автор: melange

Хоризонтът отрязва лъчите
на последното есенно слънце.
Дъжд изплаква тъгата си, скрита
в сиви облаци - пукнати грънци.

Идва зима и фино изплита
тънки нишки безрадостна скрежност.
Старостта е дантела в косите -
нежелана, но тъй незибежна.

А душата се лута тревожна
и в страха си не иска да знае,
как вървим по пътеките божи
все по-близо, по-близо към края.

Влязъл в битка със тленното бреме
той, духът ни, се бори епично.
Иска още от земното време…
Вън и вътре стареем различно.

Ако някой успее смирено,
с възрастта си да спре да враждува,
тя по - бавно от него ще взема
и каквото му дава - ще струва.

На живота щом стигне междата,
ако друго не може да стори,
до последно с надежда в душата,
ще очаква Отвъд да е пролет.

След това...след това все едно е.