автор: d-Zen

Пред очите ѝ плуваше червена пелена. И въздухът ѝ пречеше да диша. Кучият син я беше побъркал. Кресна ѝ „Медрин, назад!“ и тя се върна. И Сирил Брант остана там. Откакто го беше видяла - вършеше каквото той ѝ каже. Изобщо не си отвори устата да подкрепи Олида, макар, че мислеше като него - къде ти - ще тръгне да възразява на Дан Марън! Беше тръгнала с него на война, макар, че никога не бе мислила да воюва, а тогава той дори не я искаше!... Мамка му! - дори започваше да вярва, че е родена свободна! - кучият син я беше побъркал!...
...да беше побъркал само нея?
Когато се върнаха без Брант, Териса скочи и заяви:
- Отивам да го търся!
Марън я изгледа и каза:
- Върни се на мястото си.
И Териса се върна. Плачеше. Огромни кристални сълзи се търкаляха по посивелите ѝ бузи, плачеше, но стоеше там, където Марън каже и вършеше каквото иска той. Защо?
Ами Олида? Олида възразяваше, натякваше, хленчеше, но вървеше с него. Вървеше с него от години. Накъде? Да не би и той - Олида - да вярваше, че е роден свободен? Ха.
Или студената, практична и пресметлива Албина беше изчислила за себе си някаква забележителна полза от компанията на Дан Марън?
А Сирил Брант, горкият, се боричкаше с него, искаше неговото място, защото му завиждаше, защото му се възхищаваше, защото искаше да бъде като него! А кучият син го остави там. Остави го да умре. И направи смъртта му абсолютно безсмислена, като унищожи разработката на оръжието. Сега нямаха оръжието - нямаха и Брант. Марън го уби за нищо.
Прокълнат кучи син - уби го за нищо.
Уби ли го?
Ами ако онези го измъкнеха жив?!
Не го видя мъртъв - видя го затрупан.
Ако беше още жив?
- Курс директен назад, по три на четвърта, максимална скорост, ВРЪЩАМЕ СЕ! - изстреля тя на един дъх и докато още другите извръщаха глави да я изгледат, затвърди командата с пилотския си индекс. Бяха ѝ дали място на втори пилот, макар да имаше най-малко летателен стаж от всички на борда, веднага признаха, че след Брант и Марън тя е най-добра. И тъй като Марън пое поста на първи пилот, но продължаваше да бъде капитан и навигатор и остана на собствения си пулт, Медрин зае пулта на Сирил Брант. Но откакто застана там не беше свършила нищо особено - Брант отдавна беше изчислил общите параметри на обратния курс, заедно с разни възможности за отклонения, и ги беше подготвил за въвеждане, а тя трябваше само да ги подаде на Дан Марън. Така, че не вършеше нищо особено, следеше бегло контролните табла, а пред очите ѝ плуваше червена пелена и въздуха ѝ пречеше да диша... Докато не се запита дали в „Сас“ не са заловили Брант жив. Можеше да се закълне в съществуването на галактиката, че прокълнатият кучи син се е досетил за тази възможност много преди нея.
- Курс директен назад, по три на четвърта, максимална скорост, ВРЪЩАМЕ СЕ! - изстреля тя на един дъх и докато още другите извръщаха глави да я погледнат, затвърди командата с пилотския си индекс. Сега само Марън можеше да я отмени.
- Вдигни ръце, Марън! НЕ ПИПАЙ ПУЛТА!- енергета ѝ сочеше главата му.
Ха, той беше оставил своя енергет, своя легендарен „Питон“, долу, на канапето, с очите си го видя как разпаса колана и го метна на седалката, още като влизаха в командната зала. Но тя не беше оставяла никъде своята „Осичка“ и сега Дан Марън беше в ръцете ѝ.
Той го разбра в мига, в който я погледна. Вдигна ръце. Дори ѝ се стори, че леко кимна с глава - добре, ето, нищо не пипам, става каквото ти искаш. Но тя не мислеше, че е отстъпил. Трябваше да го махне от неговия пулт, много бързо трябваше да го махне оттам. Но къде да го прати?!...
