Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 412
ХуЛитери: 0
Всичко: 412

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОбратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) VI
раздел: Есета, пътеписи
автор: regulus

8. Китове и риби

Днешният ден бе по-специален някак. Понеже в Исландия една от най-големите туристически атракции е наблюдаването на китове от корабчета, решили бяхме да се пишем и ние туристи и да поплаваме, за да погледаме какви ги вършат местните китове, представители на най-интелигентните бозайници на земното кълбо (ако за удобство допуснем, че земята е кълбовидна).
Основно китове се гледаха в районите на Рейкявик и Акурейри (и околностите им). В Рейкявик бе доста многолюдно през цялото време, а и прочетохме някъде, че шансът да видиш кит там бил малко над 50 %, докато на север нараствал до над 85 %. Затова и избрахме севера, като място за китогледане.
Още предната вечер, преди да си легнем, онлайн запазихме места на едно корабче, тръгващо в 9:00 от Далвиик, града, през който преминахме вчера привечер. Бая пари ни одрусаха, ама нямаше как – да не видиш кит в Исландия, е като да не видиш демократ в САЩ, дядо Коледа във Финландия, дракон в Китай и т.н. Длъжни бяхме някак си. Затова смело платихме билетите, бързо забравихме за тях и рано сутринта бяхме готови за отпътуване.
Върнахме се по вчерашния път и седемнадесетте километра до Далвиик минаха бързо, нищо, че шофьорка караше и преминахме отново през еднопосочния тунел. Този път ние бяхме с предимство. Слънцето се бе извъртяло от изток и тъкмо печеше, по-скоро светеше, върху нашата, западната страна на фиорда. Водата беше тиха и някак безцветна. Горният край на ефирната мъгличка бе прилепнал към отделните слоести облачета.
Пристигнахме половин час по-рано. Китогледната фирма имаше нещо като голям офис на един етаж, с усмихнати жени зад гише и огромна исландска карта на стената отстрани. Веднага се зазяпахме в нея. Някои жени чак сега си дадоха сметка що километри сме изръшкали (и колко ни остават още!)… След десетина минути пристигна голям автобус и от него наизлязоха купища туристи, най-вече азиатци-монголоиди и някакви германци. Чух също така няколко испанци и двойка французи.
Събраха ни всички, дадоха ни да облечем дебели гащеризони, промазани отвън и с козинка отвътре, въпреки, че времето се очертаваше тихо и сравнително слънчево. Заприличахме на група отчаяни работници, наети от бюрото по труда да метат листа по улиците. Само дето нямаше листа тука, нито пък нещо за метене. Подкараха ни пеша към пристанището отсреща и ни качиха на едно корабче, с вид на рибарско, преустроено да вози хора. Общо бяхме към петдесет човека. Всеки се настани където можа. Аз заех стратегическо място на бака, на покрива на предната надстройка, току над носа на кораба. Двама от нашите бяха точно пред мен долу, а последният се щураше насам-натам. Потеглихме бавно и напуснахме пристанището. Почти на края му бе паркиран миниатюрен ледоразбивач (познах го по носа), боядисан в наситено червено. Явно и тук често хващаше лед водата…
Запърпорихме навътре в Ейафьордхур – бяхме във външната половина (откъм океана) от дължината му. Широчината му на това място бе около десетина километра, като точно по-средата ѝ бе разположен тесният и издължен по дължината на фиорда остров Хриисей (Hrísey) с едноименното градче на него. Ние плавахме между Далвиик и Хриисей, от западната страна на острова. Няма и четвърт час, откакто бяхме потеглили и две китайки видяха кит. Не знам как е „кит“ на китайски (освен, че вероятно е едносрична дума), но съдейки по възгласите и жестовете им, най-вероятно казваха „кит, кит!“ или пък „там, там!“. Нещо такова. Може да са викали и друго, разбира се, но прозвуча като за кит. В същия момент и нашите хора го видяха. Капитанът пое към него бавно.
