автор: d-Zen

- Старият град е нататък.- посочи Дан Марън и тя осъзна, че я отпраща.
Бяха се измъкнали. Т.е. - измъкна я той и сега я отпращаше. Така, без нищо.
А тя, нали си беше гений в избора на подходящите моменти, избра точно този момент да забележи миглите му (може би, защото той избра този момент, за да погледне надолу към босите ѝ стъпала), а миглите му бяха дълги, прави, гъсти като четки и със златисти светлинки, проблясващи по русите им краища...
Той се обърна и тръгна през оранжевата пепел, покрай редицата хангари, чиито широки стрехи хвърляха гъсти, виолетови сенки... Тя премигна и... той беше изчезнал.
Отиде си.
С дълбоко вкоренен навик тя свали наметалото за слънце от кръста си, разгърна го, уви се колкото може по-добре и защрапа към Стария град.
Нямаше дългосрочни планове, но с малко повече късмет можеше да успее да вземе полагащата ѝ се за деня вода и с доста по-висок риск да успее да продаде оръжието, което остана в нея (дори да беше изчерпала заряда му) и ако дотогава имаше късмет да не я спре никой - щеше да мисли къде и как да пренощува...
- Измъкна ме.- чу се да шепне - Измъкна ме като нищо...
Трябваше да мисли къде и кой може да купи оръжието без да я издаде, а и пренощуването не беше лесна работа, ако изобщо успееше да стигне дотам...
- Измъкна ме като нищо... И ме остави без нищо... И „довиждане“ не каза... И „Сбогом“ не каза...
Стига, глупачке!
- И аз го оставих без нищо. И „Благодаря“ не казах...

Доста време и колебания ѝ струваше решението да отиде в магазина на Нолън.
Магазинът на Нолън се намираше в центъра на Стария град и беше построен в най-добрите местни традиции. Дебели кирпичени стени, тесни, дълбоки прозорчета, строени да не пропускат лъчите на жестокото слънце, големият камък на прага, предназначен да спира пепелта и пясъка отвън и улеят за вода, до него, предназначен босите клиенти да измият краката си преди да влязат... Боси клиенти все още се намираха, но вече нямаше безумец, който да излива вода по земята, така че бледозелените теракотени плочки на пода, вътре, бяха порядъчно замърляни... В малкото, тъмно помещение никакви стоки не се виждаха (не се съмняваше, че в дълбините на складовете отзад има от пиле мляко), но пред очите ѝ се мъдреше само продавача, зад очукан керамичен тезгях и я гледаше снизходително. Все едно се намираше в къщи, от което съвсем никак не ѝ олекваше...
- Хиляда!...- въздъхна тя и се уви в слънцезащитното наметало (само това липсваше - Нолън да забележи липсващите поли и голите ѝ колене) - Хиляда?...- не се съмняваше, че ще ѝ предложи малко пари, нали затова не задаваше въпроси, но пък само хиляда? (А как мразеше да я гледат снизходително!)...
- Значи се опитваш да измамиш дамата, Нолън?- запита звучен мъжки тенор зад гърба ѝ - Мръсно от твоя страна. Много мръсно.
Тя се завъртя на пета и щеше да падне. От смайване чак сърцето ѝ спря. Някаква въоръжена група току-що влизаше в магазина и... начело влезе Марън. Бяха две жени, друг някакъв мъж и той. Абсолютно всички носеха оръжията си препасани на кръста и очевидно точно така си бяха вървяли по улицата преди малко... Не бяха изминали и четири часа, откакто я остави на кръстопътя и ето го отново цял-целeничък пред нея, изкъпан, сресан, избръснат (чак хлътналите му бузи светеха), преоблечен от главата до петите в ЧЕРНО! - облегнат на касата на вратата, присмехулно свил красивите си устни, скръстил ръце на гърдите си (ръцете му в суперготини, тежки, черни, кожени ръкавици с катарами на китките и метални капси на маншетите! - без съмнение под кожените ръкавици носеше медицински ръкавици или най-малко - превръзки, изгорените му ръце едва ли бяха оздравяли за 3-4 часа, но черните ръкавици дотолкова отиваха както на облеклото му, така и на самия него, че страничен наблюдател едва ли би заподозрял скрита причина...)
