Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DYDOGROZ
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14128

Онлайн са:
Анонимни: 243
ХуЛитери: 0
Всичко: 243

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОбратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) VII
раздел: Есета, пътеписи
автор: regulus

10. Високо и далече

Събудихме се ободрени и си спретнахме една щедра закуска. Слънце печеше и небето беше ясно. Натоварих Караманчо и една шофьорка ни подкара. Първо тръгнахме на запад по южния бряг на най-южния израстък на Западните фиорди, по объл и леко къдрещ се бряг, току под високи и ръбати възвишения. Доста ферми имаше в този район. Да се чудиш с какво се занимават, след като наоколо само ливади се виждаха и множество навити на руло бали сено. А пък животни - никакви. Дали само за трите овце е всичко? Едва ли. Може пък да изнасят сено? За Гренландия. Кой знае…
След седемдесет километра някъде пресякохме полуострова, по който се движехме и се спуснахме от север по път с десетина серпентини до един тесен и дълъг фиорд – Патрексфьордхур (Patreksfjörður), който вървеше на северозапад и на чийто северен бряг се разполагаше едноименният град (май е вторият по големина на Западните фиорди?). Ние обаче подкарахме по южния бряг и така имахме възможност да наблюдаваме града отсреща и околните стръмни хребети. Ами град като град. Исландски. С ниски къщички, цветни стени и покриви, адаптирал се максимално добре към ландшафта. Наоколо от високото снизхождаха начупени долини, тънещи все още в светлосенки, тук-там някой заблуден тънък водопад или по-скоро поток, слизащ на пряко разнообразяваше цветово пейзажа. Водата в залива беше тиха и отразяваше всичко, което е отгоре.
След тридесетина километра отново взехме да пресичаме нашия полуостров, за да се върнем пак на южния му бряг. Първоначално мислено възроптах за това размотаване насам-натам през планините, но реших, че сигурно има някаква причина за това. Ами имаше, и то каква! Колкото пò на запад отивахме, бреговете ставаха по-стръмни, билата по-голи, по-кафяви и скалисти, по-ръбати. Най-после стигнахме и края на пътя – най-югозападната точка на Западните фиорди и най-западната точка на Исландия – Бяргхтангхар (Bjargtangar). Представлява ъгловат нос, образуващ прав ъгъл, чиито страни отиват на север и на изток. Извисява се на стотина метра над океана и около него се въдят свирепи ветрове. Върху му има закрепена някак ветроустойчива бяла постройка на фар (зад която на завет успях да си напудря носа), а наоколо тревите сигурно са с по два метра корени – за да не ги изскубват ураганите. На чакълесто паркингче оставихме Караман и бая се замислих дали да не го вържа с нещо за земята. Отидохме на края на носа и погледнахме надолу. Малеееее!... Далече някъде засилени вълни самоубийствено и напразно се блъскаха в отвесните скали. На запад бе безбрежен океан, из който дивият вятър извикваше бели и космати огромни зайци с вълните. На хоризонта характерни облаци имитираха брегове.
- Вижте, Гренландия! – посочих на жените.
- А, много близко било!? Ама наистина се вижда… - побързах да си призная шегата и продължих, казвайки, че това вероятно по-скоро е Авалон и т.н. Почти не ми обърнаха внимание. Нямаше как да видим Гренландия – поне двеста километра ни разделяха.
Тръгнахме по брега на изток. Леко се изкачваше и едва-едва се къдреше във вълнообразна линия. Но пък беше по-висок от сто метра, отвесен, че и подкопан на места. Цялата местност се казва Латрабяргх (Ltrabjarg) и е известна, освен с най-западната точка на Европа (ако не броим Азорските острови), с многобройните колонии на гнездящи птици. Стотици хиляди! Най-вече кайри и чайки. Летяха наоколо, изкачваха се, слизаха, кацаха и излитаха. Повечето се гушеха в скални ниши и дупки, където вероятно бяха гнездата им. Яйца не видяхме, но пък можеше да се доближим, легнали по корем на скалата над пропастта, на двадесетина сантиметра от кайрите, които продължаваха да ни гледат спокойно и с добре прикрито любопитство. С характерно оцветените си глави ми напомняха индиански вождове, боядисани, но не с цветовете на войната, а по-скоро събрали се да помълчат мъдро заедно. Затова и не им пречихме дълго.
