Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Tanita_eli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14154

Онлайн са:
Анонимни: 265
ХуЛитери: 5
Всичко: 270

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian
:: pinkmousy
:: Elling
:: rhymefan
:: poetry_as_song

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОбратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) IV
раздел: Есета, пътеписи
автор: regulus

6. Три овце

Към девет вече се бяхме събудили и измили. Хапнахме набързо по една прясна гофрета, от оставените на купчина в кухнята от почти невидимата ни хазяйка, смъкнахме багажа и натоварихме Караманчо. В края на паркинга кеймбриджските студенти също товареха някакъв огромен автомобил с ремарке. Изгледаха ни накриво, а аз не пропуснах възможността да ги поздравя усмихнато и учтиво. На български (т.нар. източно македонски). Да не си мислят, че знаят много езици.
Продължавахме пътя си напред, обратно на часовниковата стрелка. Днес трябваше да преминем през всички Източни фиорди, да се изкачим през Източна Исландия на север, за да достигнем най-северния ѝ край, където да спим. Нямаше определени, отделни забележителности в дългия път – само природа. Затова бодро заобикаляхме мъгливите фиорди.
Още до града видяхме малък круизен кораб, закотвен край брега. Изглеждаше пуст и изоставен, но по-скоро туристите спяха още. Или пък чакаше да се качат? Не разбрахме. Скоро пътят зави и го оставихме в мъглата. Слънцето се опитваше да достигне земята, но вероятно лъчите му не бяха достатъчно твърди – само част от тях докосваше влажните скали.
Занизаха се фиорд след фиорда, един от друг по-тесни и по-дълги. А ние обикаляхме с постоянна скорост по бреговете им, току под надвисналите, отвесни скали… След малко изоставихме път № 1 покрай град Брейдхдалсвиик (Breiðdalsvík) – той зави наляво и бързо-бързо се насочи на север, докато ние продължихме да обикаляме Източните фиорди. Подминахме няколко трудно забележими градчета, минахме през един дългичък тунел, спестяващ ни следващия фиорд.
Излязохме до живописното градче Рейдхарфьордхур (Reyðarfjörður), разположено в дъното на едноименния тесен фиорд. Тук слънцето вече бе позавзело територии и дори се усещаше мощността му – като печка на педали. Преминахме транзит и продължихме четиридесет километра на североизток, преминавайки през още един град, и изкачвайки доста стръмен хребет между два фиорда, за да се спуснем в Нордхфьордхур (Norðfjörður) и намиращия се на неговия северен бряг град Нескаупстадхур (Neskaupstaður). Тук пътят свършваше. Повървяхме няколко минути на изток по пътечка, откъдето можеше да видим от другата страна на тесния залив най-източната част на Исландия – полуостровите Бардхснес (Barðsnes) и по-малкия (но по-източен) Герпир (Gerpir) – точно на 14 градуса и 30 минути западна дължина. Нямаше как да стигнем досами тях – трябваше да минем сума ти километри по пътища, поддържани от Господ, а после да вървим около пет километра пеша през къра. След Кьолур дори и не ми мина на ум да го предложа. А пък и доста време би ни отнело… Счетох, че ще е достатъчно и само да видим най-източната точка. Оказа се предостатъчно.
По пътеката една особена кафеникава птичка на петна вървеше пред нас и неистово цвърчеше – спираше на два метра, викаше, а като доближехме, тръгваше напред, за да се спре пак след малко. Досетихме се, че иска да ни отдалечи от гнездото си, намиращо се някъде тук в тревите. И наистина, на връщане видяхме и малките – няколко пухкави топчета, по-светли от майката, по-тантурести, но и доста пъргави. Изнизаха се в колонка.
Върнахме се на края на пътя, където два кемпера с френски номера бяха паркирани като за дълго. Докато се щурахме около Караман, видях, че от единия ни гледат двойка възрастни жена и мъж (не знам дали е политкоректно да ги наричам така?) – закусваха (или обядваха?) бавно, предъвквайки някакви сандвичи и сръбвайки елегантно чай, макар и от пластмасови чаши. Усмихнато им кимнах и, сядайки в колата, промълвих им без думи „бон апти!“. Кимнаха и те и ми се стори, че казаха, също без думи, „мерси!“.
Върнахме се по обратния път през хребета и спряхме в града, който бяхме подминали одеве – Ескифьордхур (Eskifjörðhur). Градче, като строено от деца с конструктор – кипро и цветно. Една основна дълга улица край брега, на която са разположени общината, банката, библиотеката и плувният басейн (какъвто има наличен и в най-мъничкото градче). Както и няколко малки заведения, разположени на дървени колони над самата вода. Паркирахме (нямаше „синя зона“!) и влязохме в една кръчма.
