали си имаше името „някъде”.
И точно в тези часове, когато градът дълбоко спеше, може би е намерила своя пристан, в който да се скрие за малко от бурята.
За много малко...

*Soledad – Самота