Отидохме още на изток по брега. Някои от скалите бяха чисто бели от чайско сране! Като сняг. Да им се чудиш на тези чайки какъв кеф им прави където спят и мътят, там и да изпразват тазовите си резервоари?! Представих си за миг, че и хората правят така (най-вече как мътят) и инфекционистът в мен би тревога за възможните орнитози и всякакви други ужасии. Така или иначе обаче нямаше как да достигнем до снега – за разлика от кайрите, чайките стоях поне на метър под ръба на скалата и не можеха да се пипнат с ръка. Пък от снимане не им пукаше много. То от какво ли им пукаше въобще?
Зверски духаше и наистина беше опасно да стоим до ръба на скалата. Главите ни бързо изветряха и някои взеха да се връщат обратно. Упорствах аз да се перя по ръбовете, да снимам надолу и нагоре, но в един момент туристите взеха да стават все повече и след малко и аз се върнах назад. Като влязохме в Мрохпета стана толкова тихо, че си намалих силата на мислите наполовина – щяха да ги чуят всички иначе. И топличко беше. Подкара оттам баш шофьорът, а аз седях до него и блажено подкарвах погледи по ръбатата природа наоколо. Красоти и красотички!
Върнахме се по абсолютно същия път обратно. Отначало до Патрексфьордхур, после през хребета към южния бряг и по него на изток. Накрая минахме и покрай снощната ни ферма, а след още петнадесетина километра – и до мястото, откъдето вчера слязохме от планината. Предстоеше ни да минем цифром и словом 12 (дванадесет) фиорда, един от друг по-тесни и с по-странна форма. Това беше южната част от Западните фиорди, която гледаше на… юг. Отваряше се към един огромен залив, разделящ Западните фиорди от югозападната част на останалата Исландия, наречен Брейдхафьордхур (Breiðafjörður). На югоизток брегът постепенно изтъняваше и преминаваше в „опашката“ на Западните фиорди, в чиято основа трябваше да нощуваме тази вечер.
Нямаше други отделни забележителности, затова поехме спокойно на изток в слънчевия ден. Бях предположил преди дни още, че сигурно най-трудната географска ученическа игра тук не е на градове, а на реки – бъкаха навсякъде, безбройни и обилни. Вероятно, ако имах време и търпение, можех да съставя голяма кръстословица изключително от исландски реки! При това само от по-значимите. Запазвам си идеята… Сетих се пак сега, когато взехме да минаваме някакви невзрачни рекички (но със собствени имена, написани на табелка!), с имена като Пенна, Дунка, Мида и пр. Очевидно уважаваха водата хората! И с право, бих казал.
Настоящите фиорди, през които минавахме, бяха така разположени, че полуостровите между тях бяха широки в краищата си, но много тесни, понякога под километър, в основата, откъм брега. Затова и пътят се изхитряваше да ги пресича там, вместо да ги обикаля безумно. Току минавахме по дъното но фиордче, току пресичахме сушата след него, за да излезем на следващото. При това с умерена скорост и при ясно време. Вятърът бе утихнал дотолкова, колкото да поклаща приветливо исландските знамена, където ги имаше. След стотина километра в подобни упражнения стигнахме до един по-голям и с характерна форма полуостров – приличаше на хипофиза, провиснала между два фиорда. Анатомите ще ме разберат. На южния бряг на хипофизата беше град Рейкхоулар (Reykhólar), но само го мярнах отдалече. Продължавахме, вече на юг, бреговете се изправяха, след малко минахме покрай най-тясното място на опашката – десетина километра суша между два фиорда, един от изток, и един от запад. След това прекосихме през сушата един голям и подобен по форма на мексиканския Юкатан полуостров, който гледаше на запад и се явяваше източен край на Брейдхафьордхур. Не знам защо нямаше име – основата му бе широка към двадесет и пет километра. Но нямаше. Или поне аз не можах да го изнамеря.
