автор: mariq-desislava

Той носи моята кожа окаяна
и ухае на мрак денонощен,
бавните му сълзи изтръгвам, знам,
много мой живот е и небе
едновременно.

От болката и щастието по-голям
редува целувките с пеперуден грохот –
така разбира тишината,
затваря северното сияние между пръстите си
и ми се подарява целият,
без остатък.

Сега остава само да се заровя
в топлия сняг на очите си
и най-после да го срещна.