автор: mitkoeapostolov

Прибирам се днес вкъщи и какво да видя? Полиция. Аз дето и в центъра ги избягвам, сега двама- пълен и дебел- се курдисали на входната врата и говорят с една от съседките. Вдигам веднага качулката на якето и опитвам да ги заобиколя, за да вляза във входа.
- Извинявайте, може ли за малко?- казва мъжки глас зад гърба ми.
- Кой? Аз ли?- казвам и се обръщам. Тоя дето ми говори е дебелият.
- Да. В блока ли живеете?
- В блока.
- Познавате ли Добромира Иванова от втория етаж?
- Познавам я.
- Кога за последно я видяхте?
- Не знам. Преди месец-два.
- Забелязали ли сте непознати хора да се навъртат около блока?
Ха, тоя изби рибата с тоя въпрос. Непознати хора? Че аз познати хора не срещам в тоя блок, бе алоо. Какви ли не се шляят тук- убийци, проститутки, имигранти, негри. Непознати хора. На глас казвам:
- Не.
- Ако забележите нещо необичайно или научите нещо за Добромира ми се обадете- казва дебелият.
- Добре.
- Това е- казва пълният. – Лека вечер.
- Лека- викам аз и гледам да се шмугна в асансьора възможно най-бързо.
Добромира- ти да видиш. Хич не ме изненадва, че е изчезнала. Аз по-скоро се чудех как досега не са я отвлекли. Каквото и да е станало, заслужила си го е. Защо някой не отвлече мен? Ами много просто. Защото ходя на работа. Получавам мижава заплата, с която едва свързвам двата края. Плащам си данъците- всичките до стотинка. Плащам си за билетче в метрото. Пари за жена и деца нямам. Те не ме и искат вече такъв, прехвърлил четирсетте, мършав, чорлав, с прошарена коса. Да, не съм супер герой, но и никой не ме закача. Какво повече му трябва на човек? Тия дето ходят измити, изтупани и нагласени ги гледам всеки ден в криминалните хроники на вестника или по некролозите из квартала. Не, мерси.
Тя и тая Добромира е… Как се е паднало да мърси това красиво българско име? Като дете, добро беше, не мога да си кривя душата. Поздравяваше и вратата отваряше пред мен. Ама като я завея пуберитета, направо я отнесе. Брей, сега се сещам първия път като я видях да се връща от училище, та се изплаших дали жената котка не се е окотила в нашия квартал. Сложила един черен кожен клин, черни обувки на високи платформи, черно кожено палто, черен грим, че даже и косата си в черно боядисала.
Затова ли им беше демокрацията? Да се наклепат и да пропаднат.
- Добринке, марш у вас да се облечеш като хората и баща ти да ти отреже косата. До пролет ще ти порасте пак- викам ѝ.
Тя ме погледна само и се усмихна. Подмина ме. Спря да ме поздравява и вратата пред мен спря да отваря. Един ден викам на баща ѝ:
- Я си усмири момичката.
- Стой далеч от дъщеря ми- каза ми той и ме хвана за гушата.
От тогава и с него се подминавам.
Дай да си вляза вкъщи и да се заключа, че кой ги знае тия полицаи дали няма да се сетят нещо и да ме викнат обратно. Иначе намразих полицаите още в гимназията. В дванайсети клас взех книжка. Един ден карах старата Лада на татко по главната. Спазвах закона разбира се и се движех с петдесет. По едно време край мен профуча чисто новия Мерцедес на кварталния нарко бос. Спря го патрулката на кръстовището. От прозореца се подадоха двайсет долара и колата отпраши със същата скорост. Ей толкова струват за мен българските полицаи- двайсет долара.
Дали да не хапна нещо? Ще ме разсее. Едно фрикасе? Ще размразя няколко бутчета от хладилника, имам кисело мляко и брашно.