След още петнадесетина километра прекосихме град Будхардалур (Búðardalur), където спряхме на крайпътно заведение с бензиностанция. Който яде, яде. Купихме това-онова и за вечеря, напоихме и Караман. Как лочеше, звярът! Направо не можех да го гледам, за пореден път. Но така или иначе нямаше какво друго да се гледа – едноетажни къщи, досущ като бунгалата на къмпинг „Оазис“ край Лозенец в края на 80-те. Само дето имаха огради на дворовете. И, колкото и да е странно в този ветрилник арктически, сума ти саксии с цветя. Най-упоритите дори цъфтяха, сякаш да докажат, поне на себе си, че не им пука от някакви си географски ширини.
И хребетите вече доста поомекнаха, заоблиха се и тревясаха. След още десет километра на юг се отклонихме по почвен път на изток, в една закътана долина с широка, но плитка река, която се провираше между поставени шахматно сравнително високи тревисти хълмове. След малко дори минахме покрай плитко, тревисто езеро, но дълго няколко километра – вероятно нямаше накъде да се изтече, милото. Минахме покрай малка ферма, а след още десетина километра през все по-тясната долина, стигнахме и до мястото ни за нощувка – фермата Гиляланд (Giljaland), разположена точно на средата на линията, с която „опашката“ на Западните фиорди се свързваше с останалата страна. И само на двадесет километра по чакълест път от дъното на супер дълбокия Хрутафьордур, който обикаляхме вчера преди обяд. Бяхме направили една голяма обиколка за два дни, къмто хиляда километра. Или малко по-малко.
Типичната исландска жена ни беше хазяйка – руса и луничава, едра и здрава, но пъргава, с будни и бързи очи, с коса, прибрана в странна и небрежна прическа. Настани ни в приятни, селски стаи, топли и приветливи. Разположихме се, а после обиколихме къщата. Типичната местна ферма. Една голяма стопанска сграда и къща. Последната бе с три крила, под формата на „п“. В едното странично крило живееха хазяите, в другото бе кухнята и трапезарията, а в напречното – спалните, баните и антрето.
Мъжете решиха да се разходят наоколо. Облякохме се и излязохме навън. Времето бе духовито, облачно и мрачно. Минахме покрай големия хамбар, или каквото бе там, и видяхме, че двете по-малки от трите деца на хазяите си играеха вътре и по двора наоколо. Здрави на вид, червенобузи дванадесет-тринадесет годишни момчета, не много руси, които ни наблюдаваха тайно и отдалече. Преминахме една телена ограда през портата ѝ и тръгнахме към малка къщичка на двеста-триста метра, в основата на стръмен скат. Вървяхме през обработваема площ сякаш, но всъщност си беше трева – на два пъти проверявах. Продаваха ли я? Не виждах да имат животни някакви (освен куче, което едва ли пасеше редовно).
Стигнахме къщичката. Оказа се, че в нея има динамо! Виждаше се през прозорчето, а и добре се чуваше. Водата се спускаше от склона по сравнително дебела тръба и движеше перките. Значи така си правеха тока! Не се виждаха стълбове наоколо. Отдалече, идвайки насам, бяхме видели някакъв водопад в тази посока и решихме да се изкачим до него. Ууу, какво изкачване само! Стръмно и по права линия нагоре. От туфа на туфа, през високите треви, покрай появилото се игриво поточе. След двеста метра напред, през които качихме поне шестдесет по височина, най-после стигнахме до мястото, където започваше тръбата на динамото. Бяха направили нещо като бент от бетон и от образувалото се вирче поемаше тръбата надолу. Малко по-нагоре беше и самият водопад – пенест и буен, без при това да е отвесен, по-скоро като поизправен бързей. Порадвахме му се, а после завихме на запад, на траверс по горната част на склона, за да се върнем назад, стигайки над къщата. Пълно беше с нещо като огромни глухарчета, пухкави, но някак сресани назад, като Елвис Пресли и неподдаващи се на издухване. Склонът беше мочурлив, пълен с всякакви мънички и пъстри цветчета, бързащи да цъфтят, докато има още някакво лято.
