автор: Heel

Една неделя тя се обажда доста по-рано от обикновено. Звучи бодро, но не насилено, а искрено бодро. По гласа й мога да усещам много неща, от край време е така. Всъщност и тя ме е изненадвала с прозрения относно мен. Усещайки доброто й настроение, веднага ми се стопля сърцето. В този момент съм сигурен, че тя се усмихва. Разменяме няколко общи приказки, после тя заявява:
– Отивам на лечение в чужбина.
– О!
– О?
– Това значи, че съм изненадан. Разказвай, разказвай, горя от нетърпение да науча подробности.
– В Швейцария. Разгледали са документите ми и са ме одобрили. Става въпрос за присаждане на стволови клетки.
– Чудесно! Много се радвам. Крила си от мен, хитрушо!
– Исках да ти кажа, когато всичко е сигурно. Можеха да не ме одобрят.
– Ясно. А средства?
– Мъжът ми продаде едни наследствени имоти, така че събрахме нужните 100 хиляди евро.
– Супер!
– Леко се учудвам, че направи това за мен, но той си е такъв – може да ме удари за нищо, а в следващия момент да се разтапя от нежност. Такъв си е, малко лудичък. Не е лош човек, да знаеш.
– Добре, повече няма да му налитам на бой – казвам с шеговит тон.
– Става ми криво, като се сетя за онова недоразумение.
– Глупостта ходи по хората, а аз съм човек. Зарежи ги тези стари работи, разказвай!
– Ами това е общо взето. Заминаваме двете с Валя. Ще ми правят още изследвания, после операция. Не знам колко време ще съм в чужбина.
– Сигурен съм, че ще се оправиш.
– Откъде си сигурен?
– Просто го чувствам. Мога ли и аз да направя нещо за теб?
– Не, няма какво. Само стискай палци.
– Естествено, вече даже ме наболяват от стискане.
Тя се умълчава. Аз също не зная какво да кажа. Още съм объркан от обнадеждаващата вест.
– Трябва да ти кажа и нещо друго – промърморва тя.
– Давай.
– Няма да можем да се чуваме… засега.
– Защо? – Усещам как тялото ми изведнъж се напряга.
– Мъжът ми е разбрал, че разговаряме всеки ден. Вероятно е ровил в телефона ми. Гадна работа. Идеше ми да му вдигна луд скандал. Но с оглед на обстоятелствата … Трябва да му влезеш в положението, ревнува. А и ти е ядосан, задето му разби носа. Обещах му да не ти се обаждам и да блокирам номера ти. Разбери, дължа му поне това, все пак ми е съпруг. Знам, че ти е адски неприятно, но няма друг изход… Сърдиш ли ми се?
– Няма да знам как си!
– Всичко ще е наред, нали ти сам каза това.
– Искаш да не ти досаждам повече? – усещам как очите ми смъдят от сълзи.
– Я стига! Като се прибера в България, ще измислим нещо.
– Много сложни станаха нашите отношения – казвам със задавен глас.
– Съжалявам.
– Нищо, важното е да проходиш, да си отново щастлива. Другото са…
– Обичам те! – прошепва тя и затваря, а аз зарейвам поглед в далечината. После хубавата гледка на цъфналите кестени навън се замъглява от сълзите.