Китът преспокойно си плаваше лекичко на север, като бавно и съсредоточено някак пляскаше с ръце (със странични перки) по водата – плющенето се чуваше добре. Обясниха ни, че по този начин се отървавал от полепналите по ръбовете на перките ракообразни… Не ми се вярваше много. Първо, какво толкова му пречат някакви ракообразни? Едва ли може да ги види даже. Пък и не е толкова глупав, за да не се сети, че ще му е много по-удобно да ги излющи, отърквайки се внимателно в нещо твърдо. По-скоро си мисля, че просто си пляскаше за кеф, както често пъти и хората правят. Може би е някак трудно да допуснем, че такова интелигентно животно (чак не ми се връзва такава дума за кит) ще прави нещо, без да има някаква конкретна цел. Но този си пляскаше за кеф.
Доближихме го на двадесетина метра и черното по гърба му осезаемо избеля от много снимане. Наоколо само се щракаше и разни ръце се наместваха една през друга. Един-двама бяха направо като германски картечари – снимаха в някакъв автоматичен режим и правеха огромни серии от снимки, придружени от съответните звуци. Щракнах и аз, а после го загледах. Голям звяр! Виждахме една малка част от него – гърба и горната част на главата. От време на време и перките, а покрай тях и малко от бялото отдолу. По-отблизо през водата прозираше главата му, белееше се неясно. От време на време, на десетина минути веднъж, поемаше въздух, извиваше тяло и се гмуркаше почти отвесно, като огромната му опашка за няколко мига оставаше във въздуха, на милостта на безмилостните фотографи. Изчезваше за пет-шест минути, а после се появяваше пак, на петдесетина метра от предишното място. Съответно и ние се придвижвахме към него и всичко се повтаряше.
Това си беше типичен „гърбат“ кит, с видимата гърбица и дългите странични перки. Оцених дължината му на около петнадесет метра. Каза капитанът, че бил мъжки, но не знам по какво позна точно (може би го познава лично? Или пък е имал син конец на ръката.). В единия от епизодите се приближихме за момент на по-малко от десет метра и ми направиха впечатление огромните дихателни отвори – повече от два метра, издължени и стесняващи се отпред назад. Често въздъхваше през тях, а след гмуркането изхвърляше вода, но не много – както някои мъже, дето се секнат по улиците, запушвайки едната ноздра с пръст. Вероятно количеството изхвърлена вода зависи от дълбочината на гмуркане, а тук тя бе доста малка, както скоро се убедих. Зачудих се колко ли планктон има в тези води, че да могат такива огромни същества да се изхранват, че и да трупат подкожна мазнина за през зимата? Е, ядели и малки рибки казват, но все пак…
Колкото и да го снимаха този кит, все едно и също излизаше. Очевидно нямаше да застане като делфин и да покаже усмихнатата си глава над водата, затова след половин час капитанът предложи да го оставим на мира, да гледа китовите си дела. Оставихме го. А той, все едно не сме били наоколо, продължи да си пляска от време на време с ръце, да се гмурка и въобще, да си гледа кефа всякак. Както и трябва.
След малко пуснахме котва по средата между острова и брега на Далвиик, дадоха ни горещ шоколад и курабийки (нищо особено), а след няколко минути раздадоха десетина въдици, за да ловим риба. Бяха къси, не повече от метър и половина, с масивни и здрави макари, и намотана дебела корда върху тях. На края ѝ висеше голяма и тежка права блесна, поне двеста грама, а за нея бе закачена огромна тройна кука. Та с такива уреди трябваше да се справяме. Обясниха ни, че рибата е на дъното и трябва да освободим макарата и да изчакаме блесната да стигне до долу, а после да навиваме бавно, като от време на време подръпваме бързо. Така и стана.
Като миролюбив вегетарианец аз не участвах в това клане, но един от нас бе от първите опитали. На третото дръпване нещо се закачи и след малко изтегли една доста сериозна, според мен, риба – около шестдесет сантиметра на дължина, с мустаци и оцъклени очи. Определено ѝ беше тежко във въздуха, понеже не се и мяташе много. Казаха, че това било треска и от нея имало много. И наистина, всеки следващ взимаше някоя от въдиците и след минута вадеше нещо голямо, със сивкаво-кафеникаво-червеникав цвят. Всички от нашите също хванаха, поне по веднъж. Всички риби, по-малки от половин метър пускахме обратно, понеже капитанът каза, че били „малки“. Да можеше да види тук какви ги ловим! Сигурно нямаше да ги забележи или пък щеше да мисли, че са избягали от някой детски аквариум. Или пък, че ги слагаме за стръв. Сетих се, че китът ядял и „малки рибки“. Не можах да си ги представя.