Най-голямата ботаническа атракция обаче определено беше… мащерката! На няколко пъти и през предните дни ми се стори, че я забелязвам тук-там, но сега подробно я изследвах. Ами мащерка беше! Thymus vulgaris. Съвсем същата на вид. „Косъмчетата“ ѝ сякаш бяха малко по-дълги, но не бях сигурен, без да мога да сравня с нашата. Цъфтеше си уверено и смело, по исландски. Само дето не миришеше – съвсем слабо и след стриване можеше да се усети характерният аромат. Направих го един-два пъти, а после седнахме на стръмния склон, за да се наситим и с гледката на юг, към долината. Под нас ниско бе фермата, запалила вече светлините си, сякаш щеше да мръкне, зад нея се точеше проблясващата от западното, задоблачно слънце река и чакълестото пътче на другия ѝ бряг. Към океана хребетите се раздалечаваха, заобляха се някак в зеленото си, подпираха леко наслоените, но несъвпадащи точно един върху друг облаци, сякаш да направят път на наедряващата река към езерото. Да ти се прииска да можеш да рисуваш, да имаш пособия, да са при теб сета, да не духа и да имаш време да пресътвориш всичко това, като разкриеш и невидимите му страни… Очевидно нямаше как да стане, затова направих една-две простосмъртни снимки и започнахме да се спускаме надолу.
Това също не беше лесно! Най-вече да не се засилим толкова, че да не можем да спрем. А и да не попаднем в по-голямо мочурище. Прицелихме се добре и успяхме да улучим брега на съседното поточе (на което също имаше каптаж – ето откъде взимаха вода за пиене! Къде отиваше използваната обаче?), който най-накрая ни изведе до същата врата в телената ограда, през която влязохме в двора. В кухнята вече се приготвяха разни работи (звучи сякаш сами се приготвяха, което не беше така), та се измихме и наместихме точно на време. Дори след вечеря ни остана време да поиграем на зарове – в малка ферма, в пуста долина, в средата на линията, бележеща началото на „опашката“ на Западните фиорди в Исландия. Представих си го и вече не ми пукаше особено, че губя в играта.

11. Затворен кръг

Бяхме свикнали вече да се наспиваме бързо и питателно. Размърдвахме се по едно и също време и бързо се приготвяхме. Хазяйката ни беше направила палачинки – с малък диаметър, но пък по-дебелички. Имаше двойка италианци и група неопределени етнически младежи, които вече се хранеха. Още снощи стопанката ме бе видяла как с напразен интерес разглеждам голямата библиотека в антрето, та като седна при нас сега, взе да ни разпитва – откъде сме, къде ще ходим и т.н. Доколкото си спомняла, били сме ѝ първите гости от България. Дори коментира колко много път сме минали дотук оттам и пр., с което показа географски познания (Исландия е страната с най-много разходи, с една трета повече от следващата я, за образование в Европа!). Била видяла по някои от книгите ни (?), че ползваме друга азбука. Къде ли ги е видяла, зачудих се, след като повечето бяха електронни четци, ама хайде… След което направи грешката да попита дали не ползваме руската азбука. Другите прехапаха устни и ме погледнаха умолително. Напразно. Усмихнах ѝ се подвеждащо спокойно, след което ѝ теглих една дълга образователна реч, начеваща от атлантско време, през прототракийско… та накрая, след всички перипетии, достигаща до графическата реформа на Светите братя, до българските епископи и книжници в християнизиращото се Киевско руско княжество, и т.н., и т.н., докато тя само кимаше и казваше: „Аха, разбирам…“, а аз изчаквах, за да се уверя, че разбира наистина, а ако се налагаше – повтарях. След десет минути бяхме останали само двамата в трапезарията, всички други се бяха изнесли. Може би все пак ѝ беше интересно, понеже накрая обобщаващо попита: „Значи, вие сте дали азбуката на руснаците?“. Доста от информацията се губеше, но като за първи път не беше зле. Кимнах утвърдително. „Още пари ще трябват за образование.“ – помислих си. Написах ѝ нещо мило на български (и ръкописно) в книгата за гости и се сбогувахме. Дори мъжът ѝ излезе да ни изпрати – висок, едър, но тих и със срамежлива усмивка под отклоняващия се поглед, при това чернокос и чернобрад! (Трима не много руси синове – ето откъде са.)
