автор: d-Zen

Дан Марън беше минал през централната охрана, но къде се беше заврял? Нямаше го нито в неговата стая, нито в кухнята, нито в общия салон... Зад ъгъла срещна Сирил Брант и му препречи пътя:
- Къде е Дан?
Тоя сякаш малко се стъписа:
- Ъ-Ъ... ако не си е легнал - не знам къде е.
Аха. Добре. Ама защо заекваш.
Самият Брант имаше доста изморен и очукан вид, макар че явно беше успял да вземе душ и да се преоблече - синина на скулата, одрана буза и разцепена долна устна...
- Трудна работа ли беше?
- Закучи се малко по някое време... справихме се в крайна сметка...
- Лека нощ, Брант.- кимна тя добавяйки мислено „Добре, така ви се пада.“
И Териса, и Албина бяха настоявали, че е най-добре да тръгне целият екипаж (самата тя се беше почувствала едва ли не низвергната, че не я искат), но - чудо на чудесата - този път Дан Марън и Сирил Брант се бяха съюзили около идеята, че отиват те, двамата, и толкоз. (Беше нещо във връзка с някакъв заговор в личната охрана на Нийрън Алър, главният прокурор на Конолиън, който по ред причини - питайте Марън какви - беше една от ключовите фигури в съюза им с Конолиън - изобщо - политика...)
Предполагаше се, че ще отсъстват четири дни (за възможностите на „Сивия козел“ Конолиън беше току зад ъгъла).
Нямаше ги дванадесет. (Бяха успявали да разменят по някое съобщение отвреме-навреме - колкото да разберат, че и двамата са живи...)
Къде се беше заврял Дан Марън и защо?...
Кой дежуреше на обзора в момента? По график трябваше да бъде Лай, но тя току-що беше забелязала Лай да се шляе с чаша в ръка и подчертано безгрижно настроение в малката стаичка зад кухнята, а тази стаичка, напоследък, изпълняваше ролята на барче.
Та кой дежуреше на централния обзор в момента?
Малките загадки се изясниха, в момента, в който отвори вратата на контролната зала. Черният силует върху светлобежовото канапе просто нямаше как да бъде сбъркан. (Имаше разни цветни дрехи в дъното на гардероба си, но кой знае кога, последно, беше обличал нещо цветно). Различни ризи, блузи, якета - различни модели, различни украси, три различни модела ботуши... Беше конте и се кипреше, но - черно. И никой друг на Крере не обличаше черно - запазената марка за водача на глутницата...
Контролните табла на апаратурата пък грееха целите в оранжево-жълто-червено, което означаваше, че ги е настроил на режим „максимална бдителност“, с активирани звукови сигнали, т.е. беше взел всички мерки, дори и да задреме да не пропусне никакви признаци и на най-малката активност, свързана с апаратурата.
Самият той се беше изтегнал по дължината на канапето, хвърлил обувките си на пода, вдигнал крака върху страничната облегалка, а главата му лежеше върху седалището, само беше пъхнал свита ръка под тила си.
При влизането ѝ обърна глава и проследи приближаването ѝ с поглед, но нищо не каза. Очите му ѝ се видяха по-тъмни и по-блестящи от всякога, умората в тях се бореше с... какво?...
- Търсих те.- каза тя.
- Влизай.
Това е то. Абсолютно никога не я беше върнал. И... абсолютно никога не беше отишъл той при нея. Не беше влизал в стаята ѝ тук. Не беше влизал в каютата ѝ на борда.
Сега я гледаше как върви към него и... не помръдваше.
- Да ти липсва възглавница?
- М-м...
Повдигна го за яката на блузата, седна и намести главата му в скута си. Това породи доволна усмивка и... никакъв коментар.
- Брант каза, че било трудно?
- Ами?
Страхотен диалог. Това при условие, че не се бяха видяли 12 дни. А не беше мълчаливец, напротив, беше устатник... когато беше в съответното настроение. Впрочем сега беше доста уморен. И си беше измислил някаква допълнителна работа...
Ровеше с пръсти красивата му коса (красива не толкова като цвят - нещо неопределено пепеляво русо - колкото като структура, плътна, лъскава, гъста и твърда), веждите му следваха някакви свои чупки и извивки, а капризните линии на горната му устна просто нямаха аналог в галактиката...
Той примижаваше като доволен котарак (всеки момент щеше да замърка) докато тя следваше с пръсти извивките на лицето му, а когато докосна устните му - щрак - захапа показалеца и езикът му се завъртя около него с недвусмислена покана.
- Питах се колко си уморен...- засмя се тя.
- Продължавай в същия дух и ще разбереш съвсем точно.- отвърна той на усмивката ѝ, измъкна дистанционното някъде изпод гърба си, заключи вратата и прехвърли осветлението на „Нощен режим“.
Очарована от развоя на събитията, тя провря ръка под яката му, плъзна я по гръдния му кош и... върху еротичния ѝ унес се стовари електрически шок.
Пръстите ѝ напипаха превръзка.
- Ти си ранен!
- Ще оживея.- изсумтя той кисело, недоволен, че му развалят приятните ефекти.