По едно време казаха да спираме да вадим риба, че станала много вече. Един от екипажа я чистеше на момента с къс и наглед безобиден нож. На самия борд бе приспособено нещо като метална масичка, където работеше, бързо и сръчно. Събраните вътрешности хвърляше във водата, за радост и наслада на десетките чайки, чакащи отдавна да настъпи този момент. Като дресирани бяха! Той провесваше ръка, пълна с всякакви изкормени гадости, а отдолу се образуваше крещящо сиво-бяло кълбо, с диаметър от около два-три метра. За секунди всичко се изяждаше и цялото ято отново вдигаше глави в очакване, надавайки подканящи възгласи. Приличаха на нашите чайки, но си бяха баш „сребристи чайки“, докато нашите са „жълтокраки“. И от тях видяхме там, но повечето бяха от сребристите.
Най-много обичаха рибия черен дроб, направо се избиваха за него! Явно познаваха кога ще го дават, понеже писъците им ставаха по-особени, добавяше се някаква ниска нотка, сякаш леко премлясваха. Почти от ръката на човека го дърпаха и веднага започваха да се бият, делейки го. Дадох си сметка, че всичко това се повтаря четири-пет пъти дневно, всеки ден, цяло лято. И най-глупавата чайка ще се дресира за толкова време! Дори си мислех дали и китовете не са в някаква степен питомни, дотолкова, че все един да се намира „на смяна“, за радост на туристите, а пък вечер или пък на края на седмицата да отива в пристанището, за да му платят надницата. Но то пък какво хубаво да чакаш от хора?! Стане ли така, аман ти е работата!...
Доплавахме обратно в пристанището. За няма и три часа бяхме изснимали цял кит и наловили сума ти трески (къде му е ударението на това нещо?). Докато сдавахме гащеризоните, един моряк започна да приготвя рибата в страни на сградата, на нещо като голямо барбекю с капак. Вътре имаше две големи нагорещени плочи и парчетата месо мяташе направо отгоре им, без никакви други подготовки. Ставаха бързо, леко суровички, но крехки и вкусни (както ми споделиха ялите ги). Някои си добавяха сол, но виждах, че повечето нагъват натюр. Какво му трябва на човек? Panis et circenses (хляб и зрелища). Може да не е в този ред.
Отидохме до Караман. Стоеше някак намусен, задето го бяхме зарязали на сушата, за да китосваме наоколо без него. Доста се беше омърлял вече из кьолурите, че чак си обещахме да го изкъпем. Скоро. Сега обаче се метнахме вътре, наместихме се и подкарахме по пътя си. Първоначално се върнахме тридесетина километра навътре по брега на фиорда, току до Акурейри, а оттам завихме на югозапад по тясна планинска долина, по дъното на която притичваше малка срамежлива рекичка. Изкачихме се нагоре, между високи ридове и ръбати скали и излязохме на нещо като пусто каменисто плато, служещо за вододел между рекичките на съседните фиорди. Спуснахме се постепенно на запад и така подсякахме в основата му големия полуостров Трьотласкаги (Tröllaskagi), на чиито североизточен бряг бяхме нощували снощи. На около осемдесет и пет километра след Акурейри минахме през градчето Вармахлиидх (Varmahlíð), разположено край бреговете на поредната голяма река, Хьерадхсвьотн (Héraðsvötn), идваща някъде горе, от Кьолура. Виждах на картата, че прави нещо като делта, преди да се влее в Скагафьордхур (Skagafjörður) – следващия на запад фиорд – но пътят ни минаваше право на запад и се лишихме от тази гледка. Поне аз, другите не знам доколко си я представиха даже.
