Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Sienna
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13703

Онлайн са:
Анонимни: 64
ХуЛитери: 11
Всичко: 75

Онлайн сега:
:: starozagorez
:: Albatros
:: genab
:: FluBalu
:: daro
:: suleimo
:: popova1950
:: strinka7
:: zebaitel
:: tsveti
:: Drugiyat

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2017 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
19 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПикльо (част 2)
раздел: Фантастика
автор: d-Zen

...в някакъв момент отвори очи. Беше тихо... тихо... Таванът се олюляваше. Стените се зъбеха - бели и студени, отвореният прозорец беше същинска бездна, от която вееше мраз. Струпаните контейнери се чернееха и дори въздухът надвисваше застрашително... "Бягай!..." пищеше някой в главата му. Надигна се, погледна се и заскимтя на глас:
- Не... Не... Не... Не - това!... Само това - не!...
Този ден имаха свободен следобед.
- Ще се обадиш ли на баща си? - запита той Липърт.
- Той още не е в отпуска, нали ти казах? - сопна се Липърт кисело.
- Знам, че ми каза. Само да му се обадиш. Нали ти беше дал код за връзка?
- Вече не е там.
Бащата на Липърт е много тайнствен. Защото е униформен. Офицер. И то от тези, специалните части. Току изчезва в някакви командировки, които са военна тайна и никой не може да го намери. Липърт не може да му се обади, когато е свободен и през нощта реве. Никак не е добре да имаш баща, какъвто ту го имаш - ту го нямаш. На всичкото отгоре - униформен... Но все е по-добре, отколкото да нямаш никакъв. Разбира се, Макс има баща. За да се родиш трябва да имаш и баща, и майка. Само, че в личното му досие пише "родители - неизвестни". Виждал го е. Не, че на учениците е разрешено да виждат досиетата си, но Макс го е виждал. Не можеше да разбере... Как така - "неизвестни"? Майките се регистрират в болниците, когато раждат. Всички се регистрират, на местата, където живеят. Всички се регистрират, когато пътуват. И в училище те регистрират. И навсякъде те регистрират. С персонален биокод. А персоналният биокод на всеки включва части от биокодовете на родителите му. Дори и от интерната да са намерили Макс да се търкаля долу, на пътя (или по-вероятно на някоя улица в покрития град) пак щяха бързо да разберат кой е той и кои са родителите му. Не може да си останат неизвестни. Или те са направили някакъв страхотен номер - да заличат биокодовете си навсякъде, където са се регистрирали, за да не може никой да ги открие? Това е престъпление, но ако са го направили някак? Тогава откъде идва името Максим Аргелън? Кой му го е измислил? Адресният регистратор?
- Липърт, дали Федерацията знае кои е баща ми?
- Федерацията знае всичко. Всички казват така. - отвърна Липърт с горещото убеждение на праведник.
- Тогава защо в личният ми картон пише "Родители - неизвестни"?
Оф - не. Не трябваше да споменава пред Липърт, че е виждал досието си. Но Липърт беше блейка, не се усети, а изтърси:
- Сигурно е военна тайна.
- Военна тайна?
- Секретна информация.
- Глупости. Как може... Секретни са разни родове войски, бойни кораби, оръжия, такива. Как може баща ми да е секретен?
- Ти не го ли познаваш?
- Не.
- Ама - никак? Нито майка ти? Никога ли не си ги виждал?
- Не.
- А, стига... Мислих, че са умрели, но ти си ги знаеш... Както майка ми. Умряла е когато съм бил на две, но съм виждал записи и си я познавам и всичко... Ти нищо ли не знаеш за твоите?
- Не, изобщо не знам нищо.
- Ами къде си живял преди да дойдеш да учиш тук?
- Н-н... пак тук.
- Не, не може да е вярно. Никой не постъпва в интерната преди да навърши шест години, нали виждаш?
- Да, но...
- Аз преди това ходих на седмична градина и татко ме вземаше в почивните дни. Тогава той си беше тук, в покрития град. Ами ти?
- Не знам.
- Ама съвсем нищо ли не знаеш? Съвсем нищо ли не помниш?
- Не. Не помня нищо.
- Слушай, на теб са ти изтрили паметта!