Караман вече опъваше синджира, та набързо го натоварихме и яхнахме. Засилих го по черния път и дори го чувах как пролайва радостно по завоите. За нула време стигнахме асфалта по обратния път от вчера, а оттам завихме на запад. След малко асфалтът свърши и петдесетина километра прашихме по почвен път, по-добър от повечето български първокласни. Начевахме един голям и протегнат на запад планински полуостров, който трябваше да обиколим. Наричаше се Снайфетлснесс (Snaefellsness). С всеки километър възвишения се издигаха от юг, докато накрая си станаха като ридове. На север виждахме водите на Брейдхафьордхур, а зад него в далечината и южния бряг на Западните фиорди. Брегът по който се движехме беше прав, без много завои и позволяваше да се гледа спокойно навсякъде, без да се дърпат много юздите на Караман. Минахме покрай няколко градчета, разположени по полуострови в океана, но не се отбихме. Постепенно брегът са накъдри, появиха се дълбоки заливи и високи, скалисти полуострови, през които профучавахме напред. Нямаше движение, та си карахме юнашки. Досега един-единствен път бях видял пътни полицаи, при това случайно – толкова миролюбиви и непредизвикващи внимание бяха. Като знаех и как проникнахме в страната – без никой от властта да ни посрещне, да ни поиска лични карти и пр. – не се притеснявах много и от катаджии. Разбира се, гледахме да не прекаляваме все пак – колкото звярът да се порадва малко.
По едно време пресякохме град Грундарфьордхур (Grundarfjörður), разположен на едноименния фиорд и с наближаването края на полуострова, ридовете от юг изтъняха, постепенно се строиха в редица, за да станат едно било накрая, което триумфално някак завърши със снежното обло възвишение на ледника Снайфетлйокутл (Snaefelljökull), издигащ се като отделна планина на края на полуострова. Спряхме за по цигара и пудрене в град Оулафсвиик (Ólafsvík), а после навлязохме в природния парк около ледника. Заемаше самия край на полуострова и си дадох сметка, че покрай този вулкан и ледник съществува и самият полуостров – протегнат скалист гръбнак, издаващ се на стотина километра на запад от острова (малко ми напомни върху картата на английския Корнуол). Обикаляхме планината циркулярно. Между нея и океана имаше само полета от лава, някоя по-стара и колонизирана от мъхове, с овчия вид, който знаехме отпреди, а друга – по-прясна, чернееща се ръбато в сложни форми.
Бях набелязал на картата едно жълто пътче, поддържано от Господ, което водеше от южния бряг на полуострова досами ледника. Та предложих да отидем и другите се съгласиха. Заобиколихме края и вече се движехме по южния бряг. Хазяйката ни бе препоръчала да посетим две селища – Хетлнар (Hellnar) и Арнарстапи (Arnarstapi) – били запазили стария си вид на типични рибарски селища и пр. Но решихме първо да се качим към ледника, а после да отидем към тях. Подкарахме по пътя от ситен чакъл нагоре. Приближавахме бързо и вече се зарадвах, че ще стигнем без бавене, когато на един разклон пътят се оказа затворен са бариера. Хмм… Трябваше да оставим Караман някъде там и да вървим пеша. Може би поради веселото слънчице и чудесния пейзаж – висока, ледена планина (1446 метра), на фона на сините океански вълни – хората се съгласиха. Намерих място за Караман сред лавата и тръгнахме. След малко обаче забелязах, че има по-удобно място по-надолу по пътя, на което щеше да е по-лесно да се върнем после. Върнах се и закарах колата там. После, в опита си да догоня другите, които вече не се виждаха из скалистите възвишения, поех „по направление“, както на времето казвахме в гранична полиция. Появил се беше вятър и се наложи да си сложа качулката. Планината отпред, хубавото време, липсата на раница и най-вече копнежът към физически усилия ме караха да напредвам бързо през разнообразните ледникови форми – скали и зъбери, поточета и малки езерца, пясък и чакъл. След малко преминах и първата пряспа сняг. След четвърт час излязох на пътя. Оставаха буквално два завоя до долния край на ледника. Виждаше се, че там има изграден ски-влек, с нещо като малка, наклонена постройка в основата си. Зачудих се къде ли са хората? Не ги виждах пред мен по пътя, нито по стръмния бял склон на ледника. Обърнах се назад – част от пътя се виждаше, пуста. Но след две минути мярнах цветно яке, само че по моя „пряк“ път – народът идваше по следите ми. Оказа се, че ме видели как сека през къра и ги подминавам и решили да ме догонят, сечейки и те. Ама къде ти! Нали и аз ги гоня, и бързам нагоре… Доста се бяха изнервили, особено жените. Дотам, че се врътнаха след малко и тръгнаха обратно с ключа за колата (дано да я намереха!). Мъжете продължихме още триста метра и стигнахме до самия ледник.