Отново поехме през планинска долина, леко на северозапад, изкачихме се малко, колкото да подсечем следващия голям полуостров, Скаги (Skagi), и след петдесетина километра да излезем на огромния залив Хунафлоуи (Húnaflói), изпълващ мястото между основния остров на изток и своеобразната „опашка“ на Западните фиорди на запад. Най-югоизточната му част, сравнително плитък и широк залив, се наричаше Хунафьордхур (Húnafjörður) и в източния му край бе град Бльондуоус (Blönduós). Пътят ни изведе точно там и след няма и десет минути бяхме намерили мястото ни за нощувка – малко хотелче от семеен тип, окичено отвън с исландски и полски знамена. Посрещнаха ни две полякини, сравнително млади, с боядисани коси (черни). Настаниха ни и подробно ни запознаха с правилата и многобройните забрани, с които трябваше да се съобразяваме по време на престоя си. Съобразихме се. Поне с повечето.
Бях ходил няколко пъти в Полша през годините, та разбирах това-онова като си говореха двете. Стана ми неудобно обаче, че ги подслушвам и им казах, че разбирам по полски. В бързината обаче първо казах, че „работя по полски“, та зяпнаха учудено жените. Като се поправих бързо, засмяха се и оттогава нататък бяха доста внимателни вербално. Хапнахме по нещо дребно набързо, жените отидоха да се размотават, професионалният шофьор се зае да изкъпе Мрох5, а пък аз се изкъпах и най-безславно си легнах на топло. Може би бях понастинал покрай кита ли, преуморил ли се бях, не знам. Но четох, каквото четох малко време, а после се унесох в множество бързи и разнообразни сънища, които не запомних. И така до другата утрин.

9. През Западните фиорди

Ранното лягане свърши работа. Събуждах се на няколко пъти през нощта, но все беше светло. На сутринта бях добре, общо взето. Притеснил се бях да не пипна прословутата „диария на пътуващите“, щото нали пътувахме… Но не, добре беше ситуацията. Като специалист, отхвърлих и всякакви други инфекциозни влияния и, най-после, поуспокоен физически, станах и се приготвих. Станаха и другите, хапнахме по нещо набързо и натоварихме Мрох5 под силния вятър. Слънцето не се виждаше, но сякаш обещаваше по-късно да погрее. Погледнах устието на местната река и океана край него – сиво, тъмно синьо, бяло… Като мазки от четка с маслени бои. Белите зайчета на вълните обаче бяха по-пухкави от нашите и на моменти не приличаха много на зайчета, а на някакви по-големи и донякъде по-опасни животни.
Предстоеше ни дълъг път, затова към девет бяхме тръгнали вече. Тридесетина километра карахме по път № 1 на юг и югозапад, като пресякохме две реки и минахме край две големи езера, особено първото – Хоуп (Hóp). Накрая се отклонихме от шосето право на север по почвен път и, карайки по него около тридесет километра, излязохме на източния бряг на големия и гол, скалист и тревист в хълмистостта си полуостров Ватнснес (Vatnsnes). Току прислонено до него се вливаше в океана дългото и тясно езеро Сигридххарстадха (Sigriðharstaða). Местността се наричаше Хвитсеркур (Hvitserkur) и бях чел, че там точно се въдели много тюлени. Мотаели се из езерото и околния океански плаж, и било напълно възможно хората, стаени на високия скалист бряг встрани, да се порадват на животинките. Затова и бихме толкова път встрани.
Спряхме на импровизиран паркинг и в силния вятър отидохме до ръба на скалите, от които, на тридесет метра по-долу се виждаше устието на езерото и океанският плаж. Тюлени ли? Ба! Пълно беше с хора, които щъкаха по пясъка, по брега на езерото, някои хвърляха камъчета във водата, а други се дивяха на характерната група отвесни и надупчени скали, изправени на линията на прибоя (веднага се сетих, че ги бях виждал като част от снимките за скрийсевъри на Уиндоус!). Дори и чайки нямаше! Повъртяхме се неловко, хвърлихме по едно око на иначе красивата гледка, напудрихме си носовете сред тревите, а после седнахме на топло и Караман тръгна обратно към път № 1.