- Да ми изтрият паметта? Защо?
- Че как не помниш нищо? Аз как помня?
- Но паметта изтриват на престъпниците!
- Значи си бил престъпник.
Макс понечи да се ядоса, но се разсмя. Ама, че е глупав Липърт. Баща му бил секретен, той пък бил престъпник. Кой може да направи престъпление на пет години? Как ще направиш престъпление на пет години? Глупости.
- Ще питам Ед. - реши той.
Ед не беше преподавател - нито със, нито без униформа. Той беше техник по поддръжката и свободна птица. Дори не работеше единствено и само в интерната. Идваше, проверяваше апаратурата, инсталациите и системите и всичко, там, каквото му трябва, правеше каквото има да прави и отиваше на следващия си обект. Имаше страхотно хубава кабинка и там си говореше с Макс когато имаше време. Дори играеше на "мечове и саби". Виж, на "лъвове и тигри" не го биваше много, но на "мечове и саби " беше доста добър.
Макс изхвърча да го търси, но Ед беше идвал сутринта и вече си беше тръгнал. Като се върна откри, че Липърт е отишъл на стрелбището. Макс не обичаше стрелбището или, по-скоро, мразеше преподавателя по военно дело Вевсин защото точно Вевсин го беше наказал с престой в празната стая, когато го залови при последното му бягство. На игрището вилнееха третокурсниците, от големите лонгури просто нямаше къде да стъпиш. Спортният салон пък, кой знае защо, се оказа заключен. Пощрака малко на "фау" игрите, но те му омръзваха бързо. Отдавна се заричаше да открадне жетон за "кю" игра, какво като нямаше дванадесет години, но чакаше да види кой от големите ще го ядоса. Гадно е да ти откраднат жетон за хубава игра и Макс не искаше да го прави тъй, без нищо.
Как искаше да слезе на вратата... Да, имаше наблюдение там, но какво ако не прекрачва прага? Онази тъмна ивица на хоризонта... Какво имаше там? Какво, какво имаше там? "Виж - каза си - искаш ли да те лишат от плуване завинаги? Или да те затворят пак в празната стая? Или да си навлечеш системно ограничение? Или да ти изтрият паметта? Не, глупости, това за паметта е за истински престъпници, такива може да ги мисли само Липърт, но слезеш ли на вратата, непременно ще те види някой..." Как искаше само да погледне... Дали пък отвисоко няма да се вижда по-добре? Например от прозореца на четвъртия етаж в западното крило? Там едва ли някой щеше да му пречи да гледа. Едва ли някой ще си мисли, че иска да бяга от четвъртия етаж.
Макс се изстреля нагоре. Ето я чупката на запад, от тази страна е само втора химична лаборатория и големият панорамен прозорец. Прозорецът беше високо, но на малко разстояние пред него бяха струпани контейнери с остарялото оборудване от лабораторията - идеално, идеално! Макс се покатери по пирамидата с контейнерите, подскочи и се метна на перваза, заклати се насам - натам - первазът беше тесен - вкопчи се в рамката на дограмата и се закрепи. Гледката беше много добра, но стъклото беше мръсно, ако можеше да го отвори - протегна се нагоре, напипа най-обикновено механично черчеве, завъртя дръжката и лявото крило се изтегли встрани.
Студен, ясен мартенски ден. Миришеше на вятър. Миришеше на пръст и на трева. И нивите. И пътят. И тъмната ивица... хълмове ли са това? Какви са тези хълмове? "Какви да бъдат - хълмове." би казал Липърт. Защо тогава пътя водеше към тях? Имаше ли още нещо там? По-светли и по-тъмни петна? Сгради? Сгради ли са? Какви са? Защо са там?
Макс напрегнато присвиваше очи. Пристъпи внимателно към отвореното крило, вкопчи се с две ръце за дограмата, но колкото и да се взираше нататък не успя да различи нищо от загадъчните петна... И пътят беше пуст. Нямаше движение по него. Е, може би по пътя рядко минава някой, но все пак минава. Иначе защо е правен този път? Проследи го с поглед в обратна посока, до вратата долу, дори се понаведе и очите му мярнаха корниза на стената, под самите му крака. Външният перваз на прозореца представляваше широк, изпъкнал корниз, който продължаваше надясно, през стената, до прозореца на лабораторията. А от прозореца на лабораторията излизаше дебел, масивен кабел, продължаваше надолу и напред, спускаше се до нивото на втория етаж и там завършваше монтиран на метален стълб. Метален стълб, циментиран отвън. Отвън сградата на интерната. Встрани от вратата, вън от обхвата на наблюдение около входа, на пет - шест метра от пътя. Отвън.
