автор: Albatros

... тъкмо вече вдигах котви нейде с утринния бриз,
тя дойде – и ми наготви бяло пилешко с ориз,
двете ми последни ризи сгъна в моя стар долап,
ши с три гъбки за репризи скъсания ми чорап,
тя постелите си светли на леглото ми застла,
щом стайчето ми проветри, тихо каза ми: – Ела! –
взрян във нейната камея, в топлото ѝ деколте,

аз я гледех – и немеех! – със възхита на дете,
беше малка – и изящна, статуетка във музей,
каза ми, че Бог я праща за едничкото здравей! –
призори – с луната кръгла, подир утринния бриз,
както бе дошла, си тръгна! – литна в стихналата вис,
най-небесната визита! – май, не ѝ благодарих? –
оттогава тя ми слита всяка нощ – във моя стих.

31 декемврий 2017 г.
гр. Варна, 9, 10 ч.