автор: d-Zen

НА ТЕРЕОС
Никога не беше харесвал... мишки. Харесваше високи колкото него. Атлетични. Безстрашни колкото него. Опасни колкото него. Партньорки. Предизвикателства. Такива му допадаха. Такива жени му бяха секси. А най-секси му бяха жените от врага. Хазарт в леглото. Два метра крака и добре завързано дупе върху тях. Нима си заслужаваше да се занимаваш с нещо по-малко? Заслужаваше ли си да се занимаваш с купчина парцали, много коса отгоре и чифт облещени очи - 100% безпомощен ужас?
Ужасът между другото му беше повече от ясен. Същият се опитваше да се надигне от дъното на собственото му сърце и една не малка част от собствената му воля беше заета да натиска този ужас надолу - изпуснеше ли го - свършено е с него.
Виж - тя беше изпуснала своя ужас и ужасът я беше обладал. В което нямаше нищо чудно. Намираха се във военния затвор на Тереос. Вярно - в сектор „Предварителен арест“, но това не им помагаше с шансове и време. Военните тук не обичаха да си усложняват живота. Процедурата беше ясна, проста и еднообразна и за цивилните завършваше с газовата маска на носа, а за военните с достоен изстрел в областта на малкия мозък. Той беше чужденец тук и беше добре запознат с тези детайли, а тя, която очевидно беше местна, сигурно ги знаеше по-добре и от него. Разликата между тях се състоеше в това, че той вече обмисляше 3-4 варианта за измъкване, а тя едва ли допускаше,че може да направи нещо по въпроса...
...Ако изобщо още имаше някакъв шанс за измъкване - това беше той. Гледаше го като хипнотизирана как рязко се дръпна да освободи ръцете си, как прекрачи запазвайки равновесие, как се обърна да изгледа със заплашително присвити очи войника, който го беше блъснал... Тежката бронирана врата издумка зад гърба му неумолимо, зловещо-окончателно, но това само го накара да навири по-високо големия си нос... Събираше се в средната категория на средния ръст, но присъствието му веднага изпълни килията от стена до стена - така както си стоеше прав в средата... Имаше някаква наченка на изгърбване високо в рамене, но тя не го навеждаше нито напред, нито надолу... И ръбатото му лице, и черните му дрехи на чужденец (само якето му беше светлосиво) - всичко - абсолютно всичко в него - излъчваше високомерна непоколебимост.
Това беше той - нейният пръв и последен, нейният единствен шанс да живее. Защото точно този, тук, като нищо можеше да се измъкне. Ако пожелаеше - можеше да измъкне и нея. АКО пожелаеше. Защо да пожелае?
...Седеше на пейката свита, стъпила на седалката и обгърнала коленете си с ръце, ембрионална поза, сякаш се опитваше да се скрие в себе си и пак заемаше цялата пейка (не тя беше голяма, а пейката куриозно малка), трябваше да я избута настрани, за да седне...
...Трябваше да му направи място, но не се помръдна дори когато той я избута настрани за да седне, остана залепена за него... Може би той се подразни, а може би - не, скръсти ръце и се съсредоточи в нещо, вероятно в себе си... Отблизо видя бръчките на лицето му, бяха ужасяващо много - и явните дълбоко вкопани, сякаш рязани с нож и скритите, едва забележимо маркирани, сякаш драскани с върха на игла - той изобщо НЕ беше млад!- той беше някъде около 40! - плюс - минус 2-3...
- Ще ни убият.- проговори тя.
- Очевидно.- отвърна той присмехулно. ЗАБАВЛЯВАШЕ ЛИ СЕ?! СИТУАЦИЯТА ли му беше ЗАБАВНА!? Или му беше забавна тя...
...Можеше ли тя да му помогне с нещо? Тя беше хлапе. Имаше ли 20? Купищата сивобели парцали усукани върху нея, с цвят на изсушено дърво, говореха, че е от местните, което означаваше невежа, технически неграмотна и почти обезумяла от страх - натискаше се в него. Търсеше закрила от ужаса. Е... далеч по-силни и опитни жени от нея при сходни ситуации се натискаха в него, търсейки закрила...
- Откъде си?
- От Хавроспонт...
Излъга. Не беше от града-спътник там горе. Не и с тези купища парцали. Не и с тези боси стъпала. Извърна глава към нея, но ефекта се загуби - беше свикнал извръщайки глава да вижда лицето на жената, а не темето ѝ.