След час сядам уморен на фотьойла, включвам БНР да чуя вечерния осведомителен бюлетин. Престъпления. Как да е друго като всичките са като Добромира. Един ден я гледам облечена в минижуп с мрежест чорапогащник. Ами то проститутките по околовръстното са по-облечени. И вървят с нея едни момичета. И те облечени така, че голи да бяха по-малко щеше да се вижда. Пускат си музика по телефоните и се кълчат. Къде отидоха идеалите от преди? Къде е скромността? Къде е всеотдайността? Къде е жертвата в името на нещо? Отвсякъде само кал- лепкава, сива, студена и гнусна кал.
След прогнозата за времето изключвам радиото и пускам телевизора. Аз телевизор не гледам. Купих го само заради специалните канали, че веднъж навъртях такава сметка за телефон, че три месеца ядох само хляб и туршия. Пък друго си е да можеш да видиш нагледно как стават нещата, а не само някой да ти разказва за тях. Какъв късмет само. Тъкмо сега почва една бяла с двама черни. Това ми е любимият сюжет.
Чакай, чакай, сега като се замисля, ми тя и тая Добромира взе да води един черен в последно време. Вай, вай, вай, да, черен беше. От това по-голямо падение няма- черен. Айде стига бе. Толкова ли няма едно хубаво българско момче, та ще се дава на черен. Ама това е. За пари всичко правят. А иначе гледаш го така, кротко момче, културно се усмихва, ама колкото и да е културно- черен е все пак. Откъде се взе и тая напаст да разяде разпасаната ни държавица, не знам. Ами имигрантите? Аз като се замисля, те и такива май се въртяха покрай Добромира по едно време. Стига, стига, дай да си гледам филма и да не мисля за нея, че ми се убива и възбуда и всичко.
На другия ден дошли пак полицаите и говорят с родителите. Майка ѝ захлупила глава в един шал и цялата се тресе. Бащата захапал устни. Като ги видях заобиколих блока от другата страна.
Качвам се горе и за пръв път ми дойде да пусна телевизора и да не гледам специалните канали. Тръгна някакъв филм и гледам- за пирати. И ей така от никъде ми изплува в съзнанието, че последния път като видях Добромира, върху главата ѝ се беше курдисала една пиратска кърпа. То само този келешлък не беше пробвала май. Писва ми и изключвам телевизора. Ще изляза да се разходя в парка. Поглеждам през прозореца да се уверя, че полицаите са си отишли и че родителите на Добромира не се шляят из двора. Слава богу няма ги.
Излизам навън и вдишвам от свежия въздух. Пуу, най-накрая малко чистота в този кален живот. На връщане от разходката срещам съседката от горния етаж.
- Видя ли полицаите?- пита тя.
- Видях ги.
- Знаеш ли защо са идвали?
- Онази парясница Добромира май била изчезнала.
- За коя Добромира говориш?
- Коя, коя, то в блока има само една Добромира- дето се шляеше с разни негри опасана в пиратска кърпа.
- Ами тази Добромира, за която говориш, се оказва била болна от рак. За да не тревожи родителите си- скрила от тях. След като химиотерапията не дала резултат, подписала таен договор с една болница, като умре да дари органите си на друго болно момиче. Приятелят ѝ африканец пък дарил бъбрек на същото момиче. Казват, че след трансплантацията другото момиче щяло да живее.
- Брей, брей, с какви работи се занимавала нашата Добромира в свободното си време.
- В свободното си време била доброволец в организация за безплатно обучение на имигранти. Преподавала им български език, за да се интегрират по-добре.
- Брей- викам, цъкам с уста и се качвам нагоре.
Влизам вкъщи и пускам телевизора. Пак от специалните филми. Пак разни черни и разни бели. Нещо обаче ме гложди и както гледам телевизора вземам и го мятам през прозореца. Долита трясък от лепкавата кал пред блока. Изригва и гласът на дебелия полицай- „е сега, на тоя фамилията му ще разгоня”. Знам си аз, че мразя полицаите.