автор: D_Karov

Странно нещо е усмивката.
Как само,исках да се кача и аз.Толкова много исках да полетя.Исках просто да се помятам на батута.Не знам,може би в това е неистовия порив на Икар,решил ей така може би само за спорта,да литне.Има нещо толкова красиво,адреналиращо в това да не усещаш твърдостта под краката си.Да виждаш как вятъра удря лицето ти.Да си мислиш,но не само да си мислиш,а да усещаш как ти изтръпват крайниците,как вече искаш да слезеш,и пак и пак само за още малко,само още малко да продължаваш да си мазохист до край.
Как само,исках да се кача и аз.
Вече беше прекалено късно за каквото и да е.Беше късно да се опитвам да бъда там, до нея,просто тя не беше до мен.Беше късно да съжалявам за грешките си,по-скоро беше време да си намеря оправдание,резервен път за бягство,не знам.Оправдание за самия мен,което да ме спаси от цялата тая истерия.
Всичко си заминаваше.Връзката ни,ако все още имаше такава вече се разпадаше на съставните си части.Само как бях изнервен,направо не беше истина.
От толкова много алкохол,от безбройните сълзи и промълвени молитви,нямах сили дори да говоря.А плажа си беше същия.Той винаги ще си бъде същия.
Знам,че дори мен да ме няма там пак ще има море.
Проклетият залив ще надживей всичко ще пребъде над изречените с половин уста "сигурна ли си,че не ти се ходи до квартирата!","съжалявам,не исках да се почувстваш така".Ще бъде странния орисник дошъл в полунощ,да ориса в щастие малката сълза родена от първата целувка,ще бъде кръстника на онова новото приятелство изведнъж оказало се толкова магнетично,незнайно защо.
Но пак ще е там,в мрака,и единствено проблясващият звук на острието ще напомня за присъствието му между неговото "Защо?" и изреченото с толкова страх и надежда нейно "Сбогом!".
Просто винаги ще го има,и не защото има място в цялата тая история а защото просто така трябва да бъде.
Не знам какво чувствах тогава,страх,надежда ,отчаяние,сила или просто вече не исках да дишам,не знам
Но знаех,едно,исках да се кача,да се помятам за малко.Да похвърча дори просто ей така,за спорта.Но всичко беше толкова реално.Тя гледаше някъде към стария град.
Наистина го харесваше.Ревнувах я от всичко с онази ревност заради,която знаеш че губиш нещо от себе си,губиш съществото си губиш целостта си.Ревнувах я от вятъра който играеше с косите и,от морето което се стичаше през ръцете и.
Как изведнъж я видях отново така,както я бях видял преди години.
Уморени сме.И на двамата не ни се приказва,и двамата искаме просто да се гледаме,знаехме че е за последен път.Там където започна всичко,там и щеше да свърши.На брега на стария град.
Като за последно.
И до сега не мога да си обясня какво стана в него миг.Съмнявам се,че има област в човешкото познание,която може да даде обяснение какво стана тогава.
Бих дал миг от живота си за да изпитам отново желанието,което изпитах тогава,бих дал целия си живот за да я накарам тя отново да ме докосне.Не знам,не мога да го категоризирам нито да го опиша какво беше това.
Прелюдия към секса,които никога няма да забравя или беше част от онова вълшебство,което хората търсят цял един живот.
Целувка,която отвори вратата през която,толкова пъти се бях опитвал да мина,или несъзнателно желание да бъдеш изнасилен точно от нея,не знам
Всичко свърши така както беше и започнало,много часове след това се опитвахме да върнем момента,но него вече го нямаше.Може би единствено тогава когато,я любех,късно вечерта,за миг я погледнах в очите,може би тогава отново летях нищо че бях сам,дори в полета си.
Така и не се качих нея година на батута.
Не полетях.
Но оная усмивка............хм
Тя ме докосна и в съня си се усмихнах,така както само аз си знам,така че никой да не види никой да не усети радостта ми.Каква буря?Как за миг,тогава чух съня ми да казва:
"-Ти никога не си се усмихвал така,когато те докосвам,никога.Защо?"
А аз летях,на батута.Залива продължаваше да краде милиметър по милиметър от пясъка изтичащ през пръстите ми.Тя пак гледаше стария град
А аз си мислех че летя.А може би летях.Не знам


Върнах се след време,там,в Созопол,на залива ,в стария град.Нищо не беше същото.Но той беше там.Залива.Чудно сякаш за миг отново полетях,сам но летях.
Странно нещо е усмивката.Може би се усмихвах защото летях или летях защото се усмихвах.Не знам
Но в едно сам сигурен,усмихнах се.