автор: milyovelchev

(Из „Дядо, разкажи ни”)

– Защо плачеш, миличко?
Дядо Петър протегна ръце към Катето, сложи я на едното си коляно, извади чиста кърпа от джоба на елечето си и избърса сълзите на разплаканата си внучка.
– Изгубих си ръкавичката – изхлипа Катето.
– Къде я изгуби?
– Не знам. Някъде около пързалката, до гората. Търсихме я после с децата, но не я намерихме – на пресекулки изрече Катето и още по-силно се разрида. – Баба ще ми се кара!
– Баба няма да ти се кара – погали я по главата дядо Петър. – Тя те обича и аз съм сигурен, че още довечера ще ти изплете друга, още по-хубава. А ти не тъгувай за изгубената ръкавичка! Всяко зло – за добро. Може пък сега в нея да се гуши някое премръзнало мишле или зайче. Чакай да сложа дърво на печката, за да не изгасне, и ще ти разкажа приказка за едно изгубено момче и неговата ръкавичка.
Дядо Петър разрови жаравата в печката с железната маша, сложи една букова цепеница, взе отново още хълцащото Кате на коляното си и започна да разказва.

Въртолетът със спасителния екип повече от час обикалял над покрития с дълбоки преспи селски път. Снеговалежът отдавна бил спрял, но вятърът продължавал да носи на талази снежни вихрушки и да ги трупа в края на акациевата горичка.
Започнало да се смръчава и спасителите били на път да се откажат да търсят изгубеното момче, когато видели при широката лъка, там където реката прави завой и през лятото селяните сеят царевица и тикви, една червена ръкавичка да се подава над снега и немощно да маха.
– Ето го, намерихме го! – зарадвали се всички.
Въртолетът се снишил, кацнал на близкия хълм, мъжете от спасителния отряд наскачали и с дълги лопати започнали да правят пъртина към затрупаното момче. Бързо стигнали до него, изчистили го от снега, завили го с дебел кожух, налели му от термоса чаша топъл чай, но когато го качили на носилката и тръгнали към въртолета, то неочаквано извикало:
– Чакайте! Не мърдам от тук без Лиза.
– Коя е Лиза? — учудили се спасителите. – Казаха ни, че си тръгнал сам .
– Лиза е моето кученце. Чувах я да лае, преди да дойдете. Жива е. Лизааа! – сложило ръце до устата си и извикало момчето.
Не се наложило да вика повторно — някъде изпод снега се чул лай и скимтене.
Мъжете пак размятали лопати и не след дълго Лиза им ближела с благодарност ръцете и въртяла радостно пухкавата си опашка.
– Лиза, милото ми кученце – прегръщало момчето верния си другар, – спасени сме! Отиваме си вкъщи!
В този момент кученцето скочило от скута му, погледнало го в очите и изджавкало няколко пъти.
Тук се налага да дам едно пояснение. Хората от неговото село, а и тези от околните села, знаели за чудната дарба на това момче. Разбира се, такава дарба притежават всички деца, като малки, но незнайно как и защо, когато пораснат я изгубват и дори забравят, че са я имали. Момчето разбирало езика на животните. И не само на животните – то можело да си говори с растенията, камъните, вятъра...
– Лиза каза, че не мърда от тук без зайчето. Там, където сте я намерили, е другата ми ръкавичка – червена, вълнена, плетена и зайчето е вътре в нея.
Намерили зайчето, изтупали му дългите уши и сивото кожухче от полепналия сняг, но и то се възпротивило:
– В палчето на ръкавичката има едно мишле. Другарчето си в беда не оставям.
Извадили мишлето, но то като се разцвърчало, като се разфучало:
– Не ви ли е срам?! Щяхме да премръзнем, да умрем от студ, ако не беше ръкавичката! А вие какво?! Готови сте да я зарежете в снега. Без нея не тръгвам.
Върнал се пак командирът на спасителите, навел се да вземе ръкавичката, но тя се хванала за едно коренище... Той тегли, тя се държи и не се пуска. Той тегли, тя се не пуска.
– Чакай, ще я скъсаш! – скочило момчето. – Каза, че не иска.
– Как... защо? – стъписали се всички.
Момчето се навело, погалило червената ръкавичка, изправило се и с блеснали очи казало:
– Баба ще ми изплете друга. Иска да остане тук, защото краят на зимата е далече. Ако някой изпадне пак в беда, трябва да е тук – да го приюти, да го стопли, да му бъде закрила.
Въртолетът се издигнал и полетял към селото на момчето. В едно от запотените му стъкла, героите, прилепили нослета, дълго се взирали с натъжени очи към дълбоката преспа, от която малката, червена, плетена ръкавичка им махала за сбогом, но, интересно защо, тя не изпитвала тъга от раздялата, а едно особено, топло, радостно чувство. Била щастлива, че е помогнала на другите.

– Дядо Петре, мислиш ли, че и моята ръкавичка може да приюти някое мишле или зайче?
Катето вече не плачеше. Гледаше дядо си с очички, които грееха от любопитство и радостна възбуда.
– Сигурен съм, Кате – отговори дядо Петър, – че когато се стопи снегът и случайно намерим твоята ръкавичка, ще открием в нея малки, сиво-бели косъмчета. Всяко дете, което не е изгубило способността да разбира езика на животните, ще ти каже, че това не са обикновени косъмчета, а писмо. Писмо, оставено от приютените мишлета и зайчета, в което пише: „Благодарим за топлината!”
Катето стисна с две ръчички дядо си за врата и почти извика:
– Благодаря ти за хубавата приказка, дядо! Наистина, няма по-голямо щастие от това, да доставяш радост на другите!
Дядо Петър успя само да изпъшка:
– Ох, ще ме удушиш!