Иронизирахме наивността си. Когато срещнехме насрещна кола, човекът до мен се правеше на тюлен, най-вече с глава и ръце, а аз, както си шофирах, сочех тюлена и с другата ръка правех „не“, размахвайки пръст. Надявахме се да предупредим други потенциални тюленоскописти, че усилията им са напразни. За да наваксам, а и понеже беше яко някак си, карах почти със сто километра по почвения път. Но така внимателно го правех, че нито една жена не разбра. Бързо-бързо стигнахме до околовръстното и завихме на запад. Пресякохме тясната основа на Ватнснес, след това още едно тясно полуостровче, все така голо, но по-зелено, и излязохме на източния бряг на изключително дълбокия и много тесен фиорд Хрутафьордхур (Hrútafjörður) - бяхме на половината от дължината му, а спокойно виждах как колите вървят по пътя на другия бряг. Трябваше да се спуснем на юг до края му, да изоставим път № 1, а после да отидем да го обиколим, изкачвайки се на север по западния му бряг по шосе № 68. Така и стана.
В началото минахме на по-малко от двадесет километра от мястото, където трябваше да спим утре вечер – намираше се в средата на основата на „опашката“, на която бяха „прикачени“ Западните фиорди. Цялата основа бе широка към четиридесет километра. От тази линия на северозапад, живееха само седем хиляди (7000) души. Диво и пусто! Супер! Първите сто и десет километра преминахме през еднотипен пейзаж – сравнително равни брегове и само два малки фиорда, които обиколихме по брега, голи ридове, ниска, кафеникава трева, горе-долу нищо друго за гледане.
След това пристигнахме в Хоулмавиик (Hólmavík) – приятно и не много малко градче, разположено на западния бряг на големия залив Хунафлоуи, който обикаляхме от вчера, в сравнително голям и извит фиорд, на име Стейнгримсфьордхур (Steingrimsfjörður). Беше станало обяд вече и спряхме там, за да видим как да заситим крехкия си глад. За секунди намерихме центъра и дори опитах да проникна в една прилична на вид църква, която се оказа затворена. Намерихме приемливо заведение за храна, което дори имаше външни маси и бе пълно с персонал от хубави млади момичета (като ученички във ваканция), чак ми бе неудобно да ги наблюдавам. Поръчахме разни вкусотии местни, главно сухи, сладки неща, кафета и пр., а после седнахме навън, под ласкавото слънце. Пълно беше с хора, с много майки и деца. Направи ми впечатление, че местните жени раждат поне по три деца, поне! Видимо беше навсякъде. После дори проверих документално – така си беше. Тук също имаше няколко с много деца – големите заиграваха малките, а бебетата бяха по ръцете на майките или пък дремеха в детски колички. Жените бяха руси, бледи, розовокожи, луничави, късоврати, едри, лъчезарни, общителни. Горе-долу всички изглеждаха така. Зачудих се как такива прекрасни девойки (като тези от персонала) после ставаха такива жени?! Не, че бяха грозни, не! Просто в сравнение с българките бяха… ами, симпатични, да го кажем.
Та хапнахме там, поотпочинахме и понеже нямаше какво повече да правим наоколо, а и всички вече бяха разбрали, че сме чужди, подкарахме нататък. Допълзяхме до западния край на фиорда през все същия пейзаж, а после се заизкачвахме нагоре по брега, успоредно на една малка рекичка. Озовахме се и четиридесет километра карахме на широко плато, тук-там накъдрено от обли хълмове и изпъстрено с безброй малки езерца. Около тях земята често беше заблатена, тревата избуяла. Повече на бой, отколкото на цвят. Безброй малки вади и рекички свързваха отделните езерца, свързваха се и сами една с друга, изтичаха нанякъде, идваха от някъде… Всеки опит за проследяването им бързо приключваше без успех. Едва в последните десетина километра, когато отново се заспускахме към океана, посоката им стана постоянна.
Западните фиорди се състоят от три отделни израстъка, които на югоизток се събират в „опашката“, която се свързва с острова. Всеки от израстъците на свой ред се дели на по-малки полуострови, разделени от по-малки или по-големи фиорди. Та сега бяхме прекосили сухопътната връзка между северния и средния от израстъците, и излязохме на брега на разделящия ги голям залив – Иисафярдхардйуп (Ísafjarðardjup). Веднага го оприличих на бъбречно легенче, в което се събираха многобройните бъбречни чашки, под формата на фиорди. Нефролозите ще си представят добре.