Наистина имаше ски влек! Само, че изглеждаше като изоставен – постройката се оказа нещо като сглобяемо гофрирано бунгало, изоставено отдавна, разбито и потрошено. Стихиите го бяха килнали като пизанска кула. Пипнахме леда, порадвахме му се, както и на разточителната гледка наоколо, но някак настроението ни вече бе друго. Тръгнахме да се връщаме. Гледах другите как напредват напред по пътя, като малки точици, синя и черна. Ние тръгнахме по направление и след двадесетина минути пристигнахме до Мрох5 по едно и също време. Още се цупеха жените, чак не искаха да ходим до рибарските селища – да сме се махали по-бързо оттам. Ами, махнахме се.
Карахме по южния бряг на Снайфетлснесс, напред и отдясно се отваряше големият залив Факсафлоуи (Faxaflói), затварящ се на юг, на стотина километра по права линия, от полуострова на Рейкявиик, още невидим в далечината. „Гръбнакът“ на ледника на изток се разчупваше в отделни по-ниски ридове, които постепенно се раздалечаваха, пропускаха помежду си по-напористите долини, а накрая дори се прекъсваха в отделни групи хълмове, но все пак забележителни по големина и форма. Не бързахме буквално, но някак бързахме към Рейкявиик (Reykjavík – „градът на пàрата“) – може би вече почваше да ни идва (общо на всички, не и на мен лично) повечко ежедневната дивост…
Прекосихме една голяма и абсолютно равна равнина, изпъстрена с препичащи се на слънце езера и лениви ручеи, за да излезем накрая в основата на полуостров Миирар (Mýrar), на източния бряг на който, до водите на Боргарфьордхур (Borgarfjörður), се намира доста големият за там град Боргхарнес (Borgarnes). Влязохме в него, най-вече за да позаситим Караман, изгладнял вече от обикаляне на ледници и препускане из блатисти земи. На фона на рибарските градчета и фермите доста голям ми се видя този град – почти колкото Ахтопол. Заредихме на едно място, пуши един човек цигара, а после излязохме от града, за да се включим в добрия, стар път № 1, Светото Околовръстно! Бяхме го оставили преди Западните фиорди и въпреки, че снощи спахме на двадесетина километра от него, виждахме го отново чак сега. И за първи път с такова движение – пълно беше с коли! Виждаха се далече напред през плешивите завои. Но пък какво спокойствие – всеки си караше с 90, на равни разстояния един от друг (около тридесет метра). Почти никой не изпреварваше, а и дори да го стореше – винаги имаше място къде да се прибере. Отпуснахме се и ние в потока.
