автор: Irina_kis

Тебе, пък кой ли те вятър донесе-
леко скован и стабилно отнесен?!
Пак, че те спрях да не паднеш във скута ми!
Ти се изсмя, аз изгубих присъствие...

После пък, стана далече по- весело!
Ти полудя, ала аз се отнесох
и търпеливо да трепне зачаках,
барем една пеперуда в стомаха ми...

Нищо не трепна и станах решителна.
(тез пеперуди на юг ли отлитат, бе!)
Скочих с откат и неволно разсипах
шепа трохички любов по килима...

Ама и ти се държеше противно-
вечно зает със това да ме имаш,
тъй не разбра, че в съвместното пърхане
без кислород ще останем набързо!

След две, три салта във любовния вакуум,
някъде бях си изтърсила Аз-а...
Чак към десетия ден го намерих
свит пред вратата, некомфортно да дреме.

Как пък такава любов ни отресе -
неприлично-безсолна и безмислено трескава!
Като претоплена клюка от вчера,
като полюция в съботна вечер...

Правя ти лек реверанс (мислено!).
Казвам на глас перманентно "Довиждане!"
Тъко навреме, преди да превърнеш
мен, самодивата – в пеперуден развъдник!