Северният израстък е абсолютно див! Има само един-два пътя по него, в краищата му. По източния му бряг има няколко градченца. В средата е разположен високият над 900 метра ледник Дрангайокутл (Drangajökull), който се вижда отдалече с белотата си. Когато слязохме до водата на отворения на запад Иисафярдхардйуп и поехме на запад по южния му бряг, на север виждахме т.нар. северен израстък в цялата му прелест. Приличаше на разрязано парче от торта „Гараш“ – високи брегове, отвесни стени, слоест строеж. Само дето „целувката“ на ледника най-отгоре не се връзваше много. В средата от дължината тортата бе нарушена от особено вдлъбване – сякаш Один е натиснал с палеца си, като е образувал обла, с полукръгло сечение долина, наклонена към водата и толкова голяма, че преминаващите над нея облаци леко хлътваха надолу – сигурно си мислеха, че самата земя завива. Освен всичко това, тук-там се спускаха тънки като вени на момичешка ръка водопади, извиваха насам-натам през слоевете на гараша, докато накрая най-после стигаха до водата. Трудно човек, дори и да управлява кола, можеше до откъсне поглед от такава гледка.
Но откъсвах някак. Още не навлезли в големия залив, наложи се да обиколим по бреговете му един дълбок фиорд на юг, след което изкачихме висок хребет, за да излезем на следващия дълбок фиорд, който обаче прекосихме по мост още в началото му. Високи, стръмни брегове, слоести склонове, пирамидални структури. Диви красоти. Карах бавно, за да може да попиваме възможно повече от гледката. Последва още един тесен и дълбок фиорд, после още един… и така към сто и шестдесет километра. Фиордите се вдълбаваха в стръмните брегове на юг, а когато обикаляхме полуостровите между тях, пред очите ни отново и отново изникваше тортата „Гараш“ на северния израстък, в различни ракурси. Как ми се ходеше там! Да пообикалям няколко дни пеша, с раница и палатка, да вкуся от живота в дивата тундра… Ама къде ти! То едва се сдържаха хората да не мърморят и сега заради „еднообразния“ пейзаж. Добре, че час по час възклицавах радостно, та не им беше удобно може би да мрънкат.
На върха на един полуостров имаше отбивка преди s-образен завой и спряхме там. Вече беше спрял някакъв мъж с кемпер. Почиваше си на сгъваем шезлонг. Напред, към края на скалите, беше монтирал триножник, на който имаше голям фотоапарат. Погледнахме и ние оттам и забелязах, че апаратът постоянно прави снимки, веднъж в секунда – беше настроен на автоматичен режим и постоянно щракаше, като метроном. Обективът беше насочен под около четиридесет и пет градуса към небето. А то си беше синьо, с едно-две рехави бели облачета. Брех! Какво снимаше този, бе?! Почудихме се малко, заснехме природата наоколо, а после подкарахме звяра нататък. Сетих се, че може би снима Северното сияние с някакъв вид филтър (странно, защо се казва „северно“, щом би трябвало да го има и на юг. Ама го няма…). Другите не се съгласиха с предположението ми, но после прочетох тук-там и се оказа, че наистина може да се заснеме така! Иначе през лятото не само сияние, но дори и едни обикновени звезди не може да види човек. Нито една не успях да видя през целия ни престой!
