автор: mitkoeapostolov

Пресиян спря на улицата и погледна към къщата. Преди години, тук се събираше цялото село- жените на седянка, мъжете на хоро. Днес, селяните разправяха, че в таванското помещение се гонели белки и плъхове, а пода в стаите бил покрит с миши барабонки. Чардака, от където хубавите хаджи-Гинчови щерки мятаха китки на най-личните момци в селото, се беше срутил. Едната от подпорните греди, които го държаха стоеше прекършена, сякаш сърцето на баба хаджийка, когато разбра за срама на най-голямото си дете.
От дюкяна зееха слепите очи на прозорците- отворени и с потрошени стъкла. Дървената маса, която хаджи Гинчо изваждаше на двора, за да починат чорбаджиите и трикракото столче, на което сядаше даскала да им прочете новините от вестника, се виждаха зад изгнилата врата, обърнати с краката нагоре, като насилени и заклани девици. Който беше разбил железния катанец, за да задигне останалите вещи, бе пожалил мъртвите им тела от допълнително осквернение.
Кошарата, дама и навеса се бяха срутили. Измежду строшените турски керемиди, кирпича и дяланите камъни се мяркаха пъстрите цветове на гущери. Тревата в двора се издигаше до рамо. Примесена с коприва и бурени, тя образуваше жив плет, който преграждаше пътя на Пресиян.
Мъжът не се уплаши, така както на времето и младежът беше събрал смелост. Изпод обувките му заскрибуцаха счупените парчета недотрошени керемиди, а гущерите любопитно го наблюдаваха от съседните купчини. Къщата изскърца, сякаш поздрави стар и дълго чакан приятел. Изпод вратата на срутения дам, стърчеше задницата на пъстрата каручка, с която се ожениха двете по-малки дъщери на хаджи Гинчо. До нея се беше навил дълъг смок и се печеше на слънцето. Пресиян подмина олюпения дувар и застана пред входа на къщата, така както беше застанал преди двадесет години.
Сърцето му се сви. Как се иска най-голямата чорбаджийска щерка, наследница на цялото богаташко имане, ако си последния сиромах в селото- без родители, без имот и без пари- само той си знаеше.
- Да избягаме- бе казала неговата любима.
Но въпреки че беше сиромах, Пресиян не беше страхливец. Дойде да зададе въпроса на хаджи Гинчо ребром.
Отговора беше грозен. Прокле хаджията и дъщеря си и собствената си къща:
- Да пукне- кресна чорбаджи Гинчо- ако тръгне подир тоя голтак и камък върху камък да не остане от бащината ми къща.
Първото проклятие се сбъдна. Сега Пресиян виждаше, че и второто е на път.
Със свито сърце мъжът се изкачи по дървените стълби и излезе на площадката на втория етаж. Спря се до срутения чардак. От към пътя се чу детски глас.
- Тате, тате, чия е тази къща?
- Наша- отвърна Пресиян.
Къщата заскрибуца и заскърца, а основите ѝ затракаха- шшш, шшш, шшштастие.