- Как се казваш?
- Хелия Бек.
Той ѝ се захили.
Единствено важно беше да не ѝ се сърди. Нямаше значение, че се забавлява за нейна сметка. Нямаше значение, че ѝ се подиграва. Да не би пък той да ѝ каже своето истинско име? При това тя няма как да разбере дали я лъже, нали?
- А ти кой си?
- Марън.
Да... не! Не може да бъде!
- Дан Марън?...- прошепна тя облизвайки пресъхналите си устни.
Дан Марън, капитанът на „Сивия козел“ - пиратът, главорезът, подлудил цялата галактика...
Този тук.
Не я лъжеше. Не, изобщо не я лъжеше.
Изобщо не си го беше представяла такъв.
Че какъв си го беше представяла? По-висок? По-едър? По-грозен? По-страшен?
И това, което виждаше в момента беше... достатъчно убедително.
Може би затова не се страхуваше чак много. Той беше от Земята, може би се надяваше, че Имперската армия ще го изиска жив, от Тереос ще се опитат да го транспортират и по пътя екипажът му ще го спаси. От друга страна Тереос можеше въобще да не рискуват. Можеха да транспортират записа на екзекуцията му и персоналния му ДНК код в епруветка и благодарността на Имперската армия пак нямаше да има край. Марън в никакъв случай не беше глупак и не можеше да не се сеща за подобна възможност...
Топката на бравата се завъртя.
Тя усети как мускулите му се напрягат, но той не промени позата си с нищо, само прошепна под носа си:
- Твърде скоро...
На нея ѝ се пишкаше до прилошаване и тя още по-силно притисна свитите си крака към гърдите си.
През прага влезе някакъв офицер, а четирима войници с насочени палери застанаха от двете страни на вратата.
- Сдушихте ли се вече?- запита офицерът - Най-големият пират на нашето време и малолетната подпалвачка.
- Не съм!- изскимтя тя - Не съм!... Беше случайно!...
Офицерът не я слушаше (всъщност никой никога не я слушаше!), офицерът гледаше Дан Марън.
Пиратът се изправи и пристъпи крачка напред.
- Май няма да я искаш в екипажа си, а, Марън? Какво ще кажеш за пожар на борда? Макар, че ти, самият, си избил доста хора, а?
- Ти пък какво си вършил, секционен? Спечелил си нашивките на комар? Или?
Секционният го сграби за якето и изсъска в лицето му:
- Тук никой няма да търпи легендарното ти нахалство, Марън, ясно ли е?!
Пиратът отстъпи крачка назад изхлузвайки се от ръцете му:
- Както искаш, секционен. Няма да се загубиш по пътя към вратата, нали?
Секционният вдигна юмрук и... спря.
Марън наклони глава сякаш по-скоро да промени ъгъла, под който разглеждаше лицето му, отколкото да се предпази от евентуален удар.
Настъпи продължително мълчание.
Тя почти беше спряла да диша.
Четиримата войници, при вратата, бяха застинали в безмълвно очакване.
Офицерът свали юмрука си, пристъпи разликата от половин крачка и залепи носа си о носа на Марън:
- Къде е „Сивият козел“ н момента?
- Измий си зъбите.
Ударът го отхвърли до стената, той се сурна по пейката и се озова на пода.
Секционният го срита.
- Глупак. Преди аз да си измия зъбите - ти ще събираш твоите от пода. Разполагаме с превъзходно съоръжена стая за разпит.
- Представям си.- изпъшка Марън, завъртя се и седна.
- Добре. Седи си там и си представяй... засега. Скоро ще можеш да съпоставиш фактите с възможностите на твоето въображение.
Този път Марън се въздържа да говори глупости.
Офицерът козирува надсмешливо, завъртя се на пета и излезе.
Войниците го последваха.
Тя се наведе над него, измъквайки нейде от дълбините на парцалите си изненадващо чиста салфетка и посегна да избърше кръвта от лицето му (устните му бяха разцепени, но, поне засега, не му се налагаше да събира зъби).
- Благодаря.- изсумтя той, измъкна салфетката от пръстите ѝ и започна да се бърше сам.
- Трябваше ли да го дразниш без полза?
- В смисъл?
- В смисъл - да си измиел зъбите - това не беше духовито...
- Те бяха мръсни.
Тя се ококори срещу него. Очите ѝ бяха сиви, тъмносиви като натегнали от сняг декемврийски облаци изпод слепените ѝ като остри шипове черни мигли. Изненадата беше толкова силна, че той напразно се опита да преглътне нещо режещо остро, което се заби в гърлото му, при вида на тези „снежни“, „декемврийски“ очи... На никого не беше казал, но обичаше зимата, обичаше Декември, обичаше тежките, тъмносиви облаци, от хоризонт до хоризонт, натегнали езера от сняг... Да, ето го точният момент да си вземе болнични по сантиментални причини.
Дан Марън стана от пода с едно-единствено движение:
- Мислиш ли, че е минал един стандартен час, откакто съм тук?
Тя се обърка:
- Аз... не знам... изобщо не знам...
Никакво чувство за време ли нямаше?!
- От кога си тук?
- Не знам... дълго... много дълго...
- Ден? Седмица? Месец?
Тя чак сега направи опит да мисли:
- Няма месец. Седмица и... ден - два, може би... Не знам.
- Колко пъти те извеждаха?
- Къде да ме изведат? Нали съм тук?
- Не те ли извеждаха за разпит?
- Не са.
Той я гледаше, сякаш изпитваше сериозни съмнения. Мислеше си, че го лъже?
- Не са ме извеждали, не са ме разпитвали, не знам как изглежда стаята за разпит отвътре...
Легендарният пират потрепери от главата до петите. Гледаше я безмълвно. Очите му бяха грамадни и тъмни, но някак прозрачни - имаха цвят на бистро, тъмно кафе...
- Страх ли те е?- запита тя и се изплаши, че ще го ядоса.
- Едва ли тукашната стая за разпит е съоръжена по-добре от онези в имперския затвор.
- Разпитвали са те в имперски затвор?!- ахна тя.
- Два пъти.- потвърди той без да се замисля.
- Но ако...
- Ш-ш-шт! Мини зад мен! - Топката на бравата отново се въртеше и той застана пред нея в бойна стойка.
„Мини зад мен.“ - означаваше, че е успяла, вземаше я, щеше да я измъкне и не ѝ трябваше втора покана да застане зад гърба му.
В следващия момент се убеди с очите си как и защо е оглавил топкласацията за най-издирвана персона в галактиката. Те бяха група, той - един, те бяха въоръжени - той - не, но ги връхлетя като торнадо, като прашна буря, загреба ги от прага и ги изхвърли на коридора. След секунди се търкаляха по пода зашеметени, парализирани, с изпотрошени крайници...
- Бързо!- изсъска той стрелвайки я с яден поглед, докато тя се мъчеше да преглътне смайването си.
- Насам!- дръпна я за яката, в посока обратна на тази, в която току-що се беше обърнала и ѝ демонстрира какво значи „спринт“.
- Стой!- хвана я за парцала на следващия ъгъл и отново я завъртя в друга посока.
- Дръж!- тикна нещо в ръката ѝ, а тя едва не го изпусна от ужас. Беше малко, (събираше се в дланта ѝ), беше тежко, беше лъскаво и със сума ти джаджи по него...
- Хайде!- дръпна я отново и почти я повлече със себе си. Носеше някакъв съвсем друг модел персонално оръжие, държеше го със свита в лакътя ръка, близо до бузата си и с цев насочена към тавана...
- Следи индексите на контролните табла за автоматично превключване...
- КАКВО ДА СЛЕДЯ?!
Той се вгледа удивено в нея, сякаш я виждаше за пръв път, а тя избра точно този момент като най-подходящ да забележи как тъмното кафе в очите му се превръща в искрящо ярък, светъл кехлибар...
- Гледай там!- изфуча той, вбесен от невежеството ѝ - сочеше ѝ табло с поредица лампички, високо горе, почти на тавана - Втората от дясно наляво да свети винаги жълто и ако светне червено - веднага ми кажи! Нали не си далтонист, по дяволите?!
- Разпознавам цветовете, не съм далтонист!- сопна се тя обидено - какво беше виновна, че не знае неговите табла и индекси, той ако попаднеше в условията, в които бе живяла тя, нямаше да оцелее и един ден...
В следващия миг завиха сирени, засвяткаха червени светлини (тя погледна таблото, но неговата лампа още си светеше жълто).
- Аха.- отбеляза той - Насам.
Последвалото беше луд въртоп от светлини, блясъци, трясъци, изстрели и вопли и... тичане, тичане, тичане... по коридори, по стълбища, по подемници, по тераси, етажи и полуетажи... Той нямаше умора, нямаше отчаяние, беше сърцат като дявол... Няколко пъти се криха в някакви ниши, но той не разрешаваше да стоят там за повече от секунди, повличаше я навън, мърморейки нещо за „компресиране“, друг път я навря в някакъв тунел, в който изминаха бегом около 800 метра, но докато излязат от другия край вече ѝ се струваше, че дробовете и са раздути, сърцето ѝ лумка направо в ушите, а нещо така притиска мозъка ѝ, че очите и всеки миг ще изхвръкнат навън. Видя, че неговото лице е синкаво червено, очите му са кървясали, а вените на врата му се издуват до пръсване. Дробовете им си поеха дъх с грозно свирене и... той я погледна и се засмя. Засмя се хазартно, безразсъдно, предизвикателно, самодоволно и заговорнически, и... дявол знае още как...
...Още от самото начало я накара да скъса и захвърли по-голямата част от полите, които се мотаеха в краката ѝ и ѝ пречеха да тича, настояваше да хвърли и наметката си, но тя не можеше и да помисли за това - усука я като въже и я върза за кръста си като колан...
...Най-страшен беше когато стреляше - колкото и отчаяно да бързаха, той винаги отделяше малко повече от миг за всеки изстрел - още един микрон от секундата, в който да овладее дишането си, да стабилизира ръката си и да се прицели - точно това го правеше ужасяващо ефективен стрелец...
...Играта „на криеница“ със смъртта сякаш нямаше край...
...В някакъв момент я натика в нещо като офис или кабинет, застреля всичко живо вътре, изсъска ѝ „Пази вратата!“ и се упъти към някаква апаратура в ъгъла.
Тя застана до вратата, държеше оръжието си както беше видяла да го държи и той, със свита в лакътя ръка и цев към тавана, но усети, че я гледа, обърна се и за пръв път видя на лицето му ужас или нещо подобно. Зяпаше я потресен, после пристъпи до нея и изсъска в ухото ѝ:
- ТОВА, ТУК, СЕ БУТА НАСАМ!- и премести с върха на показалеца си едно миниатюрно лостче - Спусъкът е ТОВА, ТУК! Дърпаш го КЪМ ТЕБ! И внимавай да НЕ НАСОЧВАШ ДУЛОТО КЪМ МЕН!
- Добре...- отвърна тя и облиза устни без полза. Устата ѝ беше кисела и суха и околният свят започваше да ѝ прилича на объркан сън.
Той се върна при апаратурата търсейки нещо, сякаш чак след векове я извика да погледне някакъв екран:
- Това е карта. Сега сме тук. Трябва да минем насам и да излезем от тук. Насам е Покритият град, насам е Старият град, а насам - летището. Ориентира ли се?
- Да.
- Да се махаме тогава, преди да са ни заклещили.
Докато го каза и ги заклещиха.
В крайна сметка той им проби път. Отново я дърпаше нанякъде, а тя хълцаше шумно и сухо, давеше се в някаква истерия без сълзи - беше дръпнала спусъка към себе си, ръката ѝ беше отхвръкнала назад, а главата на войника срещу нея се беше разхвърчала из въздуха - стотици ситни пръски кръв и мозък, просто дъжд от кръв и мозък и тя се давеше в безпаметен ужас...
- Престани!- разтърси я той, но нямаше особена полза. Тогава, с премерена сила и без никакво колебание, той замахна и я плесна през лицето. Това, горе-долу, оправи нещата. Поне спря хълцането. Затова пък се чу да казва:
- Жадна съм...- и с ужас си помисли, че ето сега, той ще я застреля и ще продължи без нея! Как можа?! От каквото и да е друго да се беше оплакала!...
- Мисли за друго.- отвърна той надничайки зад ъгъла. Безполезен съвет, нали точно мислейки за друго му изтърси това, но пък игнорира позорната ѝ слабост с невежото великодушие на чужденец - търсеше нещо по стените и в същото време се стараеше да държи под око коридора и в двете посоки, спря пред едно от многобройните табла и каза:
- Охранявай ме.- което май значеше да стреля срещу всеки, който си подадеше носа от ъгъла отсреща и тя започна да стреля в тази посока почти без прекъсване, с надеждата, че който идва из зад ъгъла ще забележи стрелбата и няма да си подава носа.
- Следи си номератора - ще ти падне батерията.- и зачовърка нещо в таблото.
Тя съобрази, че „ще ти падне батерията“ вероятно означава, че ще ѝ свърши енергията, с която стреля, но нито знаеше какво е „номератор“, нито имаше престава как да го следи, за това просто продължи да стреля, като се молеше той да си свърши работата преди да и „падне батерията“.
И той я свърши. На тавана внезапно зейна отвор, от него се спусна внушителен панел и прегради коридора, сякаш там открай време си е имало масивна стена. Но той не изглеждаше възхитен:
- Идвай! Бързо! Бързо! Времето ни свършва, по дяволите, а сме три нива по-високо!
Че са три нива по-високо сигурно беше видял на картата (макар, че тя беше изпуснала тази дребна подробност), но откъде знаеше с колко време разполагат, как изчисли, че свършва и знаеше ли точно какво ще им се случи след това - за нея си остана абсолютна мистерия.
И пак хукнаха отчаяно.
- Стой! Застани точно тук и никъде не мърдай - каквото и да става!
„Точно тук“ беше един метален сегмент от пода, маркиран с оранжев пунктир (за разлика от множество други сегменти, маркирани с други цветове) и тя стъпи в средата, благодарна, че имат някаква преднина. Не можеше да си представи как ще стреля срещу войниците и в същото време няма да мърда от един квадратен метър място - каквото и да става...
Той отново бърникаше в някакво табло - различно табло - псуваше под нос и никак не изглеждаше доволен. В следващия миг изтърси:
- Дръж се - ще го дам на късо.
Да се държи?! За къде да се държи?! Нямаше за къде да се държи, при условие, че не мърда от маркирания сегмент, но нямаше и никакво време да му го каже. Таблото запращя, първо захвърчаха букети жълто-червени искри, след тях изплющя като удар на камшик ослепителна виолетова дъга и накрая блъвнаха синкаво червени пламъци, гарнирани с лютив бял пушек.
Той се озова със скок на маркирания сегмент до нея, едва не я събори, скърцаше болезнено със зъби, на бузата му аленееше изгаряне под формата на три дълги драскотини, от ъгъла на окото до долната челюст. В следващият миг тя запищя с цялата сила на гърлото си и целия обхват на дробовете си - ПРОПАДАХА! - ПРОПАДАХА! - околните стени бяха изчезнали, пода и тавана бяха изчезнали и пред очите ѝ се мяркаше само неясно размазано пространство, а те стояха на един квадратен метър, който с безумна скорост се гмуркаше сякаш в нищото и тя пищеше с цяло гърло, вкопчена с две ръце в единствената налична опора - неговото яке, а якето му беше хлъзгаво! - гладко и хлъзгаво! - но той стоеше абсолютно неподвижно. Дишаше шумно през носа и ноздрите му пулсираха, стискаше челюсти до изкъртване, сърцето му думкаше точно под вкопчения ѝ юмрук, но стоеше абсолютно неподвижно, после я прегърна през рамо и писъците ѝ стихнаха до накъсано хълцане... Той промърмори през зъби за „нуждата от някакви магнитни подметки или поне да бяхме седнали“... но не можеше и да опитват да сядат при тази скорост, а тя пък си представи, че седнат ли - краката им ще увиснат отвън, няма да успеят да ги подвият под себе си и краката им ще увиснат отвън, напуши я луд смях, но не посмя да се засмее...
Най-сетне стоманеният сегмент издумка върху твърда повърхност и двамата се затъркаляха по някакъв под, все още вкопчени един в друг, блъснаха се в някаква преграда, той изрева от болка, дръпна се от нея, скочи и загледа ръцете си - по дланите и пръстите му лъщяха множество ситни като обрив розово-лилави мехурчета, ръкавите, до лактите и на двете му ръце бяха изчезнали, а по самите му ръце аленееха кървави ивици липсваща кожа... Бърникането „на късо“ в таблото не му се беше разминало само с драскотините на бузата...
- Ставай! - изфуча той през зъби - Спечелихме минути - не можем да си позволим да ги пропилеем!