Прекосихме Боргарфьордхур по голям мост и излязохме на един масивен и сложен по форма полуостров, на чийто югоизточен край се намираше Акранес (Akranes) – голям град, отбелязан не само с червено на картата, ами и с определена форма, не само с кръгче. Мисля, че е най-голям, извън Рейкявиик и слелите се с него други градове наоколо. Не го видяхме обаче – десетина километра преди него завихме на югоизток и излязохме на следващия, Хвалфьордхур (Hvalfjörður). Спускахме се към брега, скоростта се забавяше, дистанцията между колите се скъсяваше, докато накрая почти спряхме на един широк обратен завой. Видях знак за тунел и ми стана ясно, че ще прекосим Хвалфьордхур под водата! Явно имаше такса някаква, затова и се бавехме. Но това бе силна дума, по-скоро намалихме малко. Човекът с картата скоростно зарови из дамската си чанта и започна да ми повтаря кода на карата, за да го запомня – вече наближавах гишето, зад което пълничък и бузест младеж с кафеникава (!) коса таксуваше колите. Подадох картата, пъхна я набързо някъде, даде ми бележка и… готово! Какви ти кодове. А уж не можело без тях… Ба, всичко може, стига да искат.
Влязохме в тунела с десен завой и наклон надолу. Около седем километра бе дълъг, но беше с по две ленти във всяка посока, та нетърпеливите да могат да минават. Излязохме на другия бряг, като така спестихме шестдесет километра обикаляне по брега на Хвалфьордхур. Оставаха тридесетина километра до самия град, който вече се виждаше в далечината с белите си постройки. Наближавахме го бързо и се заредиха отделни комплекси. Попаднахме в каскада от кръгови движения, през три-четири километра, през които обаче се минаваше леко и бързо. Някой включи гепесето на телефона, за да намерим точния адрес. Оказа се, че е на лесно място, в западния край на стария град. След половин час бяхме пристигнали и успели да паркираме Караман, току пред някакъв факултет на местния университет, със статуя на модернистичен бик пред вратата. Къщата ни беше зад ъгъла и квартирата заемаше приземния етаж на двуетажна къща. Истинска къща. С покрив, централно стълбище за нагоре, дори с някакви опити за украса – пиластри, скромна атика, неокласически вази по парапетите… Брех! Европата ни догони.
Вътре беше хубаво, уютно и удобно. Пред прозорците се виждаше нещо нетипично – дървета! Тънки и зелени. Закриващи ни от улицата. Настанихме се и поотпочинахме. По целия ни път интернет се ловеше трудно, но тук имаше доста, та половината народ се излегна удобно и взе да проверява какво е казал г-н Борисов, да не би да пропуснем нещо. Едната жена отиде към центъра, нетърпелива да се потопи в атмосферата на истински град, а пък аз почетох някаква книга, а после също излязох, облечен с едно тънко черно яке-сако, което се чудех за какво ли съм помъкнал из Арктика? Чак сега го извадих. Слънчевичко беше, приятничко. Вървях и зяпах ниските столични къщички. В центъра имаше няколко по-туристически улици, но не в лошия смисъл, на една от които се срещнахме с излязлата за атмосфера.
Тръгнахме да се мотаем. Обиколихме старото пристанище, което е пълно с интересни и самобитни заведения, а към края му има пазар за риба. От другата страна, на изкуствен полуостров в океана се извисява новата (сравнително) стъклена концертна зала на Рейкявиик. Дотолкова ѝ се бях нагледал в мрежата предварително, че решихме да не ходим до нея. Навлязохме в самия център. Там улиците са пешеходни, преградени в краищата си с бариери, на които има заварени и боядисани в същия цвят (като на бариерата) велосипеди – един вид и за тях е разрешено. Малки магазинчета, цветни фасади, множество стилни графити, идейни и изключително прецизно изпълнени. Крехки дръвчета. Хубави местни хора, немалко туристи, но също някак кротки, наситени.
Изкачихме се постепенно на изток по полегат хълм, на чийто връх бе катедралата на Рейкявиик (а и на цяла Исландия) – масивна бяла църква с много характерна форма – на изправена североамериканска космическа совалка от осемдесетте и деветдесетте години. Набраздена отвесно с нагънати орнаменти. И никаква друга украса. Високо и бяло. Спогледахме се и за пореден път си казахме, че явно и извънземните пазят страната, очевидно беше. Отвътре – празно, сиво, светло. Скромни, лакирани дървени пейки. Олтарът празен, с проста маса и само една ваза с цветя върху нея. Седнахме на пейките да усетим духовете. Силни бяха! Мощни и добри. Сигурни.
