автор: pastirka

Така започват филмите, които
събират публиката и са касови.
Това не е сценарий. Щом ме питате,
ще ви разкажа. Не, не беше расово
горкото куче, проснато на пътя.
Пред фаровете бялна се набързо
с прощален поглед във очи размътени
и със душа, от земното отвързана.
Спирачките ни бяха звън камбанен,
а ужасът - молитва към отвъдното.
Ще кажете: Какво пък толкоз странно,
способности ли авторски напъвате?
Почакайте, това не е финала.
Историята с куче продължава.
На сутринта - отново среща бяла!
Поспрете се и чуйте - заслужава си!
Студена спирка. Чакам автобуса.
До мен застава куче като ангел.
Нападната от снощната покруса,
го гледам, сякаш от дърво съм паднала.
А то подава лапа доверчиво,
с езичето си близва ръкавицита.
Във гърлото ми стича се горчива
сълза, дошла от пътя към звездите.
Не мога да се сдържам от вълнение,
с ръката галя призрачното бяло.
Да, кучето е друго, без съмнение,
а случката от двете дати - цяла,
но счупена и после залепена,
подхвърлен от живота дубъл втори
и затова не бях озадачена,
от туй, че щом вратите си затвора
и тръгна автобусът, лай на срички
в пространството след него се проточи:
Не си отивай! Вече те обичам!
И тук ще те до-ча-кам... Многоточие...

5.12.17