автор: geostal

Преди години,когато бях малък, да кажем ученик, бях голям балама.Не че с годините поумнях, но някакси захитрях. Отдавам го на лоши наследствени гени.. За разлика от животните при човека няма естествен подбор. Размножават се и умните, и простите /познайте кои повече/, и красивите, и грозните…Така че и аз съм се появил на този свят: нито съм настоявал, нито пък съм имал някакъв избор.
Първи клас завърших на село с пълно отличие. Имахме млада и хубава учителка, не беше омъжена още и я бях харесал за вуйчо, който беше ерген и за съжаление такъв си остана до края. Нашите ме записаха във втори клас в града и учителката ми много се разстрои, защото бях нейният любимец и най-добър в ученето от момчетата. В града морето не беше до колене и това го разбрах твърде бързо, когато селските ми шестици станаха на тройки и четворки. Понеже растях бързо на бой/не знам защо/, ме сложиха на последния чин с едно момиче и бях толкова стъписан, че не смеех да мръдна, пък като ме попиташе нещо, сякаш си бях глътнал езика. Помня, че веднъж страшно се орезилих в часа по български език, когато сме учили нещо за синонимите, та другарката ни каза да посочим синоними на думата „кълва“. Дотогава не бях вдигал ръка, свивах се и мълчах като пън, пък сега какво ми щукна, реших да се изявя, защото в село при баба и дядо имаше кокошки и петли, та бях чувал как баба ми се оплакваше на дядо, че старият петел не допуска конкуренцията на младия и постоянно го „клъфте“. Вдигнах ръка и казах синонима „клъфте“, като очаквах одобрително кимане от класната, но за мой ужас класът избухна в неистов смях, а аз, целият почервенял, си седнах безмълвен, не смеейки да погледна никого. Диалектната дума, която произнесох, провокира цялата какофония. Учителката посочи един от зубрачите и той каза думата“кълвач“, която с днешна дата вече знам, че е правилният синоним.
С времето посвикнах с класа и той с мене, сприятелихме се с част от съучениците. Оказа се, че съм много добър по футбол, баскетбол, народна топка и всеки ме желаеше в отбора си, защото винаги е добре да си победител или с победителите. Веднъж в класната стая си подхвърляхме футболна топка, после взехме да си я подритваме и на мен така ми падна, че я изритах с кеф и пръснах глобуса на тавана на десетки парчета. Трябваше да кажа на родителите си и да заплатят счупеното. Нямахме пари, защото в ония години само баща ми работеше, страх ме хвана и си мълча, а класната всеки ден: глобусът, та глобусът. Една вечер цъфна вкъщи и нашите разбраха, четоха ми едно конско и с това приключи тази неприятна история. Постепенно се аклиматизирах в градската среда и в класа, станах добър ученик, а понеже имахме нещо като театрален кръжок, участвах първоначално във второстепенни роли, но явно съм проявил талант и класната взе да ми възлага все главни роли, а на родителските срещи казваше, че не съм отличник, но притежавам талант за актьор. Връх в „кариерата“ ми бе, когато трябваше да играя сцена, където Левски е изправен пред турския съд. Дотогава правехме сцените в класната стая пред родители, съученици, учители, а сега щяхме сценария да го представим в централното кино пред пълен салон и балкон. Аз трябваше да изпълнявам ролята на турчин, който разпитва Левски и където Дякона не признава нищо и казва, че е сам. Много репетиции, много повторения, докато всички участници запомнят репликите си. Понеже бях висок и слаб, сложиха ми една възглавница на корема, вързаха я, препасаха я после, сложиха ми фес на главата, нарисуваха ми мустаци, облякоха ме като истински турчин, така че и майка ми нямаше да ме познае. Завесите се дръпнаха и изиграхме сцената блестящо при пълна тишина, нямаше микрофони, а накрая бурни ръкопляскания изразиха удовлетворението на публиката от нашата игра. Представянето ми беше толкова блестящо, че класната за награда ми писа петица за годината, макар че бях за четворка. Талантът трябва винаги да бъде поощряван. После дълго време съучениците ме бяха прекръстили и ми викаха турчина, макар че си имах друг прякор.
В прогимназията взе да ме хваща пубертета, ама не като сега още в пети клас, а някъде към седми, осми. Нали рекох в началото, че съм балама, в ония години не разбирах много неща. Явно съм бил хубавичък, та някои съученички взеха да ми правят намеци, че е време да почваме да се чифтосваме. Дълго време се чудех какво ли означава това, а въпросните съученички нямаха никакво време за чакане, защото имаше и хубави батковци. По-късно се усетих какво означава глаголът, ама доста по-късно. Две близначки ме бяха харесали, аз бях в шести клас, а те в осми. Много настояваха да се срещаме, да се разхождаме и да си говорим. Излязох няколко пъти, бяха приятни момичета, като седнехме на сладкарница, ту едната, ту другата ще отърка крачето си у мен, а аз се дръпвах като опарен и им стана ясно, че имам още жълто около устата. След това бяхме само на здравей-здрасти!
Такъв бастун си останах и в горен курс. Много ме харесваше едно момиче от по-горния клас. Предлагаше ми заедно да четем книгите по литература и да правим анализи, да ми решава домашните по математика, да ходим на кино. Действително ходихме доста пъти на кино, но, когато взе да ме кани у тях, техните били на работа, аз се почудих как така ще остана насаме с нея и какво ще правим. Казвах и, че отивам да ритам топка или за риба с приятели. Тя, рибата, при мен, хваната, дето се вика, пък аз…
След време разбрах, че на жена не се отказва, каквото и да поиска, давай и!
След казармата се осъзнах, в студентските си години малко поумнях. През годините, която госпожица или госпожа си е поискала, не съм и отказвал. Невъзпитано е, грехота е! С една дума еволюирах и взех да ставам човек…
12.08.2016 г.