Две много млади, много високи и много красиви жени стояха от двете му страни, много близо до него. Тази отляво беше много руса, много дългокоса, много бяла и много красива. Тази отдясно беше много черна, много ситно къдрава, много късокоса и много красива. И двете стояха залепени за гърба му. Крачка встрани стоеше много млад дългуч, с гладки, розови бузи и буйни къдрици на смешна топчеста прическа около главата му. И тримата бяха облечени в елегантни, много тясни светлосиви костюми, чуждоземски, залепнали като изляти върху тях, всеки с различни украси, но тримата в светлосиво, а Марън пред тях - в черно...
НЕ ТОЙ, а младият дългуч, с топчестите къдрици беше казал:
- Значи се опитваш да измамиш дамата, Нолън? Мръсно от твоя страна, много мръсно.
- А - а... ъ...- запелтечи Нолън - Аз нищо не опитвам, Брант, нали разбираш... Но този компресивен енергет сигурно е регистриран като армейско оръжие, дяволски опасна работа, нали разбираш...
- Не, нищо не разбирам.- замига на парцали дългуча срещу него - Не можеш ли да се оправиш? Е, ПОДАРИ МИ ГО тогава. За мене регистрацията му не е проблем, нали разбираш...
Марън се захили беззвучно, красавиците звънко се засмяха и дори тя обра усмивката си в шепа.
Нолън се разсумтя и припряно ѝ наброи 6000, доста повече отколкото тя смееше да се надява.
- Благодаря Ви много, господине!...
- Брант. Сирил Брант на Вашите услуги. А Вие сте?...
Тя несъзнателно погледна към Марън и... гърлото я заболя... или пък... там, изобщо нещо я заболя... Скръстил ръце на гърдите си той я гледаше с леко спуснати клепачи и леко повдигната горна устна, сякаш той... сякаш тя...
- Какво става? Да не забравихте собственото си име?- запита Сирил Брант надсмешливо-благосклонно.
- Не го е забравила. Тя просто не смее да го каже пред Нолън. Или, поне, не смее да повтори пред Нолън името, което каза на мен.- отбеляза Дан Марън изобличително, а престореното безразличие в неговия метален баритон потвърди най-лошите ѝ опасения - „Хелиос“ е едно от имената на слънцето, а слънцето на система Тереос винаги е било източник на проблеми и страдания за местните хора, в древността са гледали на него като на зло божество и са ИЗБЯГВАЛИ ДА ГО НАРИЧАТ ПО ИМЕ. Е, в такъв случай кой местен ще нарече детето си на името на слънце, за да го повтаря всеки ден, по цял ден, до края на живота си, какво ще кажете, госпожице Хелия Бек?
- Точно така!- тя дори не забеляза, че пристъпва към него с вирнат нос и стиснати юмруци - Значи не можеш да кажеш, че съм те измамила, нали? Очевидната лъжа не е измама за никого, щом няма кой да ѝ вярва, нали?! Само ти спестих грубостта да ти кажа направо, че не искам да назовавам името си!
- О?!- повдигна дългите си светли вежди той - Извини ме, че не съм способен да схвана подобна изтънчена и деликатна форма на честност!...
- Марън, това е въпрос на културологични различия, нали виждаш?- отново се намеси в нейна полза Сирил Брант - Тя не счита, че лъже ако се назове с име, което никой няма да приеме за нейно. Тя ти е казала псевдоним, а не лъжа.
- При условие, че аз съм достатъчно информиран да разпозная лъжата и псевдонима. Но ако аз, очевадно, съм чужденец, каква е вероятността да се окажа информиран точно по този въпрос?
- Е, ако те интересуват проценти - питай компютъра на борда.- обади се внезапно черната красавица - Не е искала да ти каже името си и толкоз. Мога ли да знам защо се цупиш като ощипана госпожица?
Дан Марън зяпна.
После отметна глава и се изсмя с цяло гърло.
Накрая каза:
- Излизам да пуша.
Беше ред на нея да зяпа.
Тя се поколеба, кимна най-общо към всички, измърмори нещо и излезе след него.
- Най-новото завоевание на Марън.- засмя се черната красавица.
А русата каза:
- Да свършим малко работа щом тъй или иначе сме тук, а?- и пристъпи към тезгяха - Тук имам едно списъче за Вас, господин Нолън.

- Вземи ме с теб!
Защо ли не беше изненадан? Никак не беше изненадан.
- Пилотираш ли? Или разбираш от навигация? От медицина? А може би - от военно дело?