- Мед, какво правиш?!- сопна се Олида - сякаш не знаеше!
- Никъде не отиваме без Брант или без трупа му!- изпищя тя - Разбрахте ли?!- Той жертва Брант за нищо! Ще ѝ отвлекат вниманието! Ще я залъгват докато Дан Марън отмени заповедта за връщане. Или някой я издебне и я разоръжи! Поне Териса трябваше да бъде на нейна страна!... ТОЙ ЖЕРТВА БРАНТ ЗА НИЩО!
- Не върши глупости...- започна Албина, тогава пултът на Медрин засвятка от две места - далечният обхват на радара и още нещо в другия ъгъл. Докато се канеше да поиска гласова информация от компютъра, видя Дан Марън да посяга с лява ръка. Може би искаше да види какво има на радара. Защо не поиска гласова информация?! Кучият син посегна.
Медрин разбра, че е дръпнала спусъка.
Дан Марън излетя.
Излетя като голяма черна птица.
Залитна назад. Назад и нагоре. Сякаш отскочи.
Вдигна две ръце над главата си.
И косата му се развя от невидим вятър.
Медрин излезе навън от себе си. Видя се. Видя как пръстите ѝ се разтварят. Как енергета пада на пода. Как забива нокти в бузите си. Чу се как пищи.
Чу гласа на корабния компютър, бръщолевеше нещо някъде в периферията на съзнанието ѝ. Чу гласовете на другите. Крещяха.
После цялото ѝ полезрение изпълни Албина Алан. Албина прескочи собствения си пулт, връхлиташе като отмъстителна фурия, с развята коса и разкривено лице, крещеше, разтърси я за раменете, зашлеви я през лицето, зашлеви я отново и после още веднъж... От носа на Медрин потече кръв. Тогава чу какво крещи Албина:
- ...десетки са! Десетки са! Ти току-що уби всички ни! Гледай! Гледай!- завъртя я като парцалена кукла, извърна я към обзорния екран... Компютърът беше включил пълен обзор. Околното пространство гъмжеше от кораби.
- Видя ли?!- изрева Албина.
- Видях.- отговори Медрин.
- Така. Добре. Отивай на НЕГОВИЯ пулт, вземи този кораб и ни измъкни оттук. Разбра ли?!
- Разбрах.
- Върви. Веднага.- завъртя я отново и я подметна в нужната посока. Към пулта на Дан Марън.
И Медрин отиде.
Видя Дан Марън да лежи на пътеката. Пулта му беше първият вляво и залитайки назад беше паднал на страничната пътека. На крачка и половина. Беше се търколил на хълбок - пътеката беше наклонена.
Медрин отново излезе навън от себе си.

Четири часа по-късно при нея дойде Териса. В околното пространство вече нямаше никой друг. И Дан не беше там - на пътеката (Олида го беше преместил долу, на канапето след като Албина му се разкрещя).
Териса дойде при нея. Подаваше ѝ нещо. Говореше много бавно и много тихо:
- Това са ключовете от „Козлето“. С него можеш стигнеш до Алаган или до Сид. От тук - нататък ние ще се оправяме. Медрин, разбираш ли какво ти говоря?
Медрин кимна. Стоеше си извън себе си и се гледаше отстрани. Но, естествено, разбираше всичко. „Козлето“ беше спасителната лодка.
- Не можеш да стъпиш на Крере - ще те разчастят.
Медрин кимна повторно. Както си стоеше вън от себе си, не я вълнуваше особено ще я разчастят ли на Крере, ще успее ли да стигне с „Козлето“ до Сид и ако Териса ѝ беше казала да излезе през люка, да си върви пеш до Тереос - това и щеше да направи. Кимна повторно, взе ключовете и заслиза по пътеката. Долу се спря и погледна канапето. Олида го беше завил с някакво лъскаво одеяло, но подметките му се виждаха и Медрин, както си стоеше навън от себе си, си спомни как стърчаха ботушите на Сирил Брант между купчината отломки... А край подметките му беше колана с легендарния „Питон“, който беше разпасал още влизайки в командната зала. Медрин посегна, взе го заедно с колана, препаса го на кръста си и тръгна към вратата.
В ушите ѝ отекна потресения глас на Албина:
- О!... Това беше... абсолютно.

НА ТАТРОН

Никога не беше харесвала... бозайници. Харесваше мъже. Дръзки мъже. Опасни мъже. Опасни колкото нея. Такива ѝ допадаха. Такива ѝ бяха секси. Нима си заслужаваше да се занимаваш с нещо по-малко? Нима си заслужаваше да се занимаваш с луксозен костюм, прежълтели бузки и вкопчени една в друга ръчички - почти сме се подмокрили от ужас...
В интерес на истината тази измет, ловците на глави от Татрон, не трябваше да бъдат подценявани, а този път и тя не беше обмислила съвсем добре какви ги върши... По дяволите, рисковете бяха адски много... Но тя вече прехвърляше в ума си 3-4 варианта за измъкване, а бозайникът се свиваше на пода и едва ли допускаше, че може да предприеме нещо.
Ако изобщо някой можеше да го измъкне оттук - това беше тя.
Медрина Улс по прякор Пепелянката.
Позна я в мига, в който я метнаха вътре. Невъзможно беше да сбъркаш това тясно, мургаво, почти триъгълно лице, от което грамадните сиви очи почти излизаха навън и големите, добре оформени, малко безцветни устни. И синьочерната плитка, която се спускаше от темето, усукваше се на широк, хлабав кръг около раменете и продължаваше надолу, до задника. Напоследък непрекъснато изскачаше из всички новинарски бюлетини - и в дупка да живееш, ще я разпознаеш. Няколко големи институции даваха хубави кръгли суми за главата ѝ.
Инак - прословутата Пепелянка беше джобна мадама, просто чаша кокали, но отскочи като пружина, компенсирайки силата, с която я метнаха вътре, пристъпи само половин крачка за да запази равновесие, завъртя глава и безмълвно се озъби в лицето на онзи, който я беше блъснал. И той побърза да се дръпне.
Стоманената врата зловещо издумка зад гърба ѝ, което само я накара да вирне брадичка.
Студените ѝ очи изпитателно огледаха всеки един сантиметър от помещението (Просто силоз за съхранение на кой знае какво, но бетонни стени, стоманена врата и никакви други отвори - напълно достатъчно.)
Тя въздъхна през стиснати устни - само ноздрите ѝ потрепериха. Всичко беше прекалено рисковано... Можеше ли да накара бозайника да ѝ помогне? В замяна можеше да го измъкне оттук и да го остави на някоя по-цивилизована територия... Изглеждаше жилав, вероятно беше пъргав, луксозния костюм май нямаше чак много да му пречи. Можеше ли да се стегне? Общото му физическо състояние не изглеждаше много зле - едва ли беше прекарал тук повече от две денонощия... Дали беше запазил чувството си за време?
- Откога си тук?
Той чак се стресна. Не беше престанал да я зяпа откакто беше влязла, а като му проговори чак се стресна.
- А... ъ-ъ... доста...
- Колко - доста? Седмица? Месец? Година?
- А – не, не... Доста повече от ден...
- Денонощие?
- Може би - две...
Изненадващо добре. Да рискува ли с него?
- Има ли значение?- облещи се той недоумяващо насреща ѝ.
„Много повече, отколкото изобщо можеш да се сетиш.“ - помисли тя, но само каза:
- Може би. Ще видим.- а в гърлото ѝ заседна нещо режещо остро и тя преглътна напразно.
Малкият бозайник я гледаше недоумяващо с тъмнозелени очи.
Зелена приливна вълна се надигна срещу нея, плисна я, заля я и я отнесе. Едно-единствено, неповторимо, зелено лято на Крере... Толкова по-зле! Никога не се занимавай с някой мъж само защото искаш друг! Пък и това, тук, мъж ли го наричаш? Да не говорим, че сега е най-точният момент за сантиментални страдания.
Бозайникът трепна и започна да се надига от пода.
Някой отвън стържеше отваряйки вратата.
Медрин прекрачи и изсъска полугласно:
- Мини зад мен.