След тридесетина километра спряхме пак за почивка, кой да си напудри носа, кой да хапне нещо. Този път в дъното на един фиорд. Един от мъжете тръгна на разходка към водата, когато изведнъж и без предупреждение една чайка го нападна! Издигаше се високо, след което пикираше стръмно, като Месершмидт над руски танк, за да го удари по главата с крака или криле, а един-два пъти и с клюн. Отначало не повярвахме, но на третия път вече нямаше съмнение, че си е нападение! Той опитваше да се прикрие с ръце, клекна на земята, но звярът налиташе отгоре му с диви крясъци. Дойде му на ум накрая да се върне назад към нас и животното веднага го остави на мира. Дадохме си сметка, че вероятно е наближил гнездото ѝ. След малко дори опитахме отново да се приближим – веднага излетя и ни погна като гаргойл. Върнахме се тичешком обратно. Тъкмо решихме да тръгваме, когато се появи и паркира друга кола, и от нея излязоха семейство китайци. Потегляхме вече, когато видях как махат с ръце и приклякват по земята. Бедните монголоиди! Да дойдат по тези варварски, безпросветни европейски земи, само, за да станат жертва на чайка-стръвница. Каква съдба, наистина…
След още един голям полуостров и малко фиордче, стигнахме до най-големия град в Западните фиорди – Иисафьордхур (Ísafjörður). Беше на западния бряг на фиордчето, заслонен под стръмните склонове на възвишенията наоколо. В пристанището и залива край него имаше няколко круизни кораба. Сравнително неголеми, белички и някак приятни за гледане, за разлика от огромните и безформени кораби, които бродят из Средиземно и Черно море. Давах си сметка, че може би околната гледка прави така, че и корабчетата да ми изглеждат по-хубави, но все пак си бяха по-хубави. Вероятно беше прекрасно и от тях да се наслаждаваш на такива природи. Като има на какво да се наслаждаваш, начини за наслаждение много…
В самия град не влязохме, изглеждаше ни като другите, а спряхме в края му, за да напоим Караман с вкусно и питателно гориво. Ама как лочеше, звярът! Чак извърнах очи, за да мога да понеса гледката, въпреки, че не аз бях човека с картата. Напудрихме се и ние, поразтегнахме тела, а после храбро поехме на югозапад. Една шофьорка ме смени и кара почти до вечерта. Напредвахме през средния израстък, като пресякохме в основите им две от трите му малки израстъчета – появявахме се в дъното на фиорда, после пресичахме хребета на юг, за да попаднем в дъното на следващия фиорд и т.н. Звучи еднообразно, но честно казано, едва ли човек може да се умори от такива гледки.
Насам вече определено превалираха пирамидалните структури – накъдето и да погледнехме, виждахме пирамиди, едни от други по правилни на вид. Някои бяха тип „египетски“, с гладки стени, лъскави, а други тип „мексикански“ – стъпаловидни, Не толкова блестящи, по-грапави някак. Често пъти хребетите завършваха отгоре със своеобразни фризове, напомнящи на кариатиди или пък на изтумбени пиластри, раздвояващи се в основата си. Току ми се привиждаше лице на трол или на джудже в скалите, а и не само на мен – от време на време някой възклицаваше и сочеше с пръст поредната фигура.
Чувството, че всичко това е създадено, че е част от някакво Творение, че е наглеждано и надзиравано дори и в момента не можеше да не ни споходи. Давахме си сметка, че по тези места има и друг живот, вероятно по-висш, по-разумен, дори и по-истински. Вероятно само заради него целият остров, цялата страна бе оставена на мира от сатанинските днешни световни господари. Вървяхме и ние нататък, закриляни от добрите енергии, несрещащи вече други коли. Обиколихме един по-голям фиорд, на чийто южен бряг имаше голям и широк водопад. Не беше стръмен – по-скоро се спускаше на каскади по склона, но с удоволствие му се порадвахме, докато се изкачвахме покрай него. След Деттифосс не се бяхме приближавали толкова близо до водопад. Стигнахме над него, пътят за петнадесетина километра отново стана почвен, а и минаваше през марсианско на вид плато, сухо и червеникаво. От време на време стръмни дерета покрай нас прерастваха в пропасти, пътят се виеше по ръбовете им, често пъти опасно наклонен към дълбокото. Нямаше движение, но шофьорката се боеше принципно от високото, още повече когато управлява коли. На едно място спряхме, за да починем малко и тя отказа да кара повече. Седнах отново аз и след малко се спуснахме до северния бряг на Арнафьордхур (Arnafjörður), разделящ средния от южния израстък на Западните фиорди. Карахме малко по брега, а после отново се изкачихме на своеобразно прашно марсианско плато, почти без никаква растителност. Подкарах по-смело и Караман се зарадва, че ще може да се раздвижи малко най-после. Прахът зад нас се развяваше като шлейф на принцеса. След петдесетина километра постепенно се спуснахме на юг до океана, като така пресякохме в основата му най-южния от трите израстъка. Поехме по южния му бряг на запад и след няма и петнадесет километра пристигнахме в нещо като малка ферма, почти на брега на океана, където щяхме да нощуваме. Наричаше се Раудхсдалур (Rauðsdalur) и се бе скатала току под тучния зелен и стръмен хребет, но със зъбати скали най-отгоре, който доминираше над пейзажа на север и затваряше гледката. Океанът беше на сто и петдесет метра – само трябваше да се пресече пътят (№ 62), за да се стигне до плажа и плиткия широк залив. Много красиво място! Сума ти снимки направих там, някои дори от прозореца на стаята. Наблюдавах невероятни съчетания от оловно небе, светло синьо море и жълто-зелени крайбрежни треви, огрети от слънцето… Трудно се описва с думи, дори от любител-поет.