Сивите ѝ очи го гледаха с отчаяно упорство. (И друг път беше виждал сиви очи. Защо пък точно в тези трябваше да вижда снеговете на Декември?)
- Ще се науча! Ще науча всичко, което кажеш! Ще видиш!...
- Да, за начало май ще те изпратя в собственото си частно училище.
- Ще уча много бързо! Ще ви...
- Залегни!- изрева той, край ухото му изсвири изстрел и се заби в стената зад гърба му.
Метна я по очи върху натрошените плочи на тротоара и просвайки се край нея, притисна главата ѝ с ръка към земята.
Минувачите се разбягаха с писъци.
- Около теб винаги ли действува такова енергийно завихряне?
Това пък сигурно трябваше да значи, че стрелят заради нея, така ли? Ама, че беше нахален!
- Ти си виновен! Ти, с твоите черни дрехи!
Беше си дал труд да научи местните обичаи, свързани с имената на слънцето, а напълно беше игнорирал най-разпространеното предупреждение към всички чужденци, препоръката за бели или светли дрехи, която се мъдреше на всеки ъгъл дори в Покрития град, да не говорим за тук, под оголеното небе... Той беше господин Правя Каквото Си Искам, така издокаран привличаше внимание и в гъста тълпа, а както се бе изправил да пуши пред варосаната в бяло стена, беше все едно самотен прожектор сред облачна нощ... и имаше нахалството да ѝ разправя, че ОКОЛО НЕЯ СЕ ВЪРТЯЛА ЕНЕРГИЯ!
- Стани.- дръпна я той и тя се изправи (лактите и коленете ѝ пареха ожулени, но манерката с полагащата ѝ се за деня вода, прикачена на колана ѝ не беше пострадала).
Двете красавици и Брант вече бяха изскочили от магазина с насочени оръжия, зад тях Нолън хлопна вратата и спусна стоманената рулетка.
Улицата се изпразваше със забележителна бързина.
Колкото и да се оглеждаше, тя не успяваше да види нападател.
- Оттам,- посочи към горния ляв ъгъл Сирил Брант.
- Зарежи. Махаме се.
- Марън, това не е войник и... въобще не е професионалист.- заспори Сирил Брант за нейно изумление - Някой квартален герой те е разпознал и е решил да вземе малко пари за главата ти.
- Предлагаш да го догоня, за да му я дам?
- Ще го оставиш да се измъкне безнаказано?
- Върви го търси щом искаш, но знай, че няма да те чакам.
- Добре.- отстъпи Брант, захили се издевателски и добави:
- Остаряваш.
Марън се обърна да го погледне и... също се захили.
- Не каза ли, че се махаме?- запита черната красавица - Този лабиринт от улички, ъгълчета и пресечки ми действува на нервите.
- Качвайте се.- махна с ръка Марън по посока на един наземен скутер с подвижен покрив и въздушна възглавница.
За части от секундата покривът се оказа изкъртен и всички бяха вътре без дори да отварят вратите. Тя беше на задната седалка, затисната между Сирил Брант и бялата красавица, Марън седна на шофьорското място, а черната отпред, до него. (Ако собственикът на скутера гледаше отнякъде как го ограбват - благоразумно реши, че загубата не е чак толкова непоносима.)
Черната красавица се наричаше Териса Ченлъл, а русата Албина Алан, на галено ги наричаха съответно Ал и Тери.
- Медрина Улс. Наричам се Медрина Улс.- Трябваше да им го каже. Трябваше да им го каже веднага. В противен случай Марън щеше да я свали на следващата пресечка.
Той не реагира. Всъщност никой не реагира. Само русата Албина запита колкото да отбележи факта, че е чула:
- Големият пожар в Коверен?
Тя захапа устни и извърна глава. Нямаше смисъл да им казва. Нямаше смисъл да им казва каквото и да е. Нямаше да я слушат. Никой не я слушаше когато говореше за пожара. Не беше ли малко идиотско, при условие, че всички напираха да я разпитват?
Тези тук пък не изявиха и желание да я разпитват, така че съвсем нямаше какво да каже...
Само Териса Ченлъл я запита:
- Нямаш двадесет години, нали?
- Деветнадесет. Миналата седмица навърших деветнадесет.
Най-сетне Дан Марън се обърна да я изгледа и завъртя грамадните си очи към небето.
- Какво ще правим с поръчката за Нолън?- запита Албина - Връчих му списъка и му платих капаро.
- Довечера ще пратим Олида да я прибере.