Представляваше нещо средно между кафене, сладкарница и кръчма. Но все пак с вид на кръчма – кифличките и сладкишите се продаваха, без да внасят смут в кръчмарския вид на цялото, както и кафе машината. В съседната зала открих, сбутани в един ъгъл, музикални уредби и малък комплект барабани! Помолих кръчмарката да се снимам с тях, понеже и аз съм музикант и пр. Тя разреши усмихнато и седнах зад тях. Уж щях да се снимам само, но постепенно заудрях отгоре им, отначало по-тихичко, а после по-смело, докато накрая изкарах едно-две солà, за радост на нашите хора, въпреки пълното пренебрежение на местните, насядали на външните маси на слънце.
Седнахме и ние отвън, да хапнем по нещо и да пийнем кафета и чайове. Беше станало обед вече и някак си вървеше да се яде. Печеше слънцето, но сякаш бе крушка от 40 вата – виждаше се, без да топли кой знае колко. Затова и с кеф стояхме там и се радвахме на разкриващия се все повече пейзаж. Отсреща имаше от възпитаната мъгла – постепенно отиваше на запад и по пътя си се изкачваше по един стръмен нос, за наша радост. Краищата ѝ бяха резки и добре оформени, но все пак не беше облак, мъгла си беше. Качила се на скалите, горният ѝ край се разсейваше постепенно в синьото, без да го замъглява. (Как да наречем мъгла, която не замъглява?!)
Подкарахме след половин час и се върнахме обратно до Рейдхарфьордхур, а оттам изоставихме фиорда и след малко поехме почти право на север по една дълбока долина, водеща директно към големия (най-големия източен?) град Егхилсстадхир (Egilsstaðir). След тридесет километра стигнахме до него и нямаше как да не го забележим. Спряхме, за да обядва нещо и Караман – мълчаливо гледахме колко много течности поема. Човекът с картата плати, напудрихме носовете и продължихме.
Градът е разположен на десния бряг на реката Лагарфльоут (Lagarfljót). И тя е от онзи тип реки, изпълващи широки и дълбоки пукнатини в земята, и приличащи на езеро. Течение не забелязахме. На другия бряг, на тридесетина километра се намираше водопадът Хенгифосс (Hengifoss), но никой сякаш не искаше да ходим дотам. На югозапад по реката вървеше път № 910, хубав и асфалтов, който се изкачваше високо в планината до някакви язовири. Щеше ми се да покараме из планината и да слезем на север по друг път, но още щом си отворих устата да предложа нещо такова, всички други категорично отказаха, като така секнаха плахите ми намерения.
Седнах на задната седалка и една от нас плахо подкара звяра нататък. Бързо излязохме от големия град и скоро преминахме по голям мост над реката-езеро. Оказа се, че там се намира друг град – Фетлабайр (Fellabaer) – който за малко щяхме да пропуснем, но прозявайки се мярнах табелката му. Поехме на северозапад през тревисти хълмове, осеяни с малки езерца и множество ручеи, щуращи се насам-натам из тревите. Жената караше бавно и внимателно, сякаш свещенодействаше в някакъв култ (може и така да е било), така, че имах възможност да снимам през прозорците.
Скоро се спуснахме до поречието на река Йокла (Jökla) и двадесетина километра карахме срещу течението, по левия ѝ бряг. Пейзажът категорично се бе сменил и високите, отрязани скалисти брегове, като редени на пластове, пропускащи помежду си тесните фиорди бяха останали спомен.
Освен вчерашния кротък елен и птиците, не бяхме забелязали някакви други диви животни. Имало било полярни лисици някъде там из Кьолура, ама иди ги търси. Както и норките. Нямаше други значими хищници (освен хората, разбира се). Затова и местните овце се въдеха на спокойствие из треволяка, като при това добиваха и черти от други животински видове, липсващи тук. Катереха се по височините като кози и някои от тях се държаха като кучета – храбро ни гледаха, понякога следваха. Един-два пъти дори ми се стори, че излаяха. Но иначе овце си бяха. Най-голямата им особеност, по всеобщо мнение, бе, че може би в 85 % от случаите, когато ги наблюдавахме, винаги бяха групирани по три. Винаги! Дори да се виждаше пръснато стадо от тридесет животни, те бяха по три – по три. Отначало, докато все още извеждахме правилото, все някой току казваше:
- Три овце! – сочейки в посоката. Постепенно обаче спряхме да го правим, осъзнавайки, че винаги са по три. Тогава се замислихме защо е така.