Не беше малка превръзка. Обхващаше рамото, предмишницата и почти половината гръден кош.
Не я беше повикал за това, но май не беше викал и Албина Алан... По всичко изглежда, че със Сирил Брант се бяха спасявали взаимно...
Кожата му беше по-топла от обикновено, очите по бляскави и устните по-червени...
- Дан, какво правиш? Защо, след всичко това, не остана в медицинския сектор или поне в собственото си легло? Вместо това вземаш дежурството на Лай, свиваш се на малкото, паянтово канапе и дори се каниш да правиш любов.
- Благодаря ти, че ми напомни, тъкмо бях забравил какво се каня да правя. -гласеше остроумният отговор, след което я заклещи така, че да не просъществуват никакви съмнения.
- Можеше да кажеш „Ела утре.“...- измърмори тя гузно.
- ПАК ела утре.- издиша той в ухото ѝ.
Около час по-късно разбра защо беше взел дежурството на Лай. Изпиука сигналът за далекосъобщенията - постъпваше някаква информация и изглежда се записваше направо в микроносител. Двамата се надигнаха едновременно.
- Аз ще видя.- каза тя с идеята да му спести едно ставане.
- Стой тук!- изфуча той, улови я за лакътя, метна я обратно на канапето, зарева от болка и залитна. По време на екстремните им занимания нито за миг не беше забравил да пази превързаното си рамо, но сега, в стремежа си да я удържи по-далече от тайнственото съобщение, напълно забрави, че е ранен.
Затова се беше сменил с Лай. За да получи тази информация лично, без да я вижда никой друг. Поне - със сигурност - без да я вижда тя.`
- Това ли мислиш?!- Изпищя тя като ужилена - Че лягам с теб, за да те шпионирам?! И на кой съм шпионка, според теб? На Тереос? Или направо на Империята?!
Той беше стигнал до приемника и извърна глава да я погледне през рамо.
Медрин сякаш го видя за пръв път.
Лицето му беше заприличало на издялано от камък. Устата му беше извита в горчива, отчаяна крива, очите му изглеждаха по-тъмни от всякога и се разширяваха, разширяваха... заплашваха да погълнат цялото окаменяло лице и... плуваха в искрящи езера от сълзи.
Кучият син плачеше. Безмълвно.
Краката ѝ се подгънаха и тя седна.
Кой знае колко време мина.
После Медрин бавно и с наведена глава започна да се облича. Като в мъгла напипа дистанционното и отключи вратата. На прага се обърна да го погледне. Той стоеше с гръб към нея, както го е майка родила, подпрян с две ръце на плота, само с превръзката на него, с наведена глава и... не изглеждаше, че ще помръдне.
Медрин блъсна вратата зад гърба си.
Край. Кучият син плачеше за друга.
Току-що се беше любил с нея, а плачеше за друга.
Плачеше за някоя, която го беше шпионирала в леглото.
Край.

- Тя се опита да го застреля в гръб и той я уби.- (Олида изглеждаше надежден като източник на информация.)
- Защо?
- Тя беше шпионка. Имперска шпионка. Той я разкри.
- Красива ли беше?
- Не се впрягай, хлапе.
- Какво да не правя?
- Не се задълбочавай. Минали работи.
Минали работи, така ли? Току-що се беше любил с нея, а плачеше за шпионката, която опитала да го застреля в гръб.
Никога повече нямаше да отиде при него.
Той пък съвсем никога нямаше да дойде при нея.
Поне да беше казал нещо. Той нищо не казваше.
Да каже? Какво да каже?
Нещо. Каквото и да е.
А Сирил Брант, като разбра, че отношенията им се сриват (всичко живо под небето и под земята на Крере го разбра) Брант се лепна здравата за нея. Само тя си знаеше какво ѝ струва да се брани от Сирил Брант... А Дан Марън извръщаше глава настрани и свиваше устни в тънка, горчива усмивка. От тази усмивка на лицето му се врязваха всичките бръчки - и скритите, и явните...
Четвърта нощ... Шеста нощ... (Нощем излизаше на коридора и заставаше пред неговата врата... После забиваше нокти в дланите си, завърташе се на пета и се връщаше в своята стая...)
Девета нощ... (Денем го гледаше как се движи, как ходи напред-назад, как устните му изговарят думите... Колко близко до него застава Териса, колко близко до него застава Албина...)
- Лоша работа, скъпа.- присмя ѝ се Албина Алан - Марън обича да се прави на пич, но май ще се окаже моногамен.
- Моля? Какъв?
- Ами обича да ляга с хубави жени за да защити мъжката чест и бойна слава, нали разбираш, но дълбоко в себе си, май си иска само неговата принцеса.
- О, принцеса, така ли?
- Тъмносини очи. Онзи легендарен, тъмносин цвят, запазена марка на принцесите от приказките.
- Олида каза, че било отдавна...
- Три години. По мерките на Олида може да са три века, по мерките на Марън може да са три дни.
Три години. Нищо не казва. Моногамен. (Отиваха му бръчките, отиваха му хлътналите бузи и големия, грозен нос страшно много му отиваше... Откачалка. Ти си откачалка. Току-що измъдри, че бил красив защото бил грозен.)