Тихите звукове от фотоапарати постепенно ни върнаха обратно. Какво снимаха тези хора толкова бе? Бяха обърнати с лице към изхода и щракаха неистово. Обърнахме се и ние. Огромен, подреден и вписан в симетрията на сградата орган! Лъскав и приятен на вид. Наистина забележителен! Как да не го снимаш? Минали бяхме под него на влизане, но цялото внимание на човек отиваше към Нищото напред, към олтара на Съзиданието и Битието, към Цялото… И чак на излизане виждаше красивата вещ. Много добре замислено, много въздействащо!
Пред катедралата има хубава статуя на Лейфр Ериикссон (Leifr Eríksson), подарена от североамериканския народ по повод хиляда години от откриването на Винланд (Бафинова земя и Лабрадор в Канада) от въпросния пътешественик. Статуята е вперила поглед на запад… Интересното е, че баща му, Ерик Тхорвалдсон (Erik Þorvaldsson), открива Гренландия. То на какво да научи сина си, я? На откривателство. Още норвежци са били хората тогава тук, старонорвежци даже. Че и такива останали са си.
Интересно е, че там нямат фамилни имена. Всеки се нарича по името на баща си и толкова. Съответно Ериикссон – „синът на Ерик“ или Ерииксдоттир (Eríksdottir) – „дъщерята на Ерик“. Изглежда объркващо (колко ли дъщери на Ерик има като цяло?), но с малкото хора там, сигурно се оправят някак. Отделно при сключване на брак не си променят имената – жената си остава дъщеря на баща си, а фамилия така или иначе няма. Съвсем политкоректно.
Помотахме се още малко, пихме по бира в една кръчма с двадесет вида наливна бира (истинска, не козя!), а после – отново по направление, но доста по-безобидно от ледниковото днес – се прибрахме, по друг път. Минахме покрай една католическа църква, не малка за местните мащаби, може би единствената в града (и страната?). Направо си изглеждаше на католическа църква – по всичките му правила. Но енергията ѝ бе друга, не бе за тука някак. Затова, вероятно, стоеше пуста.
У дома народът бе прочел борисовите откровения и се занимаваше с други дела мрежови. Спретнахме сериозни храни, усвоихме ги, пихме козя бира (не видяхме да продават из целия град нещо нормално!), а после блажено се излегнахме да почетем преди сън. Бяхме затворили кръга. Е, оставаха ни тридесет и пет километра до Кефлавиик и до летището, но тях щяхме да минем в други ден.


Публикувано от Administrator на 22.11.2017 @ 19:03:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   regulus

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.02.2024 год. / 03:21:56 часа

добави твой текст
"Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) VII" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) VII
от double_dealer на 28.12.2017 @ 15:05:17
(Профил | Изпрати бележка)
Да взема да се изкажа и аз под тази самотна "висока и далечна" глава, като една "заслушана в съня си мравка, в която китове живеят" :)
Да, интересен пътепис, безспорно, но формата, формата... Извини ме, regulus, но наскоро прочетох "Палимпсест" от някой си Ивайло Радев и "там" беше доста по-интересно, направо като околосветско пътешествие в сравнение с тази исландска сага. Така че взимай пример от въпросния г-н Радев и напиши едни "Исландски записки" в правилния стил (виждаш ли какви нахалници са читателите, не стига че напълно безплатно ги разхождаш по разни екзотични места, ами имат и претенции). А, и още нещо - сгрешил си и сезона. Не само заради северното сияние, а и защото, както казва един новонорвежец: "Жълтоглавото кралче се отърсва от снега, конят тръсва заскрежена муцуна..." По-красиво е, нали? А и както е добре известно, жълтоглавото кралче е малка птица (май най-малката в България) с латинско название Regulus regulus :)) Изобщо, разкрит си отвсякъде. Така че ти пожелавам 2018 да ти донесе нови пътешествия до високи и далечни места, а ти да ни разходиш после по твоите стъпки, но нека да подскачаме в ритъм и рима, а не де се препъваме в разни сложни изречения ;)