Пътувах веднъж с влака за град П. Беше спокойно, зяпах си през прозореца равнината, щъркели мъдро се разкарваха из ожънатите ниви. Навън бе жега, но в немската мотриса “Сименс”бе хладно и удобно. Изобщо, германско ли е нещо, е гаранция за качество – от бирата, та до техниката. Да можехме и ние да сме като тях…, ама това е друга тема.
“Билетии и картии молим!”- чух гласа на кондуктора. Приближаваше и скоро стигна до мен. Подадох билетчето и погледнах служителя, после пак. “Ха! Антонов, ти ли си, старо куче!”- рекох му зачудено. “Бре, редник Г., ти ли си, я козирувай на стария кокал!” Прегърнахме се, здрависахме се, не се бяхме засичали 15 години от уволнението. Затананикахме си песента: “…и ето иде шифрограмата, и аз падам на колене…”, който е бил в казармата, я знае. Класиката в жанра.
Антон Антонов – Тонтата – така му викаха в казармата. Невероятен образ беше тогава, сигурно и такъв си бе останал и сега, като го гледах отстрани, радвайки му се. След уволнението почнал работа в родното БДЖ и така до сега. Запомнил съм го с негова култова реплика от годините на войниклъка – “Боли ме чепа!”- ударението слагаше на гласната „О” и не казваше чепа, а друга дума, която всеки я знае, но не е редно да я споменавам, защото се смятам за деликатен човек. Та за всяко нещо, с повод и без повод, все тая реплика беше на устата му. Веднъж даже командирът му рекъл нещо и той, без да съобрази, и на него, та след това обяснения давал, карцер го наказаха, ходи обяснявай, че този паразит се е загнездил в устата на Тонтата. Ние пристигнахме няколко новобранци в поделението, но още в началото ни предупредиха останалите войници, че Тонтата много приказва, а дваж повече лъже и си измисля, та да не му се връзваме много, много. Особено обичаше да замаява новобранците, старите му знаеха историите наизуст, затова той още в началото започна да се изявява пред нас. Ще се приближи до някого и тихичко ще го попита: “Новобранец, ти уважаваш ли стария кокал?” “Тъй вярно!”- отговаряхме стегнато. След което започваше да разказва безкрайните си истории, които само той си знаеше как ги измисля, но звучаха автентично и много често логично.
“Чуйте, бомбета, какво преживях преди време – за вас лъжа, но за мен истина”- започна веднъж, както се бяхме насъбрали 4-5 човека. “Видите ли белия ми кичур отзад на главата, оттогава ми е. Бях наряд тази нощ. Тъмнооо, мрак-с нож да го режеш като ланска сланина, в очите ти да бръкнат, няма да разбереш. Фенери, знаете, не се използват, защото врагът е навсякъде и бди, а не трябва да издаваме позициите си. Южна граница е това, не е шега работа. Колко диверсанти съм хванал, само аз си знам, ама за това – друг път. Обикалях по маршрута, рапортувах на дежурния през 40 минути, че произшествия няма, че зорко бдим пределите на републиката да останат ненакърними. Пътеката, по която вървях, я знаете и вие, има една долчинка, наоколо гъсти храсти, там до извора и до двата вековни дъба. Вървях отговорно, стъпвах леко, поспирах се, ослушвах се и някъде преди извора чух, че нещо стъпва тежко – туп-туп. Спрях се и затаих дъх, нещо вървеше и чупеше клони и съчки. Сигурно пак някое диво животно, я чакал, я диво прасе или лисица, имал съм такива срещи по развиделяване, ама това стъпваше много тежко. Изведнъж изскочи на около пет метра пред мен, очите му огромни и светеха в червено. Голям звяр, страшен, раззина огромна паст, изрева, па рече: “Стой, не мърдай, а си мръднал, а съм те изял! Хич не си помисляй и за автомата!”
“Ееее, Тонта, тука вече си го измисляш!”- рекохме в един глас. “А бе, новобранци, вие не сте ли чели навремето приказки за животни, където те проговарят с човешки глас!”
“ Е, чели сме, ама онова бяха приказки!”- репликирахме ние. “Тогава боли ме чепа, слушайте нататък, пък ако щете, вярвайте! – поразсърдено рече Тонтата.
“Та така ми каза за автомата, ама и той на гърба, мръдна ли, ще ми скочи. Косата ми щръкна, краката ми затрепериха, припика ми се чак от зор. Ама си спомних нашия старшина, който казваше, че изход винаги има, само трябва да го намериш. Трябва да се мисли бързо и да се действа още по-бързо. Леко заотстъпвах, ама онова ръмжи и ме осветява с очите си, ако обърна гръб, нямам никакъв шанс. Точно над мен двата дъба бяха преплели клони, това ми беше спасението – да подскоча и да се хвана за единия клон и после онова, което сме го правили толкова пъти на металната висилка – коремно превъртане. Затуй ви казвам, зайци, спортувайте, набирайте се, заяквайте, има и успоредка, и висилка, и халки – не знаете кое може да ви свърши работа в определена ситуация. Отскочих, все едно имах пружини на краката, хванах се, набрах се и се превъртях, ама звярът успя да ме перне с лапата по петата. Затова и накуцвам понякога, имах счупени костици, бях цял месец в болница. Онова долу побесня, взе да блъска и да драска по кората на дъба, да обикаля около него и да се заканва, че набара ли ме, край с мене. Зяпа нагоре и върти глава. “Боли ме чепа”- викам му, пък и скоро щяха да тръгнат да ме търсят, след като разберат, че не съм докладвал на дежурния. Сега ще те унижа, викам на звяра отдолу, изпиках му се право на главата, окъпах го като фонтан, онова издаде бърни напред, взе да души и по някое време… си тръгна. Така открих и втория начин да се спасите от мечка, за първия, надявам се, са чували всички – да не го повтарям вица. По някое време чух гласове, които викаха:”Тонта, Тонтааа!”, а аз от дървото крещях:”Мечка, мечкааа, боли ме чепааа!” Дойдоха, разпънаха едно платнище и скочих в него. В болницата ме оправиха, но оттогава ми е бялото снопче коса и това, дето накуцвам понякога. “По кой крак те прасна, баба Меца, Тонта?”- попитахме ние. “Ми по…десния!”- вика Тонтата. “Ми ти куцаш с левия!”- категорични сме ние. “А бе, новобранци, кво значение има с кой крак куцам, боли ме чепа!”
07.08.2015 г.
/В текста заедно с реалните лица и събития е използвана и творческа измислица – авторът/