Млада и сравнително красива като за нас жена ни настани, а когато я попитах колко е топла водата в океана, отвърна, че била студена.
- Добре, тогава колко е студена? – упорствах.
- Много! Десет градуса! – направи ужасена физиономия.
- Чудесно! Ще се освежа, значи… - усмихнах се радостно и я оставих да ме гледа със съжаление. Никой не пожела да ме придружи, освен Караман. Отидохме до плажа, и понеже карах по бански, направо налетях на океана и хладната му вода. Стори ми се по-топла от десет градуса, та останах три-четири минути вътре, плувайки насам-натам, за почуда на стада чайки. Красиво беше някак да се плува в такъв пейзаж. След това въздухът ми се стори още по-топъл, а пък и вятър нямаше почти. Подсуших се, прибрах Караман и най-прозаично си взех душ.
Направихме си правилна вечеря, седнахме удобно, близахме козя бира и се разприказвахме философски-мистично. Оказа се, че и другите са забелязали и почувствали подобни неща като мен, прекосявайки Западните фиорди. Кимахме си с разбиране. Имаше нещо в тази страна, определено имаше… И ние бяхме част от него.
С такива мисли къмто полунощ си легнахме, за да си доразсъждава всеки сам нещата. Оставих част от завесата открехната, за да виждам от време на време как в сумрака облаците слизат до плажа, позавъртат се, душейки нещо, а после продължават нанякъде. Продължих и аз.


Публикувано от anonimapokrifoff на 21.11.2017 @ 08:00:59 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   regulus

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.05.2022 год. / 05:35:31 часа

добави твой текст
"Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) VI" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) VI
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 23.11.2017 @ 00:33:32
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Наистина много различна страна, даряваща много различни гледки усещания... Тюлен съм виждала..В далечно детство, в Царево(тогава Мичурин) Но кит не съм..Представям си...Продължавам и аз... Благодаря за споделянето!


Re: Упорство.
от regulus на 23.11.2017 @ 23:36:12
(Профил | Изпрати бележка)
Ей, ще го изчетеш цялото това нещо накрая! Да ти имам упорството!... :)
Тюлен в Царево (сигурна ли си, че не е бил препариран, от тези, дето се снимат туристите с тях?)?! Това трябва да е било по тракийско време... :) Но щом казваш.

]


Re: Упорство.
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 24.11.2017 @ 12:49:11
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
:)) Упорството е една от подправките в кухнята на характера ни, а аз всички подправки слагам "на око", не меря и така , и най- големите ми грешки ,и най- големите ми безценности се дължат на тази подправка..:) В случай с твоя пътепис,грешка няма. :)
Тюлена си беше тюлен, моля, моля! Отделно, имам снимка и с надуваем черен тюлен и наужкимско, но добре направено еленче, но не за него говоря. Истински си беше..Но наистина преди..много години..Все пак съм на около почти четири хиляди години..:)) Но все пак се замислих..Много малка съм била тогава-около две- тригодишна..Майка ми сочеше в ляво надолу брега и въодушевено ми показваше.. : " виж, виж тюленчетата! " ..И ...май видях да излизат, да се плацикат.. Дали пък не се е опитвала да ми пробута я нещо за ядене, я някое лекарство?..Хм..и де се окаже, че съм видяла поредното, или по- скоро едно първите несъществуващи неща... :))) Уф..тюленче беше пък!

]


Re: Лъв.
от regulus на 27.11.2017 @ 18:46:48
(Профил | Изпрати бележка)
Не споря, разбира се! Но ми се струва направо невъзможно. Дали не е баламосвала детето жената, наистина? :) То навремето и лъвове са живеели по тези места, но я представи си сега!? Хора не останаха...

]