Сърцето на Макс блъскаше в гърлото.
На никого!... На никого не казвай!... Слез от тук. Веднага. Но първо затвори прозореца.
Зад гърба му отекнаха неясни гласове.
Макс се вкопчи в дограмата. Едва не се преметна отвън. Погледна през рамо. Не бяха го открили. Гласовете звучаха зад ъгъла. Скочи на пода между стената и контейнерите, зарязвайки прозореца отворен.
Зад ъгъла изскочиха Нина Аблан и баща ѝ. Нина Аблан беше цели четири години по-голяма от Макс, но той я знаеше добре. Тя беше групов отговорник на горния курс по факултативна математика, дългокрака като щъркел, с оранжева като морков коса и една от най-добрите математици в интерната. Баща ѝ идваше при нея често.
Сега двамата тичаха запъхтени и се оглеждаха назад през рамо. Нина носеше в ръка якето си, а на лицето ѝ беше изписан ужас. На лицето на баща ѝ беше изписано нещо много по-трудно за разбиране, а в ръката държеше джобен енергет.
Макс се сви зад контейнерите и занаднича отстрани.
- Върни се! - заповяда Аблан и тласна дъщеря си назад.
- Не!... Татко!... - изпищя тя, пусна якето си на пода и се вкопчи в ръкава му с две ръце.
- Върни се!... Махай се!... Бягай! ... Бягай!... - хриптеше той и се опитваше да я отскубне от себе си.
- Не!... С теб!... - хълцаше Нина, увисвайки на ръкава му.
В това време зазвъня сигналът за края на часа, вратата на лабораторията се отвори и най-малките хлапета от встъпителния курс по естествознание с щастливи крясъци се подгониха наоколо, а иззад ъгъла връхлетяха глутница униформи.
Макс видя преподавателя по военно дело Вевсън, лекаря на интерната Доглън, преподавателката по закон и ред Марина Брант и още някакъв, друг офицер, когото виждаше за пръв път. Всичките бяха въоръжени и всичките стреляха. Стреляха срещу бащата на Нина между гонещите се хлапета.
- Главорези!... Изроди!... Ще избиете децата, изроди! - изрева бащата на Нина, а дулото на енергета му сочеше към пода.
Вевсън сграбчи Нина за врата, повлече я настрани и опря енергета си в главата и:
- Предай се.
Бащата на Нина се олюля. Пусна енергета си на пода и още докато вдигаше ръце - всички стреляха в него.
- Татко!... Татко!... Татко!... - пищеше Нина.
Той потрепери, сгърчи се и някак много бавно се свлече долу. Изпод него потекоха три червени ручейчета. На три посоки.
Стъпканото яке на Нина се заплете в краката на Вевсън и той го изрита настрани.
Пред очите на Макс всичко се размаза, всичко се завихри в алено-черен въртоп.
...в някакъв момент отвори очи. Беше тихо, тихо... Само някъде далеч, отвън, бръмчеше нещо и още повече подчертаваше околната тишина.
Таванът се олюляваше. Стените се зъбеха - бели и студени. Отвореният прозорец зееше - същинска бездна, от която вееше мраз. Черните силуети на контейнерите се извисяваха над главата му.
Лежеше на пода. Трепереше. Устата му беше кисела и суха. Зъбите му тракаха.
"Махай се!... Бягай!... Бягай!..." пищеше някой в главата му. Но той не можеше да... тръгне. Не можеше да... мине оттам. Не можеше да стъпи там.
Замръзваше.
Нещо ледено и мокро лепнеше по корема и краката му.
Погледна се и заскимтя на глас.
Не. Не. Не. Не това. Само това не.
Беше се напикал.
Не, той не се напикаваше, никога, никога. Сандо се напикаваше. Ерин се напикаваше. Не и Макс.
Лепнеше. Миришеше. Замръзваше. Пикльо. Мокри гащи. Ставай, пикльо.
Изправи се, скимтейки и треперейки, вторачен в отсрещния ъгъл.
Там нямаше никой. Там нямаше нищо.
Махнали са го. Отнесли са го. Няма да го оставят там. Не могат да го оставят.
Макс запристъпва странично, с гръб, опрян на стената и очи вторачени в отсрещния ъгъл.