Хрумна ни, че може би става въпрос за майка-овца и две шилета (агнета, които вече пасат). Добре, ама често пъти бяха три възрастни овце. Не проработи и схемата за овен с две овце – често се виждаха дори по три овена заедно. Нито пък и за три шилета… Въобще, тази поведенческа загадка остана неразкрита за целия ни престой и се надявам, че други изследователи ще приложат усилия и време за разплитането ѝ в бъдеще (и ще ни кажат резултата после).
Та доста тройки овце се белееха тук-там из тревистите хълмове и долини. По едно време оставихме отново път № 1 (който бяхме поели пак от Егхилсстадхир) и завихме на североизток, за да караме петдесет километра по пуст и хубав асфалтов път с плавни завои, водещ ни през богата на води тундрова местност надолу към океана и градчето Вопнафьордхур (Vopnafjörður), разположено в едноименния широк фиорд. Сам-сами бяхме на пътя, приятната гледка ни действаше нирванно, гледахме я леко усмихнати и без да говорим. Дори шофьорката неусетно вдигна над 80 километра в час.
Самият град, разположен на много тесен и дълъг полуостров, не видяхме, понеже остана зад висок хребет, а ние се отклонихме по брега на север, продължавайки по път № 85. От Източните фиорди нямаше и помен – брегът беше скалист, с високи плата, безбройни ручеи и рекички, току проблясващи под лъчите на следящото ни слънце. Зеленината стигаше досами океана, поръбена по края от срамежливи кафеникави плажчета.
Източна Исландия все повече завиваше на север. За десетки километри изоставяхме брега, а после той се появяваше изненадващо под формата на закътани заливчета, по чиито плажове почиваха стволове на дървета, заоблени от вълните, донесени от стихиите кой знае откъде. В далечината на северозапад виждахме доста висока планина с нещо като кула или антена върху ѝ. Чудехме се отначало дали не е остров, но на картата нямаше такива. Приближихме отново брега и излязохме на широкия залив Баккафлоуи (Bakkaflói – „флоуи“е „залив“), току до града Баккафьордхур (Bakkafjörður), който подминахме, малко преди да го забележим вдясно от пътя. Насреща ни, на северния край на залива, се извисяваше полуостров Лангханес (Langanes) и наистина имаше кула на най-високата си част (440 метра).
- Да отидем да се изкачим? – весело предложих, но едва затворил уста, няколко жени възроптаха диво. При това само се шегувах. Явно ги бях наплашил доста добре и щеше да ми е трудно да ги въвлека в някакво по-приятно приключение. Но не трябваше да спирам да опитвам.
Подминахме Лангханес и сгушеното в западната му основа невидимо градче Тхоурсхьофн (Þórshöfn), и излязохме на брега на обширния Тхистилфьордхур (Þistilfjörður), който, досущ като Бакафлоуи и Вопнафьордхур, си беше по-скоро един голям и забележим на картата залив, отколкото истински фиорд. Поне в смисъла, който ние, европейците, влагаме в тази дума. Интересно, че тук казваха „фиорд“ и на такива заливи като този, а и на „истински“ фиорди. Сигурно има някакво друго общо качество, което обединява различни заливи като „фиорди“. Но понеже не ни беше известно, продължихме нататък. Заизкачвахме се през кафеникави хълмове, все по-голи и по-кафяви, срещнахме няколко автомобила даже. Спряхме на нещо като проход, на последния планински напън на север. През залива на изток се извисяваше Лангханес, обрамчен от плахи облачета. Стрòен вятър от североизток ни сресваше назад. Слънцето бе отслабнало с десетина вата. Определено бяхме дошли на север!
На запад от този рид започваше обширният, равнинен, блатист и най-северен полуостров Мелраккасльетта (Melrakkaslétta – „е“ с ударение е меко). Преди да се спуснем натам обаче, ми предстоеше неочаквана и приятна изненада (то коя ли изненада е очаквана?). На голяма табела край паркинга имаше информация за исландския поет, писател и художник Гудхмундур Магнуссон (Guðmundur Magnússon), известен с псевдонима си Йоун Траусти (Jón Trausti). С интерес зачетох: роден бил във фермата Риф в Мелраккасльетта на 12 януари 1873 година. Израснал в крайна бедност и сред много трудности. Баща му починал, когато бил на пет години и понеже майка му не можела да се грижи сама добре за децата си, след две години го изпратили в друга ферма, където живял пет години. След това се върнал при майка си и живял там до осемнадесет годишна възраст. Учил за печатар в Исландия и Дания и работил като такъв в Рейкявиик, докато пишел и собствените си неща. В творчеството си използвал „народен“ език. Починал на 18 ноември 1918 година. Дори имаше няколко стихотворения на таблото. Ето едно:

Draumalandið

Ó, leyf mér Þig að leiða
til landsins fjallaheiða
með saelu sumrin löng.
Þar angar blómabreiða
við blíðan fuglasöng.

Þar aðeins yndi fann ég,
þar aðeins við mig kann ég,
þar batt mitt tryggðaband,
því þar er allt sem ann ég.
Þar er mitt draumaland.

Стоях на вятъра и упорито сричах чуждия език със скромните си познания. Почти нищо не разбирах (вероятно ставаше въпрос за някаква природна картина?), но, опиянен от случилото се – да открия поезия, дори и в този див, северен край, на километри от полярния кръг – повтарях бавно и рецитирах на глас. Другите ме гледаха подканящо отдалече, от топлата кола, но аз продължавах да извисявам глас. И при всеки опит ми се получаваше по-добре… Каква по-голяма радост за един поет, от това вятърът да носи стиховете му над родния край, сто години след физическата му смърт? При това произнасяни от чужденец, скромен негов събрат по занимания… Стори ми се дори, че видях благодарност в светлите очи под голямото чело и русия перчем, непокорно пригладен назад (на черно-бялата снимка). Мир, поете! Словото живее!...
Духовният прилив направи и самата Мелраккасльетта, към която се спускахме, някак по-загадъчна. Веднъж стъпили на нея, завихме на север, покрай последния планински рид и скоро излязохме на океанския бряг. Някой бе забравил вятъра включен и той си духаше постоянно и от една посока (североизток). Отдалече видяхме Рауфархьофн (Raufarhöfn), градчето, в което щяхме да нощуваме. Само на седем-осем километра от най-северната точка на Исландия.
Като в изтъркан североамерикански филм за каубои влязохме по единствената улица. Бързо намерихме малкото заведение-магазин, където трябваше да се „чекираме“ – такава беше уговорката – а после да отидем в къщата си. Слязохме и вътре заварихме хубава и лъчезарна жена над шестдесетте, облечена в масивен вълнен пуловер (сетих се за „три овце“). Мястото съчетаваше бар, с бар плот, кръчма с маси и просторен магазин, най-вече покрай стените и по тях – имаше наредени маси със сувенири, книги, дреболийки, а на стените висяха плетени дрехи, якета, шапки… Направихме един бърз обзор, а после се „чекирахме“ – жената записа имената ни, преслуша картата ми (за разлика от „човека с картата“, който плащаше за храната на Караман и нашата, при мен бяха парите за нощувките) и ни каза да отиваме в къщата:
- Самотна и червена, на края на града.
- Знам я, от интернет. – усмихнах се знаещо. Жената кимна с разбиране и додаде:
- Отключено е. Вашите стаи са №№ 1 и 3. В № 2 би трябвало да се настанят някакви хора по-късно… Ако ви трябват ключове, на вратите има. Утре след девет съм тук, ако има нещо… Обясних, че ще обикаляме Мелраккасльетта и тя каза да заминаваме направо, без да се връщаме. Благодарихме и скоро дотикахме Караман до Червената къща. Наистина не бе заключено. Разположихме се вътре, огледахме се – досущ къща на пенсиониран моряк! Гравюри, картини, въжета, отвън и шамандури. Имаше и библиотека, която аз упорито разгледах (и така, всъщност, разбрах какво е „строккур“ – имаше картинка на бурило с надпис отдолу). Къщичката бе на върха на голям полуостров, с изглед към града и градския фар, четвъртит и ярко оранжев.
Някои си полегнаха (осем вечерта), а други отидохме пеша до една местна забележителност – т.нар. Polar henge (наречена по подобие на Стоунхендж). Намираше се от другата страна на пътя, на половин километър на запад и представляваше комплекс от каменни арки, с височина около десетина метра и малко по-тесни на широчина. Една от тях бе в средата и се състоеше от две преплетени под прав ъгъл арки, докато в четирите посоки на света, на около двадесетина метра от нея имаше още четири единични арки. Всички бяха изградени от големи грубо дялани камъни, придаващи вид на нещо древно, палеолитно някак. Целият комплекс бе ограден с прекъснат кръг от големи по половин метър наломени камъни. Личеше си, че е правен скоро, но в същото време така добре си пасваше с мястото и с цялата атмосфера и дух наоколо, че определено действаше зареждащо.
Заредихме се там, а когато се появиха и други туристи се върнахме до къщата. Финално закарахме Мрохпета до фара, за да видим дали пък там вятърът не е някакъв друг. Същият си беше. Повяхме се малко (стоейки под наклон спрямо земята), а после най-после се прибрахме. Полежахме, хапнахме, пихме от козята бира и всеки си заспа. Така и никой не дойде да спи в № 2.
Лежах и в светлата нощ си мислех за Гудхмундур Магнуссон. Ясно ми ставаше, че поезията, като категория, е присъща на земята, на самото битие и различните му проявления. Всъщност, ясно ми беше отдавна, а сега за пореден път си давах сметка. Навсякъде е. Дори и да не ти е до нея някак, тя сама изскача на пътя ти. Ако пък я дишаш, всичко наоколо следва правилата ѝ, закономерно и леко…


Публикувано от Administrator на 17.11.2017 @ 18:52:25 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   regulus

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.05.2024 год. / 12:10:47 часа

добави твой текст
"Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) IV" | Вход | 4 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) IV
от anonimapokrifoff на 18.11.2017 @ 08:15:30
(Профил | Изпрати бележка)
Ей това му е хубавото на четенето - не можеш да отидеш някъде, в случая Исландия, но все едно си там. Чакам продължението!


Re: Правила.
от regulus на 18.11.2017 @ 18:41:00
(Профил | Изпрати бележка)
... По-скоро все едно си гледала какви я вършат някакви обиколници там. :) Сигурно има определени привила за писане на пътепис, предполагам!? Но като не ги знам, остава ми утехата, че, макар и на дълго, описвам "път". Значи трябва да е "пътепис"! Поне някакъв вид. :)

]


Re: 99.
от regulus на 18.11.2017 @ 18:47:57
(Профил | Изпрати бележка)
Сетих се, че днес се навършват 99 години от смъртта на Гудхмундур Магнуссон. Светла му памет!...


Re: Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) IV
от libra на 18.11.2017 @ 20:06:36
(Профил | Изпрати бележка)
продължава да е интересно :)
опитах да си преведа стихотворението с гугъл, но не се получи много сполучлив превода :)
:)


Re: 100.
от regulus на 19.11.2017 @ 10:48:10
(Профил | Изпрати бележка)
С Гугъл?! Стига бе! Дори и там би трябвало да има вградени защити срещу превеждане на поезия. :) Най-много да разбереш какво значи някоя дума...
Ако успея да намеря преводач от исландски (жив човек), мога да го накарам да преведе дословно тридесетина неща на Магнуссон (които трябва да намеря на исландски първо), а после да ги адаптирам поетически. И догодина, на сто годишнината от смъртта му, да стане една книжка негова на български... Защо пък да не?

]


Re: 100.
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 19.11.2017 @ 23:42:44
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Веднъж казано, защо пък да не?! Страхотно! Прекрасен труд ще е това! Дано!

]


Re: Разпити.
от regulus на 20.11.2017 @ 18:52:18
(Профил | Изпрати бележка)
Ами, разпитвам вече тук-там, да видим какво (и кого) ще открия...

]


Re: Обратно на часовниковата стрелка (с Караман през Исландия) IV
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 19.11.2017 @ 00:17:22
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Да...Много красива част! Благодаря за тази разходка в...Draumalandið! Голям кеф! :)


Re: О, пис, а ние.
от regulus на 19.11.2017 @ 10:50:26
(Профил | Изпрати бележка)
Като описваш красиви неща, няма как все някак да не се получи нещо красивичко - самият първоизточник го изисква и подсъзнателно се подчиняваш, бидейки и дървописец иначе. :)

]