автор: IGeorgieva

Беше единадесет и половина сутринта – плажно време, откъдето и да го погледнеш. Гръцкото слънцето напичаше без сянка от неудобство заради задуха, който причиняваше, а горещината, настанила се и под чадърите, правеше сянката им безполезна. Все пак гостите упорито понасяха нетърпимото, докато стане време за обяд и се отправят към ресторанта.
Гергана стоеше на бара до басейна в очакване да изпълнят поръчката ѝ. След секунда бирата и колата се появиха пред нея, придружени от потната усмивка на бармана. Ледените чаши залепнаха приятно за пръстите ѝ и тя пое към племенницата си. Шестнадесетгодишна, отдавна не дете, нито още възрастна, Михаела май се готвеше да търси спасение във водата. Докато пристъпваше внимателно, за да не разлее напитките, Гергана усети нечий поглед, поспря за момент и проследи как две смътно познати очи се отклониха от нея. Дали не се припозна? Буйната вълниста коса липсваше, избръсната до дъно. Отпуснатото коремче също не напомняше за стройната някога фигура. Плътните устни бяха една идея по-тънки, но все пак да, нямаше съмнение, дори след двадесет и нещо години кой беше това. И да го срещне тук. Дали изобщо си я спомня?
– Любовта е едно главоболие. Трябва да се съобразяваш с някого, а след време той те разочарова, страдаш и такива работи, не знам, не знам, лельо, струва ли си… – продължи Михаела разговора, който бяха прекъснали преди малко. Момичето, както повечето на нейната възраст, не споделяше с майка си подобни мисли, но с охота си говореше с нея. Думите ѝ бяха искрени, с нюанс на тъга и следи от разочарование, и поръсени със щипка цинизъм, който младите използваха като застраховка срещу любовното неслучване или дълбоките рани.
– Най-добрата ти приятелка e влюбенa и е щастлива, нали? – каза Гергана, подавайки чашата на племенницата си.
– Единствените, за които знам, че се обичат, останалите са просто двойки, само движат заедно, обикновено за кратко.
– Независимо от неголемия ти и съмнително съдържателен житейски опит, любовта съществува. Един ден ще я срещнеш. Тогава центърът на живота ти ще се премести в някого другиго. Ставате двама, най-важните хора в цялата вселена. Ще изпълвате мислите си, ще сте си достатъчни. Е, това са само думи, трябва да се изживее.
– Хубаво го каза, но сега не се случва точно така или пък не трае дълго, спомни си мама и татко. Отивам да плувам.
Да, Михаела имаше право да се съмнява, разводите и разделите бяха истинска епидемия в наши дни. Толкова малко двойки оставаха заедно. Всеки се запътваше към нова връзка, нарамил част от общото имущество. Мишето живееше с майка си след развода и вече беше дарена с полубрат от новото семейство на баща си. Гергана отпи от бирата и хвърли поглед към посоката, която я интересуваше. Видя го в гръб, изчакваше съпругата си и двамата си синове да съберат багажа. Голямото момчето му беше одрало кожата – истински сърцеразбивач. Тогава, преди цяла вечност, на един рожден ден Наско беше харесал приятелката ѝ Евелина. Как ѝ завидяха момичетата, когато той се появи в едно междучасие на вратата на класната стая. Сякаш волтова дъга премина през въздуха. Всички замръзнаха по местата си от напрежението, вперили погледи в красивия непознат. Ева стана от чина си. Изглеждаше зашеметена, сякаш самият Супермен се е спуснал за нея и полетя към него с широка усмивка.
Приказката им продължи около седмица. Стрелките на часовника им бързаха да ударят полунощ, за да развалят магията. Една вечер след тренировка Гергана се прибираше у дома и видя Ева, седнала върху цветарник на спирката, подпряла ръце върху каменните ръбове. Тялото ѝ потрепваше. Цветя нямаше. Сълзите ѝ напояваха спечената пръст. Сигурно напролет щяха да поникнат момини сълзи. Наско изведнъж загубил интерес, не връщал обажданията. Летящото влюбено момиче искаше да се самоубие. Гери стоя с нея около час, в който отпъждаше хищните сенки на спомените и самосъжалението. Хълцането продължаваше, думите излизаха от устата на приятелката ѝ като от грамофонна плоча, пусната на грешни обороти. Гери беше потисната заради безсилието си да помогне и чувството, което откри у себе си. В началото завиждаше на Ева, е мъничко, а сега се радваше, че не е на нейно място. А колко се възмущаваше от дядо си, който се връщаше от погребението на свои на връстници с неприкритото задоволство, че неговият ред още не е дошъл. Дали тази мъничка подлост се предава по наследство, или се среща у всеки човек? Онази вечер Гери бе успяла да заведе Ева у тях и да заблуди майка ѝ, че според училищната сестра дъщеря ѝ страда от преумора. Вкъщи повтори историята, но този път, изглежда, не бе по-убедителна от малката си сестра. Майка ѝ я изгледа внимателно и само каза: „Ще го преодолее, всеки минава по този път“.
