автор: d-Zen

А вечерта, по време на факултативните занимания по математика, вратата се отвори и през прага влезе... онзи, същият офицер, когото Макс за пръв път видя горе, при лабораторията.
Математикът се стъписа и отстъпи назад, към катедрата си.
- Максим Аргелън?

Макс се изправи, питайки се дали ще трябва да направи Липърт на кайма или този все пак го беше видял как наднича зад контейнерите горе. Не можеше да разбере защо, но някак си, сега, не беше чак толкова уплашен...
- Корпусен комендант Лон Кавано, директор на този интернат. - представи се офицерът някак надсмешливо - Защо не дойде в дирекцията днес, по обед, Аргелън?
Макс не отговори.
- Не чу ли наредбата?
- Чух, корпусен.
- Но реши, че можеш да се скриеш? Освен това май реши, че Аблан е някакъв голям герой, че федерацията е нещо лошо и трябва да бъде унищожена, а офицерите лъжат и няма смисъл да ги слушаш? Или бунтовниците правят безобидни грешки и трябва само някой да им каже?
От дъното на стомаха му се надигна буря и Макс захапа устни.
Никакъв Липърт. Ед го беше издал. Защо?
Офицерът - директорът - продължаваше да говори.
Макс не го чуваше. Ушите му бучаха. Очите му се наливаха. Усещаше погледите на класа, вперени в него, залепнали за него, като отвратително, горещо лепило... Стисна клепачи, но сълзите му преляха.
Като насън видя, че директорът излиза.
- Аргелън... - обади се математикът.
Макс отвори уста, но се разхълца с глас, втурна се към вратата, блъсна я, изфуча по коридора, връхлетя в спалнята и се хвърли на леглото. Сви се на топка и обхвана главата си с ръце, сякаш да я защити от падащи камъни...
Предател.
Предател. Предател. Предател.
Отишъл право при директора.
Защо? Той не беше ученик, той беше голям, възрастен, кой щеше да го накаже? Кой щеше да го знае?
Предател. Всички са предатели. С никого няма да говори. С никого. Никого, за нищо, никога няма да пита.
А си мислеше да пита Ед (или бащата на Липърт) как така родителите му са неизвестни, дали не е станала някаква грешка, не могат ли някак си да ги потърсят...
- Ставай, ревльо. - Липърт го дърпаше за яката - Ставай, да ходим на вечеря.
- Махай се. - отблъсна ръката му Макс.
- Защо се разрева? Уплаши се, че директорът те вика, да говорите утре на четири очи?
Макс изцяло беше пропуснал тази новина, а сега тя не му направи особено впечатление:
- Все ми е едно.
- Айде, бе! Така ли?
- Все ми е едно.
Липърт се замисли:
- Знаеш ли, май си прав. Едва ли ще те накаже много, щом те е харесал.
- Ти си откачил. - въздъхна Макс изтощено, обърна се и седна в леглото - Защо да ме е харесал?
- Как - защо? Защо ще те взема за специалното обучение още следващата есен, ако не те е харесал? Следващата есен още няма да имаш дванадесет години, нали?
- Не... Ще имам единадесет.
- Видя ли? Защо ще те взема предварително, ако не те е харесал?
- За да ме накаже.
- Това не е наказание, това е чест!
- Глупак.
- Ти си глупак. Ще те накаже утре, насаме, в дирекцията...
- А защо ще ме наказва насаме? Нали наказанията трябва да ги знаят всички - хем всичките да се поучат от твоето наказание, хем всички да следят дали си го изпълняваш. Защо ще ме наказва насаме?
- Тогава - защо те вика утре?
- За да ме излъже нещо, предполагам...
- Защо да те лъже?
- А защо излъга малките днес?
- Баща ми не лъже!
- Я се махай! Махай се, чуваш ли? Просто... просто... просто се махни...
Липърт го изгледа, обърна се и тръгна към вратата.
Макс се тръшна обратно в леглото. Не било наказание да те вземат за специално обучение, така ли? Ами специалният режим? До следващата есен имаше много време, до тогава директорът като нищо може да реши, че Макс не отговаря на всичките изисквания (бяха страшно много). И какво? Пак щеше да стане офицер. Само, че не от специалните - от редовните войски. Пак щеше да стане лъжец (главорез? изрод?). Седемдесет и пет процента от учениците, завършващи интерната ставаха офицери. Двадесет и пет процента не ставаха. Но за тяхното обучение плащаха родителите им. За обучението на останалите плащаше Федерацията. Макс нямаше шансове. Освен ако.... ако баща му не се появи внезапно, за да го вземе оттук...
Ами ако баща му беше един от тези - бунтовници, разбойници, глупаци... Като бащата на Нина? (Кръв на три посоки. Татко. Татко. Татко.) Ами ако беше униформен? Офицер? И го е дал тук да стане като него?
Какво направиха с Нина? Не я беше видял, откакто убиха баща ѝ. Нито пък беше чул нещо за нея. Какво направиха с Нина?
Маха се.
Този път наистина.
Два пъти беше бягал и го бяха върнали много бързо. Но тогава се беше отнесъл несериозно, беше ходил да търси игри и забавления.
Но сега... Сега щеше да се скрие.
Преди се беше възползувал от удобни случаи.
Сега имаше план.
Дигиталният часовник над вратата показваше 2,30, когато Макс се измъкна от леглото. Огледа се. Общата спалня беше тиха, с изключение на обичайните шумове от спящите ученици. Нощният режим на осветлението ѝ придаваше вид на басейн със студена вода.
Макс отиде на пръсти до гардеробчето си , облече пуловера и панталона направо върху пижамата, изпразни спортните принадлежности от сака, сложи комплект неразпечатано бельо и спортния си екип, реши, че ще мине без кърпи, а якето си остави отгоре - щеше да го облече по-късно. Но прибра двата неизползвани жетона от пропуснатите вечери (нямаше как да влезе в столовата сега, пък и нямаше смисъл, но се надяваше, че ще успее да пробута жетоните на автомата за сандвичи при вратата, ако имаше късмет да не е празен или заключен).
Следваше най-трудната задача. Дежурен по спалня тази вечер беше Толиър, а Толиър беше подреден, спретнат и педантичен кълвач и подлизурко - значи беше заключил, точно както трябва и прибрал чипа с кода, точно както трябва.
Затаил дъх, Макс пристъпи в кабинката на дежурния. Проснат по очи, с разперени ръце и крака, Толиър хъркаше юнашки. Дрехите му бяха прибрани в гардероба, на нощното шкафче се мъдреше тежкарската му чантичка, бутилка с вода и разпечатани салфетки.
Макс се поколеба. Ако вдигнеше шум, докато рови в чантата и гардероба, лонгурът щеше да си помисли, че Макс го краде. Захапа долната си устна и внимателно подръпна чекмеджето. Беше отключено. Беше отключено, а вътре се мъдреше една-единствена вещ - чипът за вратата на спалнята.
Макс стисна устата си в шепа, за да не се разхили с глас. Толиър не го беше направил както трябва. Беше го направил както му е лесно.
Миг по-късно Макс се прокрадваше по коридора по посока на столовата. С автомата при вратата нямаше чак такъв късмет. Автоматът не беше заключен, но глътна двата му жетона за вечеря, а в замяна изплю един - единствен малък сандвич със сирене и изписа на дисплея "празно". Което значеше, че още от самото начало на бягството си Макс ще гладува. Е, ще
гладува. Докато измисли нещо.
А горе, на четвъртия етаж, срещу вратата на лабораторията, контейнерите липсваха - старото оборудване беше прибрано.
Макс облече якето си, нагласи сака си внимателно през рамо, подпря длани на перваза, натисна и подскочи. Платнените му обувки задраскаха по стената, създадоха някаква опора и успяха да го избутат горе. Полази по перваза като паяк, хвана се с две ръце за рамката на дограмата и се изправи. Завъртя черчевето.
Веднага замириса на пръст и влага. Нощта плуваше в мъгла. С изключение на един неясен кръг около портала, всичко друго беше просто черно. Но Макс знаеше пътя. Знаеше тъмната ивица хълмове на хоризонта, а разхвърляните светли и тъмни петна трябваше да бъдат сгради (какво друго можеха да бъдат?) Пътят тръгваше от вратата и отиваше право там. Щом имаше път и сгради, значи имаше и хора. Щеше да успее да стигне там преди разсъмване.
Макс стисна дограмата, протегна крак и стъпи на корниза. Корнизът беше мокър от мъглата. Ще се справи. Бавно. Внимателно. Странично. Сантиметър по сантиметър.
Кабелът щеше да бъде мокър. Щеше да реже ръцете му и да се пързаля. Нищо. Ще издържи. Кабелът е наклонен надолу - ще се спусне бързо.
От прозореца лисна ярка, жълта светлина. Откриха го! и... адски му се допика! Пикльо! Мокри гащи! Внима... вни...
Ужасеният му писък разцепи нощта.
Макс полетя.
Полетът му продължи три секунди.
Циментът го посрещна.
Кръв на три посоки.
Пикльо.