автор: d-Zen

През нощта отново го втресе и докато трепереше от студ, гърлото му изгаряше от жажда. Но за да пие вода трябваше да стане от леглото, да излезе от топлината на поддържащото поле. И щеше да му стане още по-студено... Питаше се дали се разболява и трябва ли да отиде при... Д-р Догнъл?...
И защо направи тази глупост? - да разкаже всичко на Липърт? Липърт непременно щеше да го изплямпа на някого, ако не на съученик, ако не на преподавател - то непременно на баща си. Какво щяха да го направят тогава? Какво направиха с Нина? Колко от преподавателите имаха офицерски униформи? Всички? Той не знаеше за Д-р Догнъл. Нито за преподавателката по закон и ред... Всеки ден, по цял ден, ги гледаше цивилни...
Знаеше, че учи в интернат със засилено военно обучение, неслучайно в училището имаше стрелбище, неслучайно оградата на интерната граничеше с казармата, това не беше никаква тайна. Знаеше, че техният интернат подготвя кадри за армията - предимно младши офицери... Но си мислеше, че униформени са само преподавателите по военно дело... А може би всичките са офицери... главорези?... изроди?... Бяха лъжци. Лъжеха, че тези разбойници искат да избият всички. Бащата на Нина не искаше да убива всички. Макс видя. Защо офицерите лъжеха? Какви бяха тези разбойници? Какво правеха? Какво искаха? Кого да пита? Всеки преподавател можеше да има униформа. Големите лонгури, учениците от горните класове, знаеха много повече работи (на тях дори им беше разрешено да посещават покрития град през свободното си време), но лонгурите само се дуят и вирят носове - кой от тях щеше да говори с Макс? Никой. Дал и Кристин също можеше да знаят нещо, но Макс не разговаряше с Дал и Кристин. Те идваха сутрин и си отиваха вечер. Отиваха си у дома. Те не живееха в интерната. Живееха си вкъщи. Макс не разговаряше с Дал и Кристин.
И му се припишка.
Трябваше да стане от леглото. Трябваше да отиде на още по-студено. Можеше ли да стис... пикльо?... мокри гащи?...
Тракайки със зъби Макс се изхлузи от леглото.
После се изми с топла вода, почувства се по-добре и изведнъж му просветна. Ще пита Ед! Разбира се. Ще пита Ед.
Макс се върна в леглото и затвори очи.
На сутринта имаше силно главоболие и нещо като късмет - до обед не го изпитаха по нищо.
А точно преди обед излезе наредбата.
Всички, които вчера са присъствали на инцидента при втора химична лаборатория, в западното крило, да отидат, през обедната почивка, в директорския кабинет.
Преподавателката по ботаника запита дали има някой от техния клас.
Макс замълча.
Липърт се извърна към него с намерение да каже нещо.
Макс безмълвно присви очи и оголи зъби.
Липърт се сви и се кротна. Но, след часа го задърпа:
- Защо не каза, че си бил там?
- Липърт, - изсъска Макс - Ако кажеш на някой, че съм бил там - ще ти пръсна черепа.
Липърт пребледня и отстъпи крачка назад. Заканите на Макс никога не бяха за подценяване, а тази звучеше особено зле, но... в нея имаше един важен пропуск. Много важен пропуск. Липсваше клетвата.
Липърт побърза да го изпревари:
- Кълна се в адмирал Кастър, че ще кажа на татко и ти няма да посмееш да ме пипнеш! - това беше. Клетвата в адмирал Кастър беше свещена и ненарушима. Комендант на федералния флот, герой от десетки истински (и измислени) битки, загинал в сраженията при Калиферон, адмирал Кастър беше идол с неугасващ ореол, нито едно сериозно начинание не започваше без клетва в негово име, нито едно сериозно обещание не се броеше без клетвата.
Липърт се почувствува победител цяла една секунда. Докато Макс го сграбчи за яката:
- Кълни се в когото щеш. Аз пък ти давам моята си дума. Само моята си дума. Толкоз. Кажи на някой и ще видиш.
Липърт наведе глава и се потътри навън от кабинета. Прекара обедната си почивка в мислене как да си вземе клетвата обратно. Не можеш да нарушиш свещена клетва без да се опозориш завинаги, но се налагаше... Макс беше станал един такъв... такъв...
Преди следобедните часове Макс се появи, влачейки за ръка малката Селина Нолън. Тя хленчеше и гледаше уплашено.
- Кажи му. - побутна я Макс - Кажи му какво ви казаха в директорския кабинет. Не се страхувай, няма да лъжеш, значи няма нищо лошо. Кажи му точно каквото ви казаха.
Селина се окуражи, спря да хленчи и запристъпва от крак на крак:
- Ами... бил много лош. Този Аблан. Убивал. Искал да убива. Трябвало да го спрат веднага. За да ни предпазят. Уплашили го, за да си даде оръжието и го затворили. За да не убива никого. Това е... ъ-ъ... дълг на всички войници и офицери. Да ни пазят от такива, те са много лоши... ъ-ъ... опасни и... ъ-ъ... непоправими. За това и ние, като станем големи, подготвени и обучени, и ние ще правим така. А, засега, само трябва да казваме ако видим и чуем нещо, ама веднага да кажем, дори да не сме много сигурни. Пък те ще проверят и ще преценят, затова са подготвени - ние само трябва да кажем веднага. Ами, това беше... - Селина се завъртя и се изпари.
- Лъжат, разбра ли, че лъжат, разбра ли? Не са го хванали, не са го затворили, те го убиха! Аз видях, сам видях!
- Ти лъжеш, разбра ли! Нищо не си видял, нали си бил припаднал.
- Всичко видях. Затова припаднах...
Кръв на три посоки. Сгърчено тяло. Стъпкано яке. Татко. Татко. Татко.
- Баща ми не лъже! Те са разбойници! Те са лоши!
- Лъже. - отсече Макс и му обърна гръб. Не го интересуваше, че Липърт преживява. Той беше видял.

- Защо, Ед? Защо?
Ед стискаше устни, а по голямата му, избръсната до голо глава, лъщеше пот.
- Аргелън, изобщо не знаеш колко сериозни и... опасни са тези въпроси. Много си малък още да се занимаваш с такива работи...
Та не и "малък", ами "много малък". Макс нямаше да отстъпи. Не му ли кажеше Ед - значи нямаше да му каже никой.
- Защо? Кажи ми! Кво като съм малък?
- Те не са всичките чак толкова лоши тези бунтовници. Ами всичките са глупави, това е. Воюват с Федерацията от глупост. Въобразяват си, че могат да я унищожат и да направят нещо по-добро.
- Не могат ли?
- Момче! Разбира се, че не могат! Всички сили са в ръцете на Федерацията - и армията, и парите, и властта.
- Ами защо ще правят нещо по-добро? Как ще го направят? Нали Федерацията е върховното постижение на човешката цивилизация? Или... офицерите и за това лъжат?
- Не ме ли слушаш момче? - изфуча Ед в лицето му - Не съм казал, че Федерацията не е добро, казах, че бунтовниците си мислят така, защото са глупави!
- Ед, ами тогава те правят някаква ужасна грешка и някой трябва да им каже...
- Да, да им каже, но не слушат никой. Мислиш ли, че ти си първият, който се е сетил да им каже?
- Тогава защо офицерите лъжат?
- Слушай, ще ти кажа сега, и преставаш веднъж завинаги с твоите въпроси, ясно ли е?
- Добре, ясно... Кажи ми и повече никога няма да те питам.
- Офицерите не ви казват истината, защото сте още малки да я разберете. Като пораснеш, ще научиш. Край. Разбра ли?
Макс не беше разбрал много добре и не му се тръгваше - кабинката на Ед му харесваше. Но Ед се беше ядосал, пък и каза "Край." Макс въздъхна и стана.
- Какъв си такъв - пребледнял? - запита Ед внезапно.
- Почти не спах и ме боли главата.
- Ще свикнеш. Тези неща се случват много по-често, отколкото си мислиш. Ето, вземи. - Ед му подаваше едно жълто хапче - Пий го с много вода. И да вечеряш, чу ли?
- Чух. - усмихна се Макс.
Главоболието му мина, преди да забележи и за остатъка от деня беше бодър. Благодарение на хапчето на Ед. Ед, който не беше нито лекар, нито преподавател и въобще не беше длъжен да го погледне. Ед отговори на въпросите му. Е, ядоса се и покрещя, но отговори. Макс изведнъж си пожела да има как да направи нещо хубаво за Ед, ама не детски работи, а нещо важно, на което Ед истински да се зарадва...