През пролетта в цветарника, който Гери виждаше всеки ден, посадиха виолетки. Меките им кадифени листенца нямаха спомен за сълзите, накланяха се под порива на ветреца, а после се изправяха и обръщаха виолетово-жълтите си лица нагоре, неудържимо привлечени от слънцето.
– Вие с чичо как сте толкова време заедно?
– Късметлийка съм. – каза Гери. – Въпреки, въпреки че… е, нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Да вървим да обядваме. Другите сигурно са свършили картите – подкани Гергана племенницата си.
В ресторанта беше прохладно и шумно – майките наставляваха децата си на висок глас, съпругите мъжете си. Повечето гости бяха българи и за няколко дни децата се бяха опознали и разделили на групи по възраст и интереси. Затова никой не се учуди, когато Мишето съобщи, че отива да обядва с приятелите си.
Привечер Гери и съпругът ѝ излязоха на обичайната си разходка сами. Сестра ѝ предпочете фитнеса на хотела, a може би искаше да ги остави насаме. Синът им беше студент и отдавна летуваше с приятели, но дори да беше тук, със сигурност нямаше да се разхожда с тях. Слънцето бързаше да се скрие и оставяше дълги сенки по пясъка. Така чаканата прохлада обаче беше толкова въображаема, колкото и алкохолните градуси в узото, което щяха да им сервират по-късно. В далечината видяха група тинейджъри, насядали по пясъка. Там беше и Мишето. Чуха младежки смях – буен и клокочещ като планински бързей, такъв, дето заличава всяка представа за времето. Гери мерна в групата сина на Наско и отгоре на всичко седеше до племенницата ѝ. Защо точно той? Дали ако не знаеше историята на бащата, би се притеснявала изобщо? Призраците от миналото, които я навестяваха, си бяха само нейни. Няма две еднакви души и два еднакви пътя. Любовта е различна всеки път според душите, които свързва.
По пътя обратно Гери искаше да поседнат и да погледат морето. Съпругът ѝ предпочете да се върне в хотела – давали някакво спортно състезание. Тя обеща, че няма да се бави.
Пурпурните лъчи на слънцето по небето преливаха в лилаво, а светлите му пръсти галеха чернеещата към хоризонта вода. Шепотът на вълните, стигнали брега, я успокояваше. Цветовете и звуците на мястото я приютяваха, слели се в усещане за вечност. Би стояла цяла нощ.
– Мога ли да седна?
Гери стреснато вдигна поглед и видя Наско, който вече се разполагаше на съседния шезлонг. В ръцете си държеше корабче с платна.
– Мисля, че се познаваме.
– Бегло – каза Гери с неохота.
– Всъщност да, но пък от доста време и сигурно не ме помниш с добро. Е, надявам се не преча. Защо си сама?
Гери повдигна рамене. Какво можеше да отговори, а и защо трябваше да обяснява на този полупознат човек. Погледна въпросително корабчето.
– Лично е. – каза Наско. – Послание. От мен и съпругата ми. Обичаме да сглобяваме малки дървени лодки, най-различни модели, и лятото ги пускаме да плуват. Тази година трябва да го направя сам.
Гери не искаше да слуша повече. „За какво говореше той?“
– Но тя е тук, защо не е с теб, скарахте ли се?
– О, жената с мен ли? Тя ми е братовчедка, разведена е и доведохме децата, на различна възраст са, но се разбират.
– Мислех…
– Миналата есен ѝ откриха рак… сега е на терапия – продължи Наско, –…настоя да дойда без нея и да пусна лодката. Трябвало да продължа напред. Не мога да ѝ помогна с друго. А съм лекар, толкова е безполезно. – Наско погледна към корабчето. – Животът ѝ е като малка лодка в морето, крепи се на милостта на съдбата. В следващия миг може вече да го няма.
– Божичко, съжалявам, много съжалявам да чуя това.
– И аз, исках само да го пусна във водата. Но е по-хубаво да имаш компания.
Наско извади малка свещ с кръгла подложка, от онези , които се слагат в керамични свещници. Запали фитилчето и го похлупи с прозрачно капаче с дупка. Постави свещта в лодката в специално кръгло гнездо. Платната заблестяха от светлината, люковете светнаха, корабът се изпълни с живот. Беше приказно красив в мрака. Носът му сочеше смело напред. Имаше си всичко необходимо, за да прекоси морето, само беше малък и уязвим. Наско стана и отиде към водата, нагази до колене в нея и постави корабчето. То подскочи от първата вълна и се върна при него. Мъжът направи още две крачки и го побутна плавно навътре. Този път успя. Водата го пое и го понесе със себе си. Отдалечаваше се бавно, но сигурно. Подскачаше нагоре, после се скриваше от поглед, а след миг светлинките му се появяваха отново. Постепенно блясъкът им помръкваше и накрая се сля с тъмнината. „Милостта на съдбата е до следващия миг…“ – помисли си Гери.
Наско се обърна и тръгна към хотела. Пътьом и пожела „лека нощ“. Не виждаше ясно лицето му в мрака, но ѝ се стори, че по страните му имаше мокри следи. Тя потрепери и се изправи. Трябваше да намери съпруга си.