...сгърчено тяло. Ручейчета кръв на три посоки. Стъпкано яке. Татко. Татко. Татко...
Нищо няма там. Никой няма. Няма тяло. Няма яке. Няма кръв. Само... две опушени джазги на стената. Изстрелите. Следи от изстрелите.
Бягай, пикльо.
Със задавен вопъл Макс се стрелна край ъгъла, залитна на завоя и се втурна по стълбището, блъсвайки се в стена от топлина и звуци...
Хвърли дрехите си на пода и ги затъпка с крака под плющящите струи на душа и давещите облаци пара... натъпка ги в голямата пералня, защипа пръстите си с капака и изпита кратко, но остро облекчение - край, няма го пикльо.
Общата спалня беше празна - пак пропусната вечеря. Дали щяха да му задават въпроси? Какво щяха да го питат? Да лъже ли? Какво да лъже? Какво ще го направят? Ще го убият ли, ако научат, че видя?
Сви се на топка в леглото. (Някъде в периферията на съзнанието му се мяркаше неясно усещане за уюта на меко одеяло - лилаво, зелено и шоколадово кафяво и как се завива през глава, но сигурно беше сънувал. Тук, във всички спални, всичките легла бяха с поддържащо поле...)
Сгърчено тяло. Ручейчета кръв на три посоки. Стъпкано яке. Татко. Татко. Татко.
Макс затрепери отново.
- Ей, тук ли си бил? Защо си легнал толкова рано? Защо пак не беше на вечеря? - Липърт се беше върнал.
- Махай се.
- Ставай да играем на "лъвове и тигри". Хайде, няма да теглим - ще ти дам тигрите, ако ги искаш.
- Не искам. Махай се.
- Болен ли си? Да не си бил навън?
- Не... Те го убиха.
- Убиха ли го? Кого убиха? Кои го убиха? Къде го убиха?
- ...на Нина... Бащата на Нина. Нина Аблан, онази дето е групов отговорник по математика на големите.
- Онази, високата, с дългата, рижата коса?
- Да. Тя. Убиха баща ѝ. Сигурно беше дошъл да я вземе. И те... убиха го. Застреляха го. Вевсън. Д-р Догнъл. Онази, юристът, преподавателката по закон и ред. И още един имаше - дето не го бях виждал. Горе, на четвъртия етаж, до лабораторията по химия. Те, всичките, стреляха в него. Той имаше оръжие, но го хвърли. Предаде се. Те го убиха. Нина... пищеше.
- И какво я направиха Нина?
- Не знам.
- Как да не знаеш? Нали беше там и видя?
- Припаднах.
- Бъзльо. Припаднал си, защото са убили един престъпник от най-лошите, гаден разбойник, а ти си припаднал. За нищо не те бива.
Макс не възрази срещу обвинението (беше повече от бъзльо, беше пикльо, мокри гащи), но самият упрек му подейства ободрително.
- Откъде знаеш, че е бил престъпник и разбойник?
- Ми нали затова са го застреляли офицерите. Светът е пълен с такива. Татко казва, че ако не ги избием ние - те ще ни избият, всички нас.
- Всички ли? - ахна Макс.
- Всички. И нас, и възрастните, всички, всички.
Но... бащата на Нина май не искаше да убива всички. Дулото на енергета му сочеше към пода. "... ще избиете децата, изроди!"
- Лъже.
- Кой, татко ли?
- Баща ти.
- Знаеш ли като ти трясна един?
Липърт трябваше да бъде страшно засегнат, щом дръзна да го предизвиква, но точно сега, Макс не можеше да го мисли. Пък и бащата на Липърт носеше униформа, беше офицер. Е, Липърт нямаше да слуша Макс. Щеше да слуша баща си. Но Макс беше видял.
- Млъкни. - каза той и се обърна на другата страна.
- Страхливец! Баща ми не лъже.
- Млъкни.
Липърт млъкна. Всъщност беше доволен, че Макс не прие предизвикателството. Той каза каквото трябва. Защити баща си. Не беше виновен, че Макс внезапно беше станал бъзльо.


Публикувано от anonimapokrifoff на 07.12.2017 @ 15:13:21 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   d-Zen

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Песничка за хората (да се пее пред Бог)
автор: alisa_wonderland
2338 четения | оценка 5

показвания 39180
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Пикльо (част 2)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Пикльо (част 2)
от leslieshay на 08.12.2017 @ 07:57:53
(Профил | Изпрати бележка)
Страхотно плетеш мистерията, искам още :)