автор: milyovelchev

Случи се този четвъртък, в Дома на дейците на културата – Ловеч.
Стоеше пред мен – възрастен мъж, скромно облечен. В едната си ръка стискаше пет лева, в другата – моята книга. Искаше автограф. Каза ми думи, след които аз се изправих, хванах го за ръка и го поведох.

Първо се отбихме до паметника на Тодор Матеев – Ковача, на Тотина поляна. Знаеше за трагичната смърт на този новоселски Балканджи Йово – как са го рязали къс по къс. Съсекли му ръцете, изболи му очите, да каже на кого е ковал саби. А той все повтарял: „Не мога, клетва съм дал.” Отрязали му главата и го направили безсмъртен.
– Децата сега редовно оставят тук свежи цветя.
– Виждам – прошепна, с едната ръка изтри сълзите си, с другата погали барелефа на Ковача.
После отидохме в Девическия манастир „Света Троица”. На двора екскурзоводката и две бабички плевяха и прекопаваха цветята.
– Монахини отдавна няма, но жените от квартала не оставят гробовете на посечените и изгорени в манастира да буренясат.
– Виждам!
Влязохме в черквата и запалихме девет свещи, но не долу в сандъчето – за мъртвите, а горе, в свещника – за живите. Прекръстихме се и излязохме. Чух го, като на себе си, да казва:
– Тези пламъчета са нужни нам, да стоплят заблудените ни души и да ни показват Пътя.
Поведох го през Маринска и Попови ливади нагоре, към Мара Гидик, по Пътя на страданието – Новоселската Виа Долороса. Разказах му как тогава са пъплили ужасени нагоре, заденали цедилки с деца, вързопи с покъщнина, с надеждата, че ще намерят спасение в Голямото село и Калофер.
– Виждам ги – приглушено изстена.
Стигнахме Стената, от където се виждаше цялата Априлска котловина. Тук са ги секли и са ги блъскали в пропастта. Първо ги съблекли, за да им вземат дрехите, после хвърляли жребий, как да си ги поделят. Дълги години костите белеели по канарите непогребани. Накрая земята се разтърсила, Стената се сринала и ги затрупала. Сега му викат Изсипаното. Две мраморни плочи и вази с изкуствени цветя отбелязват тази Голгота. Но от тук рядко минават туристи. Мястото е буренясало, запустяло.
– Виждам. Не е била напразно смъртта им.
Върнахме се по Зелениковското било, през Кръвеник, спряхме на Пъздерите. Тук Вълко Йонков е целунал бащината земя, след десет години заточение, тук са му направили носилка мъжете, от пръти и потни ризи, и са го понесли. Пред тях – поповете с хоругви, след тях – чиляци с вили, коси, търмъци... Блъскали петите, играели тежко балканджийско и пеели: „... върна баща си на село, впрегнаха брези биволе...”

Стоеше пред мен. В едната си ръка стискаше пет лева, в другата държеше първия ми сборник с разкази – „Аз виждам”.
– Съпругата вечер ми ги чете – кимна с глава към жената до себе си и добави: – Аз съм незрящ.