автор: gfstoilov

1.
Пътя.
Онзи, който ни поема и извървяваме докрай или връща винаги да го извървим отначало.
Пътя.
Онзи, който може да те срещне с някой за цял живот или да се разминете без дори да се забележите.
Пътя.
Онзи, който ни събира или разделя с любимия докато вървим... вървим... вървим...

2.
Ясмин вървеше с дни. Посоката ѝ бе напред, вървеше и се надяваше да забрави онова, което остави – което е оставила – след себе си.
Вървеше и не мислеше за живота си от вчера, нито обмисляше какво ще се случи утре. С всеки залез денят завършваше и се прераждаше с новия изгрев. Нищо повече – това ѝ бе достатъчно за да продължава да върви.
Да върви по Пътя.
Не усещаше смяната на ситните камънаците с прахта на полето; на асфалта изведнжъж заменен с лепкава кал; на пътеката сред тревата, преляла се в студена ивица бетон.
Просто вървеше, а вървеше от много дни и вече бе преодоляла умората от дългото ходене, която бе посрещнала с благодарност, защото успя да заглуши онази умора, която носеше в себе си и сега отново бе надделяла с тежестта си.
На крачка зад нея вървеше Дара, нейната спътница. Двете се срещнаха на вторият ѝ ден и Ясмин се съгласи да вървят заедно. Мълчаха дълго, много крачки, много километри и няколко залези. Нямаха нужда от думи за да се разбират. Вървяха по един и същи път. Спираха и тръгваха заедно, спяха легло до легло или топлеха гърбовете си когато се случваше да нощуват на открито. Хранеха се, когато имаха нужда от храна. Палеха огън, ако нощта обещаваше да е студена. Дъжда ги обливаше и се криеха под едно и също платнище, слънцето изгаряше лицата им, но те му махаха с безразличие.
След това започнаха да си разменят думи, рядко, първо когато залеза ги принуждаваше да спрат – и двете бяха упорити и вървяха до последния час светлина.
Дара вървеше от дълго време, Ясмин едва бе поела, но и двете приемаха, че са добра двойа. Оказа, че Дара е живяла точно двойно на нейните години. Бяха родени на една и съща дата, но в различно време и приеха това като знак, че е трябвало да се срещнат насред нищото, което един случаен пастир нарече „някъде”.
След това понякога вървяха и си говореха, понякога отново по цял ден мълчаха.
Пътя предлага достатъчно време на мислите да намерят освен отговори, но и нови въпроси.

3.
Ясмин изчака спътницата си да се изравни с нея. Усмихнаха се както винаги една на друга. Огледа я за кой ли път и се замисли, че и двете вървяха по Пътя, който наглед безкраен можеше да срещне всеки един с другия. Както и живота, предлагащ неограничен избор от срещи, но само една е онази, която се оказва значима за теб.
Дара беше на почти петдесет години, Ясмин на почти двайсет и пет. Висока, светлокоса и с лице, обветрено и изгоряло от дните на открито. Ясмин бе хванала тъмните си коси с избеляла кърпичка, една глава по-ниска от Дара и също оставила лицето си да бъде докосвано свободно от вятъра, дъжда и слънцето. И двете бяха светлооки, макар че в зависимост от светлината Ясмин имаше малко по-тъмни нюанси на синьото, а очите на Дара изсветляваха – също и бяха видяли повече, това се долавяше всеки път след като се поглеждаха.
След дузина дни вървене заедно, Ясмин усещаше, че може да се доверява на спътницата си много повече от на който и друг човек, с който се бе срещала и приемала за близък. Може би защото в разговорите им бе открила, че Дара е събрала мъдрост и познания за живота, който навярно ѝ е предлагал доста изпитания и бе готова да ги сподели с нея. А може би защото бяха просто две непознати поели по един и същи път.
Не бяха говорили от миналия ден, дори и вечерта. И двете легнаха и заспаха веднага след вечерята. Сутринта станаха, приготвиха се и отново поеха по Пътя.
- Дара, какво е любовта за теб?
Жената я погледна, в погледа ѝ личеше, че е очаквала този въпрос. Пътя извървяват различни хора, но често са имено онези, който бягаха от любовта, или просто им е била отнета. А тя вървеше от много време и бе срещала такива. Като Ясмин.
- Преди всичко болка.
Ясмин кимна, това го знаеше. С болката живееше вече толкова дни. Някой ѝ бе казал, че ще отшуми и ще премине, но навярно той никога не бе обичан истински.
- Сладка болка – каза тя. – Такава, от която искаш и да избягаш, но и да паднеш в обятията ѝ. Мислех, че е само в началото, но сега бих искала отново да ме боли.
Дара заобиколи голямата локва отляво, а Ясмин мина отдясно. Вчера бе преваляло за кратко и на места земята още пазеше спомена от дъжда.
- Любов... – Дара вече не я гледаше, а вървеше. Косите ѝ се спускаха свободни и ветреца току ги прехвърляше по лицето ѝ. - Живота е празен без нея. Мнозина не я откриват цял живот, други я намират, но след това изгубват. Но е дар, който ако получиш трябва да приемеш с цялото си сърце.
Отново погледна към Ясмин.
- Ти си я изгубила?
- Не знам... Навярно... Може би... – отвърна Ясмин, като беше искрена, защото наистина не знаеше. – Мислех, че я има, но с времето се обърках в силата ѝ. Не намирах, че е онова усещане, което да ме кара да горя, а може би просто бях привикнала с огъня. Затова избягах без да дам обяснение и тръгнах по Пътя.
- Тя е не само огъня, но и пламъците, които се раждат от него – каза Дара и отвърна поглед.
Вървяха час в мълчание. Ясмин мислеше за себе си, за лутането из посоките, които я докараха до тук. Дара просто следваше Пътя.
- А ти – рече Ясмин, - горяла ли си?
- Някога...
Повървяха още час, преди да продължи думите си:
- Срещнах я, приех я, бях обичана и обичах силно, но мислех, че мога да поставя други цели, които да са на по-челни места от нея. Избрах тях и избрах да бъда част от стремежите на другите. След време разбрах, че просто съм изпълнявала техните мечти, а не своите. Но има етапи от живота, в които не преценяш правилно кое е истиснки важното и кое е просто... без значение.
- Иска ми се да мога да го преценя.
- Ако някога бях извървяла толкова много, навярно бих могла да го преценя на момента.
Дара отметна кичур коса, ръката ѝ потрепери за миг, но я овладя и заговори:
- Тогава бих оценила, че това да обичаш и да бъдеш обичан е много повече от всички успехи, от които само след няколко години няма да има и спомен. Бих оценила това, че да има с кой да заспиваш и да се събуждаш всяка нощ и всеки ден е много повече от това да го правиш на толкова различни непознати места, но винаги сам. Бих оценила това, че да прекарваш всеки възможен миг от живота си с човека, който обичаш е безценен и не може да се сравни с нито една чужда мисия, за която допринасяш на нечие чуждо щастие.
- Дара спря – за първи път откакто вървяха заедно. Загледа се към долината под тях и далечната ивица на хълмовете, огрявани от слънчевата светлина. Беше пролет и живота се съживяваше навсякъде от докосването ѝ.
- И щях да знам, че любовта, щом я загубиш, може да те направи най-самотния човек на света и това колко трудно ще е да остаряваш съвсем сам в живота. Защото тя не може да бъде заменена от друга, както би могъл човек да смени професията си или жилището си. Защото остане ли сърцето без любов, остава да се скита бездомно.
Ясмин бе спряла до нея. Нямаше правило, което задължава вървящите да не спират. Можеха да останат и тук до следващото тръгване, когато и да е то. Всяка крачка по него може да бъде „някъде”.
- Един ден се върнах само да разбера, че него вече го няма, криел от мен болката си... болестта си, за да не попречи на кариерата ми, за която мислех, че е толкова важна. И тогава, когато вече го нямаше, разбрах че любовта е най-истинското и значимо в живота усещане – огънят и пламъците които карат сърцето да гори. А няма ли ги... нима остава нещо друго?
Двете гледаха хоризонта как налива и грее от светлината, която го разгаряше все повече и повече.

4.
Ясмин вървя през остатъка на деня без да каже дума. Спа, нахрани се и тръгна отново по Пътя. Дара също мълчеше. Хората понякога нямат нужда от думи за да се разбират, а те двете се разбираха добре. Дори и да се намираха насредата на нищото, което всички наричаха някъде.
Тази нощ усети, че всички пътища имат една посока – започват и свършват с любовта.
Ясмин спря, обърна се и бързо пое обратно – нямаше значение, че бе назад, защото тя се завръщаше.
Живота тече единствено напред, а тя осъзна, че домът е там, където е сърцето